Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (21)

19.

Ако бях подминал Аленди, когато си търсех помощник, преди толкова много години.

Сейзед разкопча последния си стоманоем. Вдигна го и тънката метална гривна засия на лъчите на слънцето. Друг би сметнал украшението за ценно. За Сейзед то бе като празна манерка — обикновена стоманена гривна. Можеше да я напълни отново, ако пожелае, но в този момент не смяташе, че си заслужава да се товари с нея.

Въздъхна и я пусна на земята. Тя падна с тихо звънтене и вдигна облаче прах. „Пет месеца я попълвах, прекарвах всеки пети ден в принудително обезсилване, лишавах се от бързина, пристъпвах сякаш съм в блато. И всичко това сега е изчерпано“.

Загубата обаче му беше донесла нещо полезно. Само за шест дни от началото на пътуването, използвайки стоманоема от време на време, той бе преодолял разстояние, което нормално се изминава за шест седмици. Според картографския металоем до Лутадел оставаше не повече от седмица път. Сейзед беше доволен от темпото. Може би беше реагирал твърде емоционално на гледката на мъртвите тела в южняшкото селце. Навярно нямаше смисъл да се бърза. Но този стоманоем бе предназначен да бъде използван.

Метна раницата на рамо. Беше значително по-лека отпреди. Макар че повечето металоеми бяха малки, тежестта им се увеличаваше с броя им. Ето защо бе решил да изхвърли някои от празните. Също като стоманената гривна, която остава в прахоляка зад него.

Вече със сигурност бе навлязъл в Централната област. Беше подминал Фалист и Тириан, два от северните Саждиви кратери. Тириан все още можеше да се различи на юг — висока самотна планина с отсечен почернял връх. Пейзажът наоколо бе равнинен, от кафеникави дръвчетата станаха бели, каквито имаше в покрайнините на Лутадел. Трепетликите стърчаха като скелети от черната земя, снежнобелите им стебла бяха покрити с петна и сгърчени. Те…

Сейзед спря. Намираше се близо до централния канал, един от главните пътища за снабдяване на Лутадел. В момента по канала не плаваха ладии — пътниците бяха рядкост след падането на Последната империя заради върлуващите навсякъде банди. На Сейзед му се наложи да надбяга няколко, докато бързаше за Лутадел.

Да, самотните пътници бяха рядко явление. Армиите като че ли се срещаха дори по-често — ако се съдеше по дима от множество огньове в далечината, беше доближил една. Беше се разположила на пътя между него и Лутадел.

Докато разсъждаваше как да постъпи, от небето започнаха да се сипят сажди. Беше пладне и ако армията имаше съгледвачи, Сейзед щеше да си навлече неприятности. Освен това стоманоемите му бяха празни. Нямаше да може да се измъкне от преследването.

От друга страна, армия на седмица път от Лутадел? Чия беше и кого заплашваше? Вроденото му любопитство на учен го подтикна да проучи този въпрос. А и Вин и останалите можеха да се възползват от събраната информация.

Изкачи се по един хълм, обрасъл малко по-гъсто с трепетлики, остави раницата под едно дебело дърво, извади железния металоем и почна да го пълни. Веднага почувства познатото усещане за смалено тегло и пъргаво се изкатери на дървото — сега тялото му бе достатъчно леко.

Увисна на самия връх на дървото и отвори калаения металоем. Периферното му зрение се замъгли както винаги, но погледът му с лекота различаваше подробности от сцената право пред него.

Беше прав, че това е армия. Грешеше обаче, че е съставена от хора.

— В името на забравените богове… — прошепна Сейзед, толкова шашардисан, че едва не падна от дървото. Армията беше организирана по най-опростения и примитивен начин. Нямаше палатки, нямаше транспортни средства, нямаше коне. Само огньове и около тях — фигури.

И тези фигури бяха тъмносини, с различни размери. Някои бяха не по-високи от нормален човешки ръст, други го надхвърляха два пъти и повече. Сейзед знаеше, че всичките са от един вид. Колоси. Същества, които — макар и сходни по форма с човешките — никога не преставаха да растат. С възрастта ставаха все по-големи, докато сърцата им не бяха в състояние да ги поддържат. Тогава умираха, убити от растежа на собствените си тела.

Но преди да умрат, достигаха гигантски размери. И бяха много опасни.

Сейзед скочи от дървото, като направи тялото си толкова леко, че докосна земята безшумно. Прерови бързешком медните си металоеми, откри този, който търсеше, постави го на лявата си предмишница и пак се изкатери на дървото.

