Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (20)

18.

Ако Дълбината не се бе появила в този момент и не бе подтикнала хората към отчаяние в действията и вярата им.

„Убий го“ — прошепна богът.

Зейн висеше безшумно в мъглата, загледан през отворения прозорец към Елънд Венчър. Млечна пелена се стелеше пред него и го скриваше от погледа на краля.

„Трябва да го убиеш“ — рече отново богът.

В известен смисъл Зейн мразеше Елънд, макар че днес го бе срещнал за първи път. Елънд бе всичко, което трябваше да бъде той. Обичан. Привилегирован. Пазен. Той беше враг на Зейн, пречка по пътя към господството, единственото, което не позволяваше на Страф — и следователно на Зейн — да управлява Централната област.

Но беше и негов брат.

Зейн бавно се снижи и стъпи на земята до Цитаделата Венчър. Притегли с ръка трите си котви — малки пръчки, които по-рано бе Тласнал, за да се задържи във въздуха. Вин щеше да се върне съвсем скоро и той не искаше да е наблизо, когато това се случи. Тя имаше странната способност да надушва къде е — сетивата й бяха много по-изострени, отколкото на всички останали аломанти, които бе познавал или с които се беше сражавал. Но разбира се, тя бе обучавана от Оцелелия от Хатсин.

„Ще ми се да го бях срещнал — помисли Зейн, докато пресичаше безшумно двора. — Един човек, който е разбирал какво е да си Мъглороден. Човек, който не е позволявал на другите да го контролират.

Човек, който е направил каквото е трябвало да се направи, колкото и да е жестоко. Поне така твърдят слуховете“.

Спря до една бойница, измъкна една разхлабена тухла от стената и намери в дупката бележката, оставена от шпионина в двореца на Елънд. Прибра я в джоба си, пъхна тухлата на мястото й и изчезна в нощта.

 

 

Зейн не се прокрадваше. Не пълзеше, не се спотайваше, не се снишаваше. Не обичаше да се крие.

Ето защо приближи лагера на Венчър със спокойна крачка. Винаги бе смятал, че Мъглородните губят твърде много време и усилия да се крият от другите. Опитът му показваше, че това по-скоро ги затруднява, отколкото да им осигурява свобода. Така те ставаха по-лесно контролируеми и позволяваха на обществото да се преструва, че не съществуват.

Доближи един от външните постове — двама войници седяха до голям огън — и поклати глава: каква полза от пазачи, които са заслепени от светлината? Обикновените хора се страхуваха от мъглите и това ги ограничаваше във възможностите. Факт, който другите пренебрегваха. Аломантите бяха по-полезни и следователно по-ценни от обикновените хора. Ето защо Зейн бе наредил да поставят постове от Калаени очи. Тези войници стърчаха тук само за да изпълнят една празна традиция.

„Убий ги“ — заповяда му богът, докато Зейн доближаваше поста. Зейн не му обърна внимание, макар че напоследък това ставаше все по-трудно.

— Стой! — извика единият войник и вдигна копието си. — Кой е там?

Зейн Тласна небрежно копието и го завъртя назад.

— Кой друг може да е? — попита и пристъпи към огъня.

— Лорд Зейн! — възкликна вторият мъж.

— Повикайте краля — нареди Зейн. — Кажете му, че ще го чакам в щабната шатра.

— Но, милорд — рече войникът. — Късно е вече. Негово величество вероятно…

Зейн втренчи поглед във войника. Мъглите се завъртяха между тях. Зейн дори не прибягна до емоционална аломантия. Мъжът козирува и хукна в тъмнината, за да изпълни нареждането.

Зейн бавно тръгна през лагера. Не носеше униформа, нито мъглопелерина, но войниците, които го срещаха, му отдаваха чест. Така трябваше да бъде. Те го познаваха, знаеха какъв е и го уважаваха.

И въпреки това с частица от съзнанието си той признаваше, че ако Страф не бе скрил от обществото своя незаконороден син, той нямаше да е могъщото оръжие, каквото представляваше днес. Тайната бе принудила Зейн да води почти мизерен живот, докато брат му се радваше на всеобщо благоволение. И макар мнозина да шепнеха скришом, че Страф Венчър си има Мъглороден, никой не знаете, че той е негов син.

Суровият живот бе научил Зейн да разчита само на себе си. Беше го направил твърд и непреклонен. Качества, които Елънд едва ли би разбрал. За нещастие един от страничните ефекти на това тежко детство бе сериозната заплаха за разсъдъка му.

„Убий го“ — прошепна богът, докато Зейн се разминаваше с друг войник. Гласът проговаряше всеки път, когато Зейн виждаше някого — той бе неговият тих настойчив спътник. Зейн си даваше сметка, че вероятно е луд. Не беше толкова трудно да го разбере, като се вземеха предвид всички факти. Нормалните хора не чуваха гласове.

