Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (19)

17.

Ех, ако териската религия и Очакването не се бяха разпространили сред нашия народ.

Купчинките листове се увеличаваха — Вин откриваше в дневника все повече идеи, които искаше да отдели и запомни. Какви бяха пророчествата за Героя на времето? Как авторът на дневника бе узнал къде трябва да отиде и какво смяташе, че ще направи, като стигне там?

В края на краищата стигна до един доста неприятен за нея извод — май щеше да се наложи да си води бележки.

Въздъхна, изправи се, мина през стаята, като прескачаше внимателно листовете, и отиде до писалището. Досега не го беше използвала, дори се бе оплакала на Елънд, че й пречи. За какво и беше нужно писалище?

Взе перо и извади мастилница. Припомни си времето, когато Рийн я учеше да пише. Доста бързо изгуби търпение и все мърмореше колко били скъпи хартията и мастилото. Беше я научил да чете, за да може да надзърта в документите и да се преструва на благородница, но смяташе, че писането няма да е толкова нужно. По принцип Вин споделяше мнението му.

Сега обаче се оказваше, че от писането също може да има полза. Елънд непрестанно си водеше записки и тя често оставаше впечатлена от това колко бързо пише. Как ли го правеше?

Взе няколко бели листа и се върна при листовете. Седна, скръсти крака и отвори капачката на мастилницата.

— Господарке — обади се ОреСюр, все така отпуснал муцуна на лапите си. — Давате ли си сметка, че зарязахте писалището, за да пишете на пода?

— Е, и?

— Писалището не е ли предназначено точно за това? За писане?

— Но листовете ми са тук.

— Листовете могат да се преместят. Ако са чак толкова тежки, можете да разпалите пютриум, за да си помогнете.

Вин го изгледа озадачено, докато топеше перото в мастилницата. „Брей, за първи път проявява нещо различно от обичайната си неприязън към мен“.

— На пода ми е по-удобно.

— Щом така казвате, господарке.

Тя спря, учудена дали не й се подиграва. „Проклета кучешка муцуна! Нищо не мога да разчета върху нея“.

Въздъхна, наведе се и се зае да изписва първата дума. Процесът беше бавен, налагаше се да изрисува буквите внимателно и да произнася гласно думите, за да провери как се пишат. Едва успя да напише няколко изречения, когато на вратата се почука. Кой ли я безпокоеше?

— Влез — провикна се тя.

Вратата се отвори.

— Вин? — чу гласа на Елънд.

— Тук съм — отвърна тя и продължи да пише. — Защо чукаш?

— Ами, можеше да се преобличаш.

— И какво от това?

Той се засмя.

— Вече втора година живеем заедно, а все още не си разбрала, че човек има нужда от усамотение.

— Ами аз… — Вин се поколеба.

За един кратък миг й се стори, че това не е Елънд, а някой друг. Инстинктите й реагираха преди мисълта, тя машинално захвърли перото, скочи и разпали пютриум.

После спря.

— Какво ще кажеш за промяната, а? — попита той и разпери ръце, за да си покаже костюма по-добре.

Вин вдигна ръка пред сърцето си. Беше толкова изненадана, че настъпи една от купчинките. Това беше Елънд и не беше той. Искрящо белият костюм с неговите остри линии и строги контури го правеше съвсем различен от младежа с размъкнатите панталони и сюртук. Имаше нещо властно във вида му. Нещо царствено.

— Подстригал си се — каза тя и го заобиколи бавно, оглеждайки костюма.

— Идеята е на Тиндуил — каза той. — Какво мислиш?

— Тъкмо няма да има за какво да те хващат по време на бой.

Елънд се усмихна.

— Само това ли ти хрумна?

— Не — отвърна тя, пресегна се и дръпна пелерината. Тя се смъкна съвсем леко и Вин кимна одобрително. Мъглопелерините бяха същите: нямаше опасност някой да го дръпне за тънката наметка, ако го нападнат.

Тя отстъпи назад и скръсти ръце.

— И аз ли ще трябва да се подстрижа?

Елънд помисли за миг.

— Свободна си да правиш каквото пожелаеш, Вин. Но ми се струва, че си по-красива с дълга коса.

„Оставям я тогава“.

— Както и да е — рече той. — Одобряваш ли?

— Определено. Приличаш на истински крал. — Макар че тя предполагаше, че някаква частица от нея ще тъгува по предишния малко небрежен и дългокос Елънд. Имаше нещо… мило в онази смесица от разхвърляност и неувереност.