Прегледа индекса на металоема. Някъде вътре трябваше да има бележки за книга върху колосите — беше я изучавал, за да разбере дали тези създания имат своя религия. Беше накарал някой да му прочете тези бележки, за да може да ги запамети в медния металоем. Книгата също беше запаметена, но прехвърлянето на толкова много информация в главата му щеше да…

„Ето ги!“ Отвори металоема и премести бележките в паметта си.

Телата на повечето колоси ги предаваха, преди те да достигнат двайсетгодишна възраст. Възрастните екземпляри надхвърляха два човешки боя и имаха масивна мускулатура. Но малцина колоси доживяваха подобна възраст — и не само заради проблемите със сърцето. Тяхното общество — ако можеше да се нарече така — бе изключително агресивно.

Завладян от типичното за него научно любопитство, Сейзед подхрани зрението си с нова доза калай и отправи взор към множеството синкави човекоподобни в търсене на доказателство за това, което бе прочел. Почти веднага стана свидетел на няколко битки. Боричканията около огньовете бяха често явление и което бе по-интересно, случваха се винаги между колоси с почти еднакви размери. Сейзед увеличи зрението си докрай — вкопчи се в дървото, за да не се поддаде на силния световъртеж — и успя да разгледа един от колосите съвсем отблизо.

Беше от по-дребните — малко над среден човешки ръст. Човекоподобно тяло с две ръце и два крака, макар че вратът почти се сливаше с тялото. Главата му бе съвсем гола. Но най-причудливата черта на създанието бе синкавата кожа, която висеше на множество гънки и се поклащаше. Съществото приличаше на дебеланко, чиято мазнина е била изсмукана и е останала само кожата.

И… тази кожа сякаш го покриваше изцяло. Около кървавочервените очи се отдръпваше назад и разкриваше очните мускули. Същото важеше за устата — кожата свършваше на няколко сантиметра под брадичката и долните зъби и челюстта бяха съвсем оголени.

Гледка, от която му се догади, а и без това му се виеше свят. Ушите на съществото висяха и се поклащаха на нивото на челюстта. Носът беше безформен, смачкан, без хрущял, който да го поддържа. Кожата висеше на торбички от ръцете и краката, за дреха имаше само набедрена препаска.

Сейзед завъртя леко глава и за по нататъшно проучване избра един по-едър екземпляр. Кожата на това същество не беше увиснала, но и не изглеждаше да му е по мярка. Носът бе извит под неестествен ъгъл и едва се виждаше върху уголемената глава и дебелия врат. Съществото се обърна, за да се озъби на своя съсед, и Сейзед забеляза, че и при него около устата се вижда оголена мускулатура, а устните не можеха да са долепят напълно. Очните ябълки също бяха твърде големи.

„Като някой… който носи маска, изработена от кожа — помисли Сейзед, като са мъчеше да овладее отвращението си. — Значи… телата им продължават да растат, но не и кожата, така ли?“

Мислите му бяха потвърдени от гледката на един свръхедър, висок към четири метра колос, който крачеше между групите. По-дребните същества се разбягваха пред него. Той спря до един огън, където се печаха няколко коня.

Кожата но този екземпляр бе изпъната толкова силно, че показваше белези на износване. Бе почти разкъсана около очите и в краищата на устата, както и над масивните гръдни мускули. Сейзед даже забеляза няколко капки кръв да се стичат от процепите. Дори там, където не бе нацепена, кожата изглеждаше опъната — носът и ушите бяха толкова приплеснати, че бяха почти неразличими.

Изведнъж Сейзед изгуби академичния си интерес към изучавания обект. В Централната област се бяха появили колоси. Същества толкова агресивни и неконтролируеми, че дори лорд Владетеля бе принуден да ги държи далече от своите градове. Сейзед изгаси калаения металоем и възвърна нормалното си зрение. Трябваше час по-скоро да иде в Лутадел и да предупреди останалите. Защото…

Замръзна. Проблемът с усиленото зрение бе, че за известно време губеше представа за ставащото в близост до него. Нищо странно, че не бе забелязал патрула колоси, който прекосяваше трепетликовата горичка.