Лудостта обаче не беше извинение за нерационално поведение. Някои хора бяха слепи, други имаха лош нрав. Трети пък чуваха гласове. Все същото в края на краищата. За човек не се съди по недостатъците му, а но начина, по който ги превъзмогва.

Ето защо Зейн не обръщаше внимание на гласа. Убиваше, когато иска, а не когато му нареждаха. Понякога се смяташе за невероятен късметлия. Други безумци имаха видения или не можеха да различават измисления свят от истинския. Зейн поне успяваше да се контролира.

В повечето случаи.

Тласна металните закопчалки на чергилото на шатрата, те отхвърчаха навътре и чергилото се отмести в мига, когато часовоите му отдадоха чест. Зейн влезе.

— Милорд! — посрещна го офицерът от нощната смяна.

„Убий го — нареди богът. — Той е незначителен“.

— Хартия — заповяда Зейн и отиде до голямата маса в центъра. Офицерът се хвърли да изпълни нареждането и дотича с наръч листа. Зейн Притегли металната капачка на писалката, а офицерът донесе мастилницата.

— Това е разположението на военните части и нощните патрули — рече Зейн, докато чертаеше схема върху най-горния лист. — Наблюдавах ги тази нощ, докато обикалях из Лутадел.

— Много добре, милорд. Високо ценим помощта ви.

Зейн спря да чертае и го погледна.

— Ти не си ми началник. Дори не си ми равен. И не се нуждая от одобрението ти. Аз не ви „помагам“. Грижа се за нуждите на армията. Ясно ли ти е?

— Разбира се, милорд.

— Добре — рече Зейн и довърши схемата и бележките. — А сега си тръгвай — инак ще се вслушам в гласа на един мой приятел и ще забия писалката в гърлото ти.

Офицерът взе листа и забързано излезе. Зейн зачака нетърпеливо. Страф не се появяваше. Накрая Зейн изруга тихо, Тласна закопчалките на чергилото и излезе. Шатрата на Страф сияеше ярко в нощта, осветена от множество фенери. Зейн подмина часовоите — те го познаваха достатъчно добре, за да дръзнат да го спрат — и влезе.

— Закъсня — посрещна го Страф.

„Убий го“ — рече богът.

Зейн стисна юмруци. Все по-трудно му беше да пренебрегва заповядващия глас.

— Да — отвърна той. — Закъснях.

— Какво стана тази вечер?

Зейн кимна към прислугата.

— Ще го обсъдим в щабната шатра.

Страф продължаваше спокойно да яде, за да покаже, че Зейн няма власт над него. Преди малко Зейн бе приложил същата тактика спрямо офицера. Беше се учил от най-добрия.

Накрая Зейн въздъхна и седна на един стол. Започна да върти безцелно един нож за хранене в ръце, докато гледаше как баща му вечеря. Един слуга се приближи и го попита иска ли да му поднесе нещо, но Зейн го отпрати с жест.

„Убий Страф — нареди богът. — Ти трябва да си на неговото място. По-силен си от него. И по-компетентен“.

„Но не съм с всичкия си“ — помисли Зейн.

— Е? — попита Страф. — У тях ли е атиумът на лорд Владетеля, или не?

— Не съм сигурен — отвърна Зейн.

— Момичето вярва ли ти?

— Мисля, че започва. Веднъж я видях да използва атиум. Когато се би с убийците на Сет.

Страф кимна замислено. Не можеше да му се отрече, че е способен човек — ако не беше той, Централната област щеше да потъне в хаос като останалите части на Последната империя. Селяните на Страф не надигаха глави, благородниците се бяха умирили. Вярно, наложи се да екзекутира няколко луди глави, за да покаже кой е на власт. Но го направи само защото беше необходимо. Едно от качествата, които Зейн уважаваше в него.

Особено след като той самият не го притежаваше.

„Убий го! — извика богът. — Ти го мразиш! Той те има за свой роб, от дете те остави сам да се бориш с живота“.

„Той ме направи силен“ — отвърна Зейн.

„Тогава използвай тази сила, за да го премахнеш!“

Зейн сграбчи оставения на масата кинжал. Страф вдигна глава и трепна, но Зейн, без да го поглежда, прокара дълга резка по ръката си. От раната рукна кръв. Болката му помогна да се възпротиви на гласа.

Страф го изгледа мълчаливо и даде знак на един слуга да донесе на Зейн чиста кърпа, за да спре кръвта. После каза:

— Ще трябва пак да я накараш да използва атиум. Елънд може и да се е сдобил с няколко късчета. Ще узнаем истината само ако й свършат запасите. — Млъкна и продължи да се храни. — А ако наистина имат, се опитай да я накараш да ти каже къде го държат.