— Добре — рече той. — Защото май ще трябва да се възползвам от всички възможни средства. Току-що пристигна пратеник… — Той млъкна, забелязал купчинките листове. — Вин? Над какво работиш?

Тя се изчерви.

— Просто преглеждах дневника и се опитвах да открия какво е писано за Дълбината.

— Така ли? — Елънд пристъпи развълнувано напред и бързо прегледа листа, на който си беше водила бележки. Сетне извърна лице към нея. — Ти ли написа това?

— Да — отвърна тя.

— Имаш хубав почерк — рече той с нескрита изненада. — Защо не си ми казвала, че можеш да пишеш толкова красиво?

— Не спомена ли одеве нещо за пратеник?

Елънд остави листа и я изгледа с вид на горд родител.

— Да. Пристигнал е пратеник на баща ми. Накарах го да почака малко — реших, че ще е по-добре да не се явявам веднага. Но вероятно вече е време да се срещнем с него.

Вин кимна и даде знак на ОреСюр. Кандрата скочи, дотича до нея и тримата излязоха от стаята.

Това им е хубавото на книгите. Винаги могат да почакат до следващия път.

 

 

Пратеникът ги очакваше в залата на третия етаж. Щом го видя, Вин се закова на прага.

Това беше той. Наблюдателят.

Елънд се обърна и я погледна объркано.

„Ако този човек има атиум — помисли си Вин, завладяна от внезапен пристъп на паника, — Елънд е мъртъв. Всички сме мъртви“.

Наблюдателят стоеше мълчаливо. Не приличаше на обикновен пратеник или вестоносец. Носеше черни дрехи и дори черни ръкавици. Панталони, копринена риза, без наметало или пелерина. Тя помнеше добре това лице. Наистина беше той.

„Но… — помисли си, — ако иска да убие Елънд, вече да го е убил“.

— Какво има? — попита я Елънд.

— Внимавай — прошепна тя. — Това не е обикновен пратеник. Този човек е Мъглороден.

Елънд смръщи вежди и отново погледна Наблюдателя, който стоеше все така мълчаливо, с ръце зад гърба. Изглеждаше уверен, спокоен. Да, той беше Мъглороден — само такъв човек би влязъл в двореца на противника, заобиколен от стражи, и не би проявил и най-малко безпокойство.

— Е, добре — каза Елънд и пристъпи към него съвсем спокойно. — Какво послание ми носиш?

— Не е само послание, ваше величество — отвърна Наблюдателят. — Казвам се Зейн и съм нещо като… емисар. Баща ви с радост прие поканата да станете съюзници. Доволен е, че най-сетне сте се вразумили.

Вин оглеждаше човека, представил се като Зейн. Каква беше играта му? Щеше ли да разкрие кой е?

Елънд кимна. Беше спрял на благоразумно разстояние от Зейн.

— Две армии — заговори той, — разположени на лагер пред вратите на моя град. Това не е факт, който бих могъл да пренебрегна с лекота. Бих искал да се срещна с баща ми и да обсъдим бъдещите възможности.

— Мисля, че той също ще се радва отвърна Зейн. — От доста време не сте се виждали и той съжалява за положението, в което сте изпаднал. В края на краищата вие сте негов единствен син.

— Да, и за двама ни беше трудно — рече Елънд. — Дали да не вдигнем шатра пред градската порта и да се срещнем там?

— Боя се, че това няма да е възможно — отвърна Зейн. — Негово величество съвсем справедливо се бои от убийци. Ако желаете да говорите с него, той с радост ще ви приеме в шатрата си в своя лагер.

Елънд се намръщи.

— Чакайте, сега пък аз не виждам логика в това. Щом той се страхува от убийци, не трябва ли да се страхувам и аз?

— Ваше величество, сигурен съм, че баща ви ще може да ви опази в своя лагер. Там няма защо да се боите от убийците на Сет.

— Аз… ясно — рече Елънд.

— Струва ми се, че негово величество ще е неотстъпчив по този въпрос. Вие сте този, който настоява за съюз — ако желаете да се срещнете, ще трябва вие да отидете при него.

Елънд погледна Вин. Тя не сваляше очи от Зейн. Мъжът се обърна за миг към нея и каза:

— Чух да разказват за една красива Мъглородна, която придружавала наследника на Венчърови. Същата, която убила лорд Владетеля и била обучена от Оцелелия.

Възцари се тишина. Наруши я Елънд:

— Предайте на баща ми, че ще обмисля предложението.

Зейн едва сега свали поглед от Вин.