„В името на забравените богове!“ Той се притисна към дървото. Няколко колоса вече се приближаваха към него. Ако скочеше долу, щеше да е твърде бавен, за да успее да им се измъкне. Както винаги носеше пютриумен металоем, с чиято помощ лесно би могъл да удесетори силата си за известно време. Би могъл да се бие, но…

Но колосите бяха въоръжени с тежки мечове. Едно беше ясно от записките за тях — те бяха много опасни войници. Дори силен колкото десет мъже, Сейзед едва ли можеше да се мери с тях.

— Слез долу — каза нисък завален глас под него. — Слез веднага.

Сейзед погледна към земята. Едър колос, чиято кожа тъкмо бе започнала да се изпъва, стоеше под дървото. Хвана го с две ръце и го разклати с лекота.

— Слез веднага.

„Трудно му е да си движи устните — помисли Сейзед. — Говори все едно не може да си контролира устата“. Не беше изненадан, че съществото има затруднения с говора — пишеше го в бележките. Изненада го това колко спокоен е този глас.

„Мога да избягам“ — помисли си той. Да се прехвърля от едно дърво на друго, да слиза долу само за да прекоси откритите пространства, да се освободи от тежките металоеми. Но щеше да е много трудно — и с неизвестен край.

Освен това щеше да се раздели с медните си металоеми — хилядолетна история, събрана на едно място.

И тъй, с готов за употреба пютриумен металоем, Сейзед се спусна от дървото. Водачът на колосите — Сейзед можеше само да предполага, че е такъв — проследи полета му до земята с червеникавите си очи. Съществото не мигваше. Сейзед се зачуди дали всъщност може да мига, след като кожата му е толкова изпъната.

Стъпи на земята и бръкна в раницата си.

— Не — извика колосът, замахна с ръка, сграбчи раницата и я хвърли на друг колос.

— Ей, това ми трябва — възкликна Сейзед. — Ако искате да ви съдействам…

— Тихо! — сгълчи го колосът с такъв внезапен гняв, че Сейзед отстъпи назад. Терисците бяха по природи високи — и особено евнусите — и бе странно да се чувства като джудже пред това чудовищно създание, високо над четири метра, с тъмносиня кожа и очи с цвят на залязващо слънце. То се извисяваше над него и Сейзед неволно се сви.

Изглежда, това бе правилната реакция, защото водачът на колосите кимна и се обърна.

— Ела — нареди със заваления си говор и тръгна през горичката. Сейзед тръгна след него. Другите колоси — общо седем на брой, ги последваха.

Сейзед реши, че засега не би искал да узнае какво ще му се случи, ако не се подчини. Избра си едно божество, Дуис, за което се знаеше, че някога е било покровител на пътниците — и отправи към него кратка беззвучна молитва. След това ускори крачка, заобиколен от колосите, които го водеха право към лагера.

„Поне не ме убиха веднага“ помисли си. Очакваше да му се случи нещо подобно, като се имаше предвид всичко, което бе чел. Разбира се, дори книгите не знаеха всичко. Колосите бяха държани настрана от човечеството векове наред — лорд Владетеля ги викаше само във времена на размирици, за да потушават бунтове или да завладяват нови народи, открити на вътрешните острови. И в тези случаи колосите неизменно причиняваха огромни разрушения и имаше безброй жертви — поне така твърдяха историческите книги.

„Ами ако това е само пропаганда? — зачуди се той. Ако колосите не са толкова агресивни и зли, колкото се описват?“

Един от колосите зад Сейзед внезапно нададе гневен вик и се нахвърли върху съседа си — не посегна към огромния меч на гърба си, а стовари тежкия си юмрук върху главата му. Останалите спряха да наблюдават двубоя. Никой не изглеждаше обезпокоен.

Пред очите на ужасения Сейзед колосът налагаше все по-яростно противника си. Другият полагаше усилия да се защитава и дори извади кинжал и успя да одраска нападателя си. От разкъсаната синя кожа бликна яркочервена кръв. Раненият стисна с ръчищата си врата на колоса с кинжала и ги завъртя.

Чу се хрущене и тялото на колоса с кинжала омекна. Нападателят пусна убития на земята, смъкна меча от гърба му, отвърза от него някаква малка торбичка и го завърза до своя. Когато приключи, тръгна към лагера, без да обръща внимание на раната си. Останалите го последваха.

— Защо? — попита слисано Сейзед. — Какво стана?

Раненият колос се извърна към него и отвърна:

— Аз го мразех.

— Мърдай! — подкани го водачът.