Зейн не откъсваше поглед от капещата от раната кръв.

— Татко, тя е по-способна, отколкото си мислиш.

Страф повдигна вежди.

— Зейн, не ми казвай, че си повярвал в тези истории. В лъжите за нея и за лорд Владетеля.

— Защо смяташ, че са лъжи?

— Заради Елънд. Това момче е кръгъл глупак. Държи Лутадел само защото всички благородници с поне малко мозък в главата избягаха навреме. Ако това момиче наистина е толкова могъщо, че да се справи само с лорд Владетеля, едва ли би си губило времето с човек като брат ти.

Зейн прокара нова резка по ръката си. Не забоде дълбоко острието, важното беше да изпита болка. Страф най-сетне спря да се храни. По лицето му си личеше, че гледката не му е приятна. Една малка частица от Зейн изпита удоволствие. Може би още един страничен ефект на неговата лудост.

— Между другото — продължи Страф, — запозна ли се с Елънд?

Зейн кимна, обърна се към една слугиня и й нареди:

— Чай. — После пак погледна баща си. — Беше доста изненадан. Иска да се срещне с теб, но не му харесва идеята това да стане в твоя лагер. Съмнявам се, че ще дойде.

— Може би — рече замислено Страф. — Но пък поне вече е наясно кой командва в случая.

„Само че никак не ти харесва, че те принудиха да започнеш обсада“ — помисли си с усмивка Зейн. Страф навярно би предпочел да превземе града веднага, без преговори или примирие. Появата на втората армия обаче бе направила това невъзможно. Ако Страф атакуваше сега, по-късно щеше да бъде разгромен от Сет.

А това означаваше да чака, да търпи тази обсада, докато Елънд не прогледне и не се съгласи на съюз с баща си. Страф обаче не обичаше да чака. Зейн нямаше нищо против забавянето. Така щеше да получи още възможности да се упражнява с момичето.

Слугинята донесе чай и за двамата. Зейн затвори очи и разпали калай, за да подсили сетивата си. Раните го засмъдяха, слаби болки се превърнаха в силни и го сепнаха рязко.

Имаше една част, която бе скрил от Страф. „Тя започва да ми се доверява — помисли си той. — И още нещо. Харесва ме. Може би… тя ще може да ме разбере.

Може би тя ще може да ме спаси“.

Въздъхна, отвори очи и притисна кърпата към раната. Понякога безумието му го плашеше. Но край Вин то сякаш отслабваше. И това бе единственото, което му даваше надежда за момента. Той взе чашата с чай от слугинята — дълга коса, стегната гръд, приятни черти — и отпи от горещата напитка с дъх на канела.

Страф вдигна своята чаша, подуши я и погледна Зейн.

— Отровен чай, Зейн?

Зейн не отговори.

— Брезова отвара — отбеляза Страф. — Доста неоригинален ход от твоя страна.

Зейн мълчеше.

Страф направи отривист знак с ръка и един от пазачите пристъпи към момичето. То подскочи изплашено и погледна към Зейн за помощ, но той извърна глава. Момичето нададе жалостив вик, докато стражникът я дърпаше навън, за да я екзекутира.

„Искаше само да й дам шанс да го убие — помисли Зейн. — Казах й, че вероятно няма да се получи“.

Страф продължаваше да клати глава. Може да не беше Мъглороден, но бе известен като Калаено око. Да подуши микроскопични примеси от брезова отвара сред канелата показваше, че е опитен в занаята.

— Зейн, Зейн… — заговори Страф. — Какво щеше да направиш, ако беше успял да ме убиеш?

„Ако исках да те убия — помисли си Зейн, — щях да използвам този нож, не отрова“. Но нека Страф си мисли каквото желае. Кралят бе винаги нащрек за покушения. И Зейн му ги осигуряваше.

Страф вдигна нещо и му го показа — топче атиум.

— Щях да ти дам това, Зейн. Но виждам, че ще трябва да почакаме. Трябва да се откажеш от тези глупави опити да ме премахнеш. Ако някога успееш, кой ще ти доставя атиум?

Страф не разбираше, естествено. Смяташе, че атиумът е като наркотик, и предполагаше, че Мъглородните жадуват да го използват. Ето защо си мислеше, че може да контролира Зейн чрез него. Зейн нямаше нищо против тази заблуда, пък и разполагаше със собствени запаси.

Това обаче го изправи пред един проблем, който доминираше в живота му. С намаляване на болката шепотът на божеството се усили. И от всички, за които го подканяше, баща му най-много заслужаваше да умре.

„Защо? — попита богът. — Защо не го убиеш?“

Зейн сведе очи. „Защото ми е баща“ — помисли си той, признавайки една своя слабост. Други хора правеха каквото се налага. Но те бяха по-силни от Зейн.

— Ти си луд — заяви Страф.