— Ваше величество, негово величество се надяваше да определите дата и час на срещата.

— Ще пратя съобщение, когато взема решение — заяви Елънд.

— Както желаете — рече Зейн и се поклони отново, като използва поклона, за да погледне крадешком Вин. После кимна на Елънд и остави на стражите да го изведат.

 

 

В хладните мъгли на ранното утро Вин чакаше на тясната стена на Цитаделата Венчър. ОреСюр клечеше в краката й.

Мъглите бяха спокойни. Не можеше да се каже същото и за мислите й.

„Че за кого другиго да работи? Разбира се, че е човек на Страф“. Това обясняваше много неща. Беше минало доста време от последната им среща и Вин бе започнала да си мисли, че няма да види Наблюдателя отново.

Дали пак щяха да се упражняват? Вин се опита да прогони тази мисъл, да си внуши, че се интересува от Наблюдателя само заради заплахата, която представляваше. Но мисълта за нова битка в мъглите — за още една възможност да изпита силите си срещу друг Мъглороден — я караше да потръпва от нетърпение.

Не го познаваше и със сигурност не му вярваше. Това обаче само правеше мисълта за двубоя по-вълнуваща.

— Какво чакаме тук, господарке? — попита ОреСюр.

— Просто патрулираме — отвърна тя. — Оглеждаме за шпиони и убийци. Както всяка нощ.

— Ще ми заповядате ли да ви повярвам, господарке?

Вин го погледна.

— Вярвай каквото си искаш, кандра.

— Добре тогава — отвърна ОреСюр. — Защо не казахте на краля, че сте се преследвали с този Зейн?

Вин извърна очи към тъмните мъгли.

— Убийците и аломантите са моя грижа, не на Елънд. Той не бива да мисли за тях — има си достатъчно грижи.

— Разбирам. — ОреСюр изплези език.

— Не ми вярваш, нали?

— Вярвам в това, което ми наредите.

— Твоя работа — ядоса се Вин. Беше разпалила бронз и се опитваше да не мисли за мъгливия дух. Усещаше, че я дебне в мрака отдясно. Но не поглеждаше нататък.

„В дневника не пише какво е станало с онзи дух. Този, който за малко да убие спътника на Героя. След този случай почти не се споменава. Друг път ще мисля за това…“ — рече си тя, доловила нов източник на аломантични пулсации. По-силен и много по-познат.

Зейн.

Вин скочи на близката бойница, кимна на ОреСюр, че се разделят, и излетя в нощта. Мъглата се завихри в небето, нови повеи образуваха безшумни бели потоци, като реки във въздуха. Вин профуча през тях с нарастваща скорост, плъзна се отгоре им като хвърлен по водната повърхност камък.

Бързо стигна мястото, където се бяха разделили със Зейн предишния път, тихата изоставена уличка.

Чакаше я по средата, облечен в черно. Вин се приземи на калдъръма пред него с развети краища на пелерината. После се изправи.

„Интересно, той никога не носи пелерина“.

Постояха един срещу друг няколко мълчаливи секунди. Зейн сигурно осъзнаваше, че тя гори от нетърпение да го разпита, но не заговори, нито я поздрави или обясни появата си. По някое време бръкна в джоба си и извади монета. Хвърли я на улицата между тях и тя издрънча и се претърколи.

Той скочи във въздуха. Вин го последва и двамата се Тласнаха от една и съща монета. Излетяха нагоре, като две рамена на буквата V.

Зейн се завъртя и хвърли зад себе си нова монета. Тя се удари в стената на близката къща и той се Тласна и полетя право към Вин. Внезапно тя почувства върху кесията на пояса си натиск, който я запокити надолу към земята.

„Каква е играта ти тази вечер, Зейн?“ — помисли си, докато разкопчаваше кесията. Тласна се от нея и кесията полетя надолу, пришпорвана от тежестта й. Щом се блъсна в земята, Вин получи ново ускорение — сега тя се Тласкаше право нагоре от кесията, докато Зейн се носеше хоризонтално. Вин набра скорост, профуча в студения въздух покрай Зейн и съсредоточи тежестта си върху монетите в джоба му.

Зейн започна да пада. Но сграбчи монетите — за да не им позволи да излетят от джоба му — и се Тласна от нейните. Миг по-късно застина насред въздуха — Вин го Тласкаше отгоре, отдолу го задържаше неговият Тласък. И тъй като той спря, Тласъкът на Вин я изстреля още нагоре.