Сейзед ускори крачка. Трупът остана на пътя зад тях. „Торбичките — помисли Сейзед. — Те всички носят торбички“. Колосите ги връзваха за мечовете си. Не носеха оръжията в ножници, а просто ги завързваха на гърбовете си. За тях пък бяха завързани кесийки. Някои имаха само по една, други — по няколко.

„Приличат на кесии за пари. Но колосите нямат търговия. Дали не държат вътре личните си вещи? Какво биха ценили тези чудовища?“

Навлязоха в лагера. Около него не бяха разположени часовои — всъщност едва ли бяха необходими.

Няколко по-дребни колоса — от тези с близък до човешки ръст — веднага изтичаха към тях. Убиецът хвърли новия си меч на един от тях и посочи натам, откъдето бяха дошли. Запази торбичката за себе си, а „дребосъците“ се втурнаха в указаната посока.

„Отиват да го погребват?“ — учуди се Сейзед.

Животни с всякакви форми и размери се печаха на огньовете, но за свое облекчение Сейзед не видя сред тях човешки тела. Освен това тревата в лагера бе изчезнала напълно, сякаш опасана от изгладнели кози.

Според металоема това не беше далеч от истината. Изглежда, колосите можеха да преживяват почти от всякакъв хранителен материал. Предпочитаха месо, но не биха се погнусили да хапнат и растения — дори трева, изтръгната с корените. В някои доклади се споменаваше, че ядат почва и пепел, макар че Сейзед се съмняваше в достоверността им.

Продължаваха да вървят. В лагера се носеше миризма на дим, печено месо и странен телесен дъх, който вероятно произлизаше от колосите. Някои от чудовищата се извръщаха да го погледнат с неподвижните си червени очи.

„Сякаш познават само две чувства — помисли си той и подскочи, когато поредният разгневен колос се нахвърли върху съседа си. — Или са ядосани, или безразлични“.

Какво ли би станало, ако всички бъдат завладени от необуздан гняв? Какви ли щяха да са последствията? Сейзед си припомни прочетеното — изглежда, разказите за ужасяващи разрушения и кланета бяха верни.

Но имаше нещо, което поне засега удържаше тази група. Лорд Владетеля бе успявал да контролира колосите, макар че в книгите не се описваше как. Повечето автори смятаха това за естествена способност на един божествен господар. В края на краищата той беше безсмъртен — сравнено с това подобно качество бе нещо съвсем обикновено.

„Само че безсмъртието му се оказа най-обикновен трик — помисли Сейзед. — Нищо повече от хитра комбинация между ферохимия и аломантия“.

Но как беше контролирал колосите? „Трябва да има още нещо. Нещо, свързано със силата му. Нещо, което е направил при Кладенеца на Възнесението, същото, което завинаги е променило света. Вероятно оттам е произлизала и способността му да управлява колосите“.

В лагера не се виждаха женски колоси — дори да имаше, не се различаваха по нищо от мъжките. Сейзед обаче забеляза труп на колос да лежи до един огън. Беше одран.

„Как е възможно да съществува подобно общество?“ — зачуди се ужасено Сейзед. В книгите се казваше, че колосите се размножавали и стареели бързо — приемливо положение за тях, като се имаха предвид убийствата, на които бе станал свидетел за толкова кратко време. Въпреки това нивото на насилие помежду им му се струваше неоправдано високо, за да оцелеят.

И все пак бяха оцелели. За нещастие. Пазителят в него вярваше, че нищо не трябва да бъде изгубено, че всяко общество заслужава да бъде запомнено. Но бруталността в лагера на колосите — покритите с рани чудовища, които въпреки това се нахвърляха едни върху други, одраните трупове, внезапните изблици на ярост, завършващи с убийства — всичко това подлагаше вярата му на изпитание.

Похитителите му го отведоха до невисок хълм и Сейзед спря, защото видя нещо неочаквано.

Шатра.

— Върви — нареди водачът и я посочи.

Сейзед смръщи вежди. Пред шатрата имаше десетина човеци, въоръжени с копия и облечени като имперски стражници. Шатрата беше голяма и зад нея имаше купчина сандъци.

— Върви! — извика колосът.

Сейзед се подчини. Зад него един от колосите подхвърли с безразличие раницата му на стражниците. Металоемите вътре издрънчаха при удара със земята и Сейзед неволно подскочи. Войниците изпроводиха колосите с бдителни погледи, после един от тях взе раницата. Друг насочи копието си към него.

Сейзед вдигна ръце.