Зейн вдигна глава.

— Да не мислиш, че ще завладееш цялата империя, ако ме убиеш? Като се има предвид твоята тайна… болест, нима смяташ, че градовете ще ти се подчинят?

— Не — отвърна Зейн.

— Радвам се, че се разбрахме по този въпрос.

— Трябва да нападнеш още сега — каза Зейн. — Завладеем ли Лутадел, ще открием атиума.

Страф се усмихна и отпи от чая. Отровният чай.

Зейн не се сдържа и се облещи.

— Не си позволявай да смяташ, че можеш да разгадаеш плановете ми — каза Страф. — Ти не знаеш и половината от това, което знам аз.

Зейн го наблюдаваше мълчаливо как пие чая.

— Какво става с твоя шпионин? — попита Страф.

Зейн остави бележката на масата.

— Страхува се да не го заподозрат. Няма информация за атиума.

Страф кимна и остави празната чаша.

— Върни се в града и продължавай да се сближаваш с момичето.

 

 

Страф имаше чувството, че вече усеща действието на брезовата отвара, която изпълваше вените му и го караше да потръпва. Наложи си да запази спокойствие. Да издържи още малко.

Веднага щом Зейн си тръгна, той повика един войник.

— Доведи ми Амаранта! Бързо!

Войникът хукна да изпълни нареждането. Страф се облегна назад и загледа как краищата на чергилото се полюшват от лекия вятър. Едно мъгливо повлекло се протегна навътре. Той разпали калай, за да подсили сетивата си. Да… усещаше отровата в себе си. Тя умъртвяваше бавно нервите. Но все още имаше време. Около час може би, ако запази спокойствие.

За човек, който твърди, че не иска да убие Страф, Зейн проявяваше забележително постоянство в противоположното. За щастие Страф разполагаше с инструмент, за който Зейн не подозираше — инструмент във формата на жена. Страф се усмихна, когато изостреният му слух долови забързани стъпки в нощта.

Войниците въведоха Амаранта. Страф не бе взел всичките си любовници на този поход — само десет-петнайсет от любимките си. Между тези, които използваше за удоволствие, имаше и няколко със съвсем различно предназначение, подбрани заради способностите, а не заради красотата. Амаранта бе един такъв пример. Допреди десет години тя също бе привлекателна, но сега хубостта й вече бе повехнала. Гърдите й бяха увиснали от ражданията и всеки път, когато я поглеждаше, Страф забелязваше нови бръчици под очите й. По принцип се освобождаваше от всички свои застаряващи любовници.

Тази обаче притежаваше и други полезни умения. Дори Зейн да бе чул, че Страф е наредил да я повикат, щеше да си помисли, че е за да му стопли постелята. И щеше да сгреши.

— Милорд — рече Амаранта, коленичи и започна да се съблича.

„Е, поне не може да й се отрече, че е оптимистка“ — помисли Страф. Би трябвало да разбере, след като от четири години не я бе канил в леглото си. Тези жени не осъзнаваха ли, че идва момент, когато стават стари и непривлекателни?

— Не се събличай — тросна се той.

Амаранта скри лицето си в шепи и остана в тази поза — полуразсъблечена, с една подаваща се гръд, сякаш се опитваше да го съблазни.

— Трябва ми твоята противоотрова — каза той. — Бързо!

— Коя, милорд? — Не беше единствената хербалистка на работа при Страф, той имаше цели четирима. Амаранта обаче беше най-добрата.

— За брезова отвара — рече той. — И може би… още нещо. Не съм сигурен.

— Значи от еликсира за всякакви случаи, милорд?

Страф кимна рязко. Амаранта изтича при шкафчето с лекарства, стопли вода и смеси прахове, изсушени растения и еликсири. Сместа беше нейна собствена рецепта вътре имаше противоотрови за повечето използвани отрови, както и подсилващи лекове. Страф подозираше, че Зейн може да е използвал брезовата отвара, за да скрие нещо друго. Каквото и да беше, еликсирът на Амаранта щеше да се справи с него — или поне да го идентифицира.

Страф чакаше нетърпеливо, докато Амаранта — все още полуразголена — бъркаше сместа. Еликсирът трябваше да се приготвя на място при всеки случай, но си заслужаваше чакането. Ето че тя най-сетне му поднесе димящата купа. Страф загълта, без да обръща внимание, че горчи и пари, и веднага се почувства по-добре.

Въздъхна — още една избягната клопка — и допи еликсира. Амаранта отново коленичи покорно.

— Върви си — нареди й той.

Амаранта кимна мълчаливо, загърна голото си рамо и излезе.

Страф седеше, облян в пот, с празната чаша в ръка. Даваше си сметка, че се е разминал на косъм. Но докато показваше сила пред Зейн, Мъглородният щеше да изпълнява заповедите му.

Може би.