Тя прекъсна натиска към него и полетя надолу. Зейн обаче не сменяше височината: той се Тласна встрани и увеличи дистанцията между двамата, като нито за миг не докосваше с ръце или крака покриви или стени.

„Опитва се да ме принуди да се приземя — помисли Вин. — Първият, който падне, губи, така ли?“ Люшна се, прибра кесията от земята с рязко Притегляне, след това я хвърли на друго място и отново изхвърча нагоре.

Още докато летеше, Притегли кесията, после скочи след Зейн. Тласкаше се неуморно в нощта, твърдо решена да го настигне. В тъмнината Лутадел изглеждаше по-чист, отколкото на дневна светлина. Не се виждаха покритите със сажди сгради, черните фабрики, димът на ковачниците. Около нея стърчаха опустелите Цитадели на благородниците, като смълчани монолити. Някои от величествените сгради бяха заети от по-дребни благородници, други бяха конфискувани за правителствени учреждения. Останалите — след като бяха плячкосани по нареждане на Елънд — пустееха, с тъмни прозорци, мрачни подземия, статуи и украса, на която не се любуваше никой.

Вин не знаеше дали Зейн нарочно я е подмамил към Цитаделата Хастинг, или тя случайно го застигна при нея. Грамадната постройка изникна пред тях тъкмо когато Зейн забеляза, че го доближава, и хвърли по нея шепа монети.

Вин ги Тласна колебливо. Зейн веднага разпали стомана и Тласна по-силно. Ако и тя бе направила така, силата на нейната атака щеше да я отхвърли назад. Но сега успя да разпилее монетите настрани.

Зейн отново насочи Тласъка си към нейната кесия и отлетя назад към една от стените на Цитаделата Хастинг. Вин беше подготвена за този ход. Разпали пютриум, сграбчи кесията с две ръце и я скъса.

Монетите се пръснаха под нея и се стрелнаха към земята под силата на неговия Тласък. Тя избра една, Тласна се от нея и набра височина в мига, когато монетата падна на земята. Завъртя се с лице към небето и подсиленият й от калая слух долови звънтенето на монетите далече долу на калдъръма. Все още бяха в обсега й, но не се налагаше да ги държи в себе си.

Тя се понесе към Зейн и една от кулите на Цитаделата изплува до нея от мрака. Цитаделата Хастинг бе сред най-красивите в Лутадел. Имаше голяма кула в средата — висока и импозантна, — с бална зала на самия връх. Освен това имаше шест по-малки кули, разположени на равни разстояния около централната структура, всяка свързана с нея чрез дебела стена. Елегантна и величествена постройка. Кой знае защо, Вин реши, че Зейн се е насочил към нея преднамерено.

Тъкмо когато го видя, Тласъкът му изгуби сила поради пределното разстояние от монетата и той се завъртя точно над нея, тъмна фигура на фона на местещите се мъгли, все още под нивото на горния ръб на стената. Вин дръпна с всичка сила няколко от монетите на земята — Притегли ги в случай, че й потрябват.

Зейн полетя надолу към нея. Вин машинално Тласна монетите в джоба му, после осъзна, че той може би очаква тъкмо това, тъй като така го изстреля нагоре, а самата тя литна надолу. След миг се размина с монетите, които бе Притеглила, дръпна една, улови я, сетне Тласна друга и я насочи хоризонтално към стената.

Полетя настрани. Зейн профуча покрай нея, оставяйки диря в мъглата, после той също набра височина — вероятно бе хвърлил долу монета — и запокити по нея голяма шепа монети.

Вин се завъртя и отби монетния дъжд. Металните късчета се разхвърчаха във всички посоки, няколко се удариха със звън в нещо в мъглата зад нея. Друга стена. Двамата със Зейн се носеха между външните кули, от двете им страни имаше наклонени стени, а малко пред тях беше централната кула. Сражаваха се близо до върха на триъгълника от каменни стени.

Зейн прелетя покрай нея. Вин се пресегна да го Притисне, но с изненада осъзна, че той вече не носи монети. Тласкаше нещо зад себе си, вероятно монетата, която Вин бе заковала в стената със собствената си тежест. Тя се Тласна нагоре, за да се отдалечи, но той я последва.

А после се блъсна в нея и започнаха да падат. Докато се въртяха, Зейн я сграбчи за раменете и доближи лицето си до нейното. Не изглеждаше ядосан, нито разгорещен от двубоя.

Беше все така спокоен.

— Това сме ние, Вин — промълви той тихо. Вятърът и мъглите свистяха около тях, докато падаха, краищата на пелерината й се вееха във въздуха зад него. — Защо играеш техните игри? Защо им позволяваш да те командват?