— Аз съм Сейзед, териски Пазител, сега учител. Не съм ваш враг.

— Да де — отвърна стражникът, без да откъсва поглед от отдалечаващия се колос. — Но въпреки това ще трябва да дойдеш с мен.

— Мога ли да си взема нещата? — попита Сейзед. Наоколо не се виждаха други колоси: изглежда, войниците ги държаха на разстояние.

Първият стражник се обърна към другаря си, който вече ровеше в раницата на Сейзед. Той вдигна глава и сви рамене.

— Няма оръжия. Някакви гривни и пръстени, може да струват нещо.

— Не са от благородни метали — увери го Сейзед. — Това са инструменти на Пазител и са ценни само за такъв като мен.

Вторият стражник кимна и подаде раницата на първия. И двамата бяха с типичния изглед на мъже от Централната област — тъмнокоси, със светла кожа и телосложение на хора, хранени правилно и редовно от съвсем малки. Първият, който очевидно бе по-старши, взе раницата и отсече.

— Ще видим какво ще каже негово величество.

„Аха“ — помисли Сейзед и каза:

— Ами нека поговорим с него тогава.

Стражникът се обърна, вдигна чергилото и даде знак на Сейзед да влиза. Терисецът пристъпи от червеникавата светлина в просторната добре осветена шатра. Вътре имаше още неколцина стражници. Досега Сейзед бе наброил поне две дузини.

Войникът пред него отиде до някаква завеса, провря глава през нея и след миг се обърна и даде знак на Сейзед да влезе.

Сейзед влезе във второто помещение. Мъжът вътре носеше сюртук и панталони на лутаделски благородник. Въпреки очевидната си младост беше почти плешив. Стоеше прав и нервно потропваше с пръсти по бедрото си. Трепна, когато Сейзед влезе.

Сейзед го позна веднага.

— Джастис Лекал!

— Крал Лекал! — тросна се Джастис. — Познавам ли те, терисецо?

— Не сме се срещали, ваше величество — отвърна Сейзед, — но съм имал вземане-даване с един ваш приятел. Крал Елънд Венчър от Лутадел.

Джастис кимна замислено.

— Хората ми докладваха, че са те довели колосите. Заловили са те да шпионираш лагера.

— Да, ваше величество — потвърди Сейзед. Джастис кръжеше неспокойно из шатрата. „Този човек не изглежда по-уравновесен от армията, която вероятно предвожда“. — Как успяхте да накарате тези същества да ви се подчиняват?

— Ти си мой пленник, терисецо — озъби се Джастис. — Никакви въпроси. Елънд ли те прати да ме шпионираш?

— Никой не ме е пращал — отвърна Сейзед. — Случайно се натъкнах на вас, ваше величество. Не съм ви шпионирал.

Джастис спря, погледна го внимателно и отново заснова напред-назад.

— Е, няма значение. От известно време си нямам свестен стюард. Ти ще ми служиш сега.

— Извинете, ваше величество, но това едва ли ще бъде възможно — възрази Сейзед.

Джастис се намръщи.

— Ти си стюард, личи си по дрехите ти. Толкова по-важен господар ли е Елънд, че ми отказваш?

— Елънд Венчър не е мой господар, ваше величество — рече Сейзед и срещна спокойно втренчения поглед на краля. — Сега, когато сме свободни, никой терисец не нарича никого свой господар. Не мога да ви стана стюард, тъй като не слугувам никому. Задръжте ме като затворник, ако трябва. Но няма да ви служа. Моите извинения.

Джастис спря отново. Но вместо да е ядосан изглеждаше… засрамен.

— Разбирам.

— Ваше величество — продължи все така спокойно Сейзед. — Тъй като ми забранихте да задавам въпроси, вместо това ще си позволя да споделя някои свои наблюдения. Изглежда, сте се поставили в много лошо положение. Не зная как успявате да командвате колосите, но имам чувството, че властта ви върху тях е доста несигурна. Вие сте в опасност и сте готов да споделите тази опасност с други.

Джастис се изчерви.

— „Наблюденията“ ти са погрешни, терисецо. Тази армия е под мой контрол. Те ми се подчиняват безпрекословно. Колко други благородници си виждал да събират под знамената си армия от колоси? Никой досега не е успявал.

— Ваше величество, не бих казал, че ви се подчиняват безпрекословно.

