Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (18)

16.

Да, той беше човекът, който след това подхранваше слуховете. Никога не бих могъл да направя това, което направи той: да убеди света, че наистина той е Героят. Не зная дали той самият го вярваше, но накара другите да мислят, че е избраникът.

Вин рядко се прибираше в покоите си. Елънд й бе отделил няколко просторни стаи и вероятно това бе част от проблема. През цялото си детство бе спала в бордеи, тайни леговища и на тъмни улички. Малко я притесняваше, че сега разполага с три огромни стаи.

Всъщност това нямаше особено значение. Когато не спеше, тя или бе при Елънд, или навън, сред мъглите. Прибираше се само за да си отдъхне. Или, както бе в този случай, да разхвърля всичко.

Седеше на пода на най-голямата стая. Прислугата на Елънд, загрижена от факта, че Вин не бе пожелала никакви мебели, настоя поне да й украси покоите. Тази сутрин Вин изтика част от тази украса по краищата, струпа килимите и креслата в единия ъгъл и се отпусна с книга в ръка на каменния под.

Това бе първата истинска книга, която притежаваше, макар че беше само сборник от листа, съшити от едната страна. Нямаше нищо против, тъй като опростеният начин на прихващане я улесняваше да я разкъса.

Седеше сред купчина листа. Изумително бе колко много страници имаше в една книга, след като взе да ги отделя. Вин огледа пръснатите пред нея листове и поклати глава. Прелисти някои от тях и избра една страница.

Понякога се питам дали не губя разсъдък.

Може би е заради мисълта, че един ден на плещите ми ще тежат съдбините на целия свят. Може да е заради смъртта, която съм виждал, за изгубените приятели. Приятели, които бях принуден да убия.

И в двата случая нерядко ме спохождат, сенки. Тъмни създания, които не познавам, нито бих искал да опозная. Дали и те не са творения на преуморения ми ум?

Вин помисли малко, после препрочете страницата. Обърна се и се наведе към следващата купчинка. ОреСюр лежеше в другия край на стаята, отпуснал муцуна върху лапите си.

— Господарке — обади се той, докато тя оставяше страницата. — Наблюдавам работата ви от около два часа и трябва да призная, че съм силно объркан. Какъв е смисълът на всичко това?

— Не знаех, че те интересува как си прекарвам времето.

— Ни най-малко — отвърна ОреСюр. — Но ми доскуча.

— И вероятно ти е досадно.

— Обичам да съм в течение на нещата, които стават около мен.

Вин сви рамене и посочи купчината листове.

— Това е дневникът на лорд Владетеля. Или, по-точно, не на този лорд Владетел, когото познаваме, а на другия — който е трябвало да стане лорд Владетел.

— „Трябвало“? — повтори ОреСюр. — Искате да кажете, който е трябвало да завладее света, но не е успял?

— Не — отвърна Вин. — Говоря за този, който е трябвало да получи силата от Кладенеца на Възнесението. Този човек, човекът, написал тази книга — истината е, че не знаем името му — е нещо като предречен герой. Или… за такъв са го смятали всички. Както и да е, човекът, който е станал лорд Владетел — Рашек, — бил прост, носач на другия. Не помниш ли, че говорихме за това, когато имитираше Реноа?

ОреСюр кимна.

— Помня, че го споменахте веднъж.

— Именно. А това е книгата, която намерихме с Келсайър, когато проникнахме в двореца на лорд Владетеля. Смятахме, че е написана от него, но се оказа, че е дело на човека, убит от лорд Владетеля, човека, чието място той е заел.

— Ясно, господарке. А защо разкъсвате книгата на части?

— Нищо подобно. Само отделям листата, за да мога да ги прередя. Това ми помага да мисля.

— Аха… — каза ОреСюр. — И какво по-точно търсите? Лорд Владетеля е мъртъв, господарке. Доколкото знам, тъкмо вие го убихте.

„Какво всъщност търся? — помисли Вин, докато вземаше поредната страница. — Призраци в мъглата“.

Зачете:

Това не е сянка.

Това тъмно нещо, което ме следва и което само аз мога да видя — то не е сянка. То е черно и прозрачно, но няма очертанията на истинска сянка. То е нематериално — мимолетно и безформено. Сякаш е направено от тъмна пара.

Или по-скоро от мъгла.

Остави страницата. И него беше наблюдавала. Спомни си, че когато четеше тези редове, преди около година, реши, че Героят е изгубил разсъдъка си. Какво чудно, като се имаше предвид напрежението му?

Сега обаче й се струваше, че разбира по-добре автора на безименната книга. Знаеше, че той не е бил лорд Владетеля, и го виждаше в истинската му светлина. Неуверен какво е мястото му на този свят, но принуден да участва във важни събития. Твърдо решен да даде най-доброто от себе си. В известна степен идеалист.

А мъгливият призрак бе преследвал и него. Какво ли значеше това? Какво значение имаше за нея?

Наведе се към друга купчинка листове. Цяла сутрин бе препрочитала дневника за съобщения за мъгливото същество. Но не бе открила нищо повече от тези два познати й вече пасажа.

Бе направила отделна купчинка страници, в които се говореше за странни или свръхестествени събития. Имаше друга, по-малка, с бележки за мъгливия дух. Освен това бе отделила доста листа, в които се споменаваше Дълбината. Последната купчина, макар и най-голяма от трите, носеше най-малко информация.

Авторът на дневника имаше навика да споменава Дълбината, но не и да разказва много за нея.

Дълбината била опасна, поне в това нямаше съмнение. Опустошавала земята и изтребвала хиляди. Чудовището всявало хаос навсякъде, където стъпи, носело разрушение и страх, но армиите на човечеството не били в състояние да го спрат. Само териските пророчества и Героят на времето давали надежда.