Вин положи длан на гърдите му и Тласна монетата, която стискаше в ръка. Силата на Тласъка й позволи да се освободи от захвата му и го отпрати назад и нагоре. Тя се овладя само на няколко крачки преди земята, Тласна падналите монети и отново полетя нагоре.

Профуча в нощта покрай Зейн и докато той падаше, видя, че на лицето му трепти усмивка. Вин посегна надолу, следвайки синкавите линии, които се протягаха към земята, после разпали желязо и ги Притегли едновременно всичките. Линиите започнаха да променят посоката си, монетите полетяха нагоре и профучаха покрай изненадания Зейн.

Тя Притегли няколко монети в шепата си. „Да видим дали ще можеш сега да се задържиш във въздуха“ — помисли си с усмивка. Тласна се настрани и разпръсна останалите монети в нощта. Зейн продължаваше да пада.

Вин също полетя надолу. Хвърли две монети от двете си страни и ги Тласна. Монетите литнаха в мъглата право към срещулежащите каменни стени и щом се блъснаха в тях, Вин увисна във въздуха. Увеличи Тласъка и се задържа на място в очакване да я Притеглят отдолу. „Ако той дръпне, и аз ще Дръпна — помисли си. — И двамата ще паднем, но аз ще задържа монетите между нас във въздуха. Той ще се сгромоляса пръв“.

Една монета профуча край нея.

„Какво? Откъде взе това?“

Беше сигурна, че е Тласнала настрани всички монети от земята.

Монетата се извиси над нея — оставяше след себе си синя аломантична диря — и достигна горния ръб на стената вдясно от нея. Вин погледна надолу и в същия миг Зейн забави падането си и се стрелна нагоре — Притеглян от монетата, която бе тупнала върху каменните перила на стената.

Докато я подминаваше, тя зърна доволната му физиономия.

„Фукльо“.

Вин освободи монетата отляво и продължи да Тласка тази вдясно. Понесе се наляво и едва не се удари в стената, преди да хвърли монета към нея. Тласна я и се понесе нагоре и надясно. Нова монета я отпрати назад и наляво и тя продължи да подскача между стените, напред и назад, докато не достигна до върха.

Не можа да сдържи усмивката си. Зейн й кимна с уважение, докато се разминаваха. Тя забеляза, че е събрал част от нейните разпилени монети.

„Време е аз да те нападна“ — помисли Вин.

Удари с мощен Тласък монетите в ръката на Зейн и те я изстреляха нагоре. Но Зейн продължаваше да Тласка боксинга на стената под себе си и така се задържа да не започне да пада. Вместо това увисна във въздуха между две сили — неговият собствен Тласък го подтикваше да се понесе нагоре. Тласъкът на Вин го притискаше надолу.

Вин го чу да пъшка от усилие и увеличи Тласъка. Беше толкова съсредоточена, че едва не пропусна момента, когато той разтвори другата си ръка и Тласна една монета към нея. Тя посегна да я Оттласне, но за щастие той не се бе прицелил добре и монетата я подмина на една педя.

Всъщност не. Защото почти веднага монетата се върна и я удари в гърба. Зейн я Притегли с всички сили и металното късче се заби в кожата й. Вин изстена и разпали пютриум, за да не позволи на монетата да я нарани.

Зейн не се отказваше. Вин стисна зъби, но той бе много по-тежък от нея. Тя започна да се снижава към него в нощта и сега само нейният Тласък поддържаше дистанцията помежду им, а монетата я притискаше все по-силно.

„Вин, никога не влизай в директен двубой по Тласкане — я беше предупредил Келсайър. — Твърде лека си, ще губиш всеки път“.

Тя спря Натиска върху монетата в ръката на Зейн и веднага започна да пада по-бързо, подтиквана от монетата зад гърба й. Тласна я лекичко, колкото да я използва като опорна точка, после хвърли настрани последната си монета и щом чу звънтенето й в стената, Тласна настрани и се измъкна от силовата ос между Зейн и неговата монета.

Монетата на Зейн го удари в гърдите и той изпъшка — очевидно се бе опитал отново да се сблъска с Вин. Тя се усмихна и Притегли монетата в ръката му.

„Какво пък, да му дадем каквото иска“.

Той се завъртя в мига, в който тя го удари с изпружени напред крака. Вин нададе победоносен вик и се превъртя във въздуха над каменния мост. Вниманието й бе привлечено от нещо друго — няколко бледосинкави линии, изчезващи в далечината. Зейн бе Тласнал всички монети настрани.