— Така ли? — попита Джастис. — Разкъсаха ли те на части, когато те заловиха? Пребиха ли те до смърт, просто за забавление? Набучиха ли те на кол, за да те изпекат? Не. Не направиха нито едно от тези неща, защото така съм им наредил. Може да не го оценяваш, терисецо, но повярвай ми това е знак, че колосите са изцяло под мой контрол.

— Цивилизоването не е голямо постижение, ваше величество.

— Не изпитвай търпението ми, терисецо! — извика Джастис и прокара пръсти през останките от косата си. — Говорим за колоси — не бива да се очаква много от тях.

— В Лутадел ли ги водите? — поинтересува се Сейзед. — Дори лорд Владетеля се страхуваше от тези чудовища, ваше величество. Държеше ги далече от градовете. А вие ги водите в най-заселения район на Последната империя!

— Нищо не разбираш — рече Джастис. — Опитах се да говоря за мир, но никой не те слуша, ако нямаш пари или армия. Е, аз имах пари и скоро ще имам и армия. Зная, че Елънд е седнал върху цяла купчина атиум, и отивам при него, за да го… за да му предложа да станем съюзници.

— Съюз, при който градът ще е под ваша власт?

— Ба! — тросна се Джастис и махна с ръка. — Елънд не владее Лутадел — той само топли трона в очакване да дойде някой, който го заслужава повече. Добър човек е, но е неспасяем идеалист. Едната от двете армии ще го свали от трона, а аз възнамерявам да му предложа по-добра сделка от Сет и Страф.

„Сет? Страф? В какво се е забъркал Венчър?“

Сейзед поклати глава.

— Дали пък тази по-добра сделка не включва и колосите, ваше величество?

Джастис се намръщи.

— Бива те да работиш с устата, терисецо. Ти си пример — не само ти, но и целият ти народ — за това, което се обърка в нашия свят. Навремето уважавах терисците. Няма нищо срамно в това да си добър слуга.

— Но няма и нищо, с което да се гордееш — отбеляза Сейзед. — Все пак, ваше величество, позволете да ви се извиня за отношението си. То не е проява на териска независимост. Винаги съм бил твърде свободен в коментарите си. И не ме биваше особено за стюард. — „Както не ме бива и за Пазител“ — добави той наум.

— Ба! — възкликна отново Джастис и поднови кръстосването на шатрата.

— Ваше величество — обади се Сейзед. — Трябва да продължа за Лутадел. Има някои събития, които очакват неотложната ми намеса. Мислете каквото желаете за моите сънародници, но знаете, че ние сме честни хора. Работата, която върша, е отвъд пределите на политиката, войната, трона и армиите. Тя е важна за всички хора.

— Типични приказки на книжник — рече Джастис и се намръщи. — И Елънд е същият.

— Трябва да ми позволите да си тръгна — продължи Сейзед. — В замяна на свободата ми, ако желаете, ще отнеса послание на негово величество крал Елънд.

— Мога да пратя свой вестоносец!

— И да останете с човек по-малко, който да ви защитава от колосите?

Джастис помисли отново.

„Аха, значи се бои от тях. Добре. Поне не е безумец“.

— Е, аз ще тръгвам, ваше величество — рече Сейзед. — Не искам да проявявам нахалство, но забелязах, че нямате възможност да държите пленници. Можете да ме пуснете или да ме предадете на колосите. Но на ваше място не бих ги подтиквал да убиват хора — може да им стане навик.

Джастис го погледна.

— Добре. Ето какво съобщение ще отнесеш. Кажи на Елънд, че не ме интересува дали знае, че идвам — дори не ме интересува, ако му съобщиш числеността на армията ми. Напротив, запомни добре! Разполагам с двайсет хиляди колоса. Той не може да се бие с мен. Не може да се бие и с другите. Но ако се озова зад градските стени, ще съумея да задържа и двете армии. Дори ще му оставя Лутадел. Можем да бъдем съседи. Съюзници.

„Единият без пукнат грош, другият без капчица здрав разум“ — помисли Сейзед.

— Добре, ваше величество. Ще говоря с Елънд. Но бих искал да ми върнат вещите.

Кралят махна нехайно с ръка и Сейзед излезе. Навън почака търпеливо, докато стражникът влезе при краля и изслуша нарежданията му. Докато наместваше раницата на гърба си, Сейзед си спомни думите на Джастис. „Страф или Венчър“. Колцина още си точеха зъбите за града на Елънд?

Ако държеше да се занимава с тихи и спокойни научни изследвания, Сейзед, изглежда, бе избрал грешна посока.