Изпълнена с отчаяние, Вин улови една от монетите и я Притегли обратно. Но беше твърде късно. Тя потърси трескаво някакъв по-близък метален предмет, но всичко наоколо бе от камък и дърво. Тупна на моста, претърколи се, омота се в мъглопелерината и се блъсна в каменните перила.

Тръсна глава и разпали калай, който пробуди сетивата й с болезнен блясък. Зейн сигурно също не беше по-добре. Вероятно бе паднал и…

Зейн висеше на няколко крачки от нея. Беше намерил монета — Вин нямаше представа откъде — и сега я Тласкаше под себе си. Но не се отдалечи. Рееше се над каменната стена, все още замаян от ритника на Вин.

После се завъртя бавно, протегнал ръка под себе си, и се изви като опитен акробат върху прът. Изражението му подсказваше максимална концентрация, мускулите му — всички, на ръцете, лицето и гърдите — бяха изпънати като струни. Извъртя се така, че да е с лице към нея.

Вин го наблюдаваше почти със страхопочитание. Не беше невъзможно да се Тласне съвсем лекичко една монета така, че да се регулира силата на отхвърляне назад. Но беше невероятно трудно — толкова трудно, че дори Келсайър го правеше рядко. В повечето случаи Мъглородните предпочитаха кратки Тласъци. Когато падаше например, Вин се забавяше, като хвърляше монети и се Тласкаше за кратко от тях, за да намали силата на притегляне.

Никога не бе срещала аломант, който да контролира Тласъците си толкова прецизно. Способността му да дозира натиска върху монетата едва ли щеше да е сериозно предимство в боя, тъй като изискваше твърде голяма концентрация. Но пък бе толкова красиво и грациозно, че Вин неволно изпита завист.

При аломантията не ставаше въпрос само за двубои и убийства. В нея имаше умение и грация. Имаше красота.

Зейн се завъртя до изправено положение, после се снижи и леко стъпи на каменния мост. В погледа, който хвърли на Вин — тя все още лежеше на земята, — нямаше и капчица презрение.

— Ти си много опитна — каза й. — И много силна.

Беше висок, внушителен. „Като… Келсайър“.

— Защо дойде днес в двореца? — попита тя и се надигна.

— За да видя как се отнасят с теб. Вин, кажи ми нещо. Какво има в нас, Мъглородните, което ни кара така покорно да се превръщаме в роби на другите?

— В роби? — повтори тя. — Аз не съм ничий роб.

Зейн поклати глава.

— Те те използват, Вин.

— Понякога е добре да си полезен.

— Думи, произнесени неискрено.

Вин се поколеба — втренчила поглед в него.

— Откъде взе тази монета накрая? Нямаше нито една наблизо.

Зейн се усмихна, отвори уста и извади отвътре монета. Пусна я на камъните и тя издрънча. Вин се облещи. Металът в тялото на човек не подлежи на въздействия от друг аломант… Толкова лесен номер! Защо не се бе сетила?

Защо Келсайър не се беше сетил?

Зейн поклати глава.

— Вин, ние не им принадлежим. Нямаме място в техния свят. Мястото ни е тук, сред мъглите.

— Моето място е при тези, които ме обичат — отвърна тя.

— Които те обичат? Я ми кажи, Вин, те разбират ли те? Могат ли да те разберат? И може ли човек да обича нещо, което не разбира?

Той млъкна, погледна я за миг, но като видя, че не отговаря, се Тласна от монетата, която бе пуснал, и излетя сред мъглите.

Вин не го последва. В думите му имаше повече смисъл, отколкото той вероятно бе вложил. „Нямаме място в техния свят…“ Как би могъл да знае, че тя също се колебае какво място заема — дали е благородница, убийца, или нещо друго.

Но в неговите думи се долавяше нещо важно. Той се смяташе за… различен. За страничен човек. Дори чужд. Като нея донякъде. Вероятно в това се криеше слабостта му. Може би би могла да го настрои срещу Страф — желанието му да мери сили с нея, да се разкрива, намекваше за тази възможност.

Тя пое с пълни гърди студения мъглив въздух и едва сега усети, че сърцето й лумка от изтощение. Ала въпреки това се чувстваше възбудена, ентусиазирана от двубоя с противник, който може би беше по-добър от нея. Изправена на стената, заобиколена от мъгли, тя взе решение.

Смяташе да продължава двубоите със Зейн.