„Ако можеше само да е по-конкретен!“ — помисли си ядосано Вин, докато прелистваше страниците. Но тонът на книгата бе по-скоро меланхоличен, отколкото информативен. Дневникът бе нещо, което Героят бе водил заради самия себе си, за да запази разсъдъка си, да изложи върху листа страховете и надеждите си. Елънд казваше, че понякога пишел, подтикван от сходни причини. За Вин това бе глупав начин да се справиш с проблемите.

Тя въздъхна и се зае с последната купчина листове — тази, която още не беше прегледала. Търсеше някаква полезна информация. Не ставаше никак бързо. Не само че тя четеше бавно, но и мислите й непрестанно се насочваха другаде. И преди бе чела дневника и някои фрази в него събуждаха спомените й за това къде и кога го е правила. Преди две години и цял един свят, във Фелисе, докато все още се възстановяваше от почти смъртоносната среща със Стоманения инквизитор и бе принудена да живее като Валет Реноа, млада и неопитна провинциална аристократка.

По онова време все още не вярваше в плановете на Келсайър да свали Последната империя. Остана в групата му, защото й харесаха нещата, които й предложиха — приятелство, доверие и уроци по аломантия. Не и заради целите им. Никога не би предположила докъде ще я доведе това. До балове и забави, до живот в един бляскав свят като знатна дама, каквато тя не беше.

Но всичко това се оказа само фарс, игра на преструвки. Тя се опита да прогони от мислите си балните рокли и танците. Трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща.

„Само че… практично ли е това? — зачуди се, докато прелистваше страниците. — Да изучавам неща, които почти не разбирам, да се страхувам от заплаха, която никой друг не забелязва?“

Въздъхна, подпря брадичка с юмручета и се излегна по корем. За какво толкова се безпокоеше? Че Дълбината ще се върне? Всичко, с което разполагаше, бяха няколко призрачни видения в мъглата — неща, които, както й бе казал Елънд, превъзбуденото й въображение лесно можело да изфабрикува. Друг въпрос бе по-важен. Ако Дълбината наистина съществуваше, какво би могла да направи Вин? Тя не бе герой, генерал или пълководец, нали така?

„Ох, Келсайър — помисли си с въздишка. — Как ни трябваш сега“.

Келсайър бе човек извън обичайните рамки. Човек, способен да превъзмогне реалността. Бе вярвал, че като се жертва, за да свали лорд Владетеля, ще осигури свобода и сигурност за скаа. Но ако жертвата му само бе отворила пътя към нова опасност, към някаква разрушителна сила, пред която тиранията на лорд Владетеля щеше да е за предпочитане?

Довърши страницата и я постави върху купчината с полезна информация. После се замисли. Не можеше дори да си спомни какво е прочела току-що. Въздъхна, вдигна отново страницата и я прегледа. Как го правеше Елънд? Можеше да препрочита книгите по много пъти. За Вин бе толкова трудно…

Сепна се. „Трябва да реша, че не съм побъркан — пишеше на тази страница. — Ако не повярвам в това, не бих могъл да продължа моето пътешествие със същата увереност. Следователно това, което ме преследва, е истинско“.

Спомняше си смътно тази част. Книгата бе подредена като дневник, с последователни, макар и необозначени с дати записки. Но авторът й показваше склонност да се отвлича от странични неща. Тази част бе особено суха.

Но тук, точно когато се оплакваше, имаше зрънце ценна информация.

„Сигурен съм, че щеше да ме убие, ако можеше“ — продължаваше текстът.

Има някаква зловеща аура около това създание от сянка и мъгла и кожата ми настръхва от допира му. Но въпреки това то, изглежда, е ограничено във възможностите си, поне по отношение на мен.

Но може да въздейства на света. Ножът, който заби в гърдите на Федик, го доказва. Все още не зная със сигурност кое му причини по-сериозна травма — дали раната, или гледката на съществото, което го нападна.

Рашек разправя шепнешком, че аз съм промушил Федик, тъй като само Федик може да свидетелства за среднощните събития. Трябва да взема решение. Трябва да реша, че не съм побъркан. В противен, случай излиза, че аз съм този, който е държал ножа.

Кой знае защо, тъкмо мнението на Рашек по въпроса ме кара да вярвам в обратното.

На следващата страница продължаваше да се говори за Рашек, но нямаше нито дума за мъгливия призрак. Вин обаче намираше дори тези изречения за интригуващи.

„Той е взел решение — помисли си тя. — Аз трябва да сторя същото“. Никога не се бе страхувала за разсъдъка си, но намираше известна логика в думите на Елънд. Сега обаче ги отхвърли. Мъгливият призрак не беше само видение, породено от преумора и напрежение, както и от написаното в книгата. Беше си съвсем истински.

Това не означаваше, че Дълбината се завръща, нито че над Лутадел е надвиснала някаква свръхестествена опасност. Засега и двете възможности бяха равностойни.

Тя постави страничката на купчината с конкретна информация за мъгливия призрак и продължи проучването си, като се мъчеше да се съсредоточава повече.

 

 

Армиите се окопаваха.

Елънд ги наблюдаваше от стената и в главата му бавно се оформяше новият план. Страф изграждаше отбранителен периметър на север, задържайки речния канал за Ортьо, неговия роден град и столица. Сет се окопаваше западно от града и разполагаше с Лутдавънския канал, по който получаваше доставки от консервната фабрика в Хаверфрекс.

Консервна фабрика. Ето нещо, от което биха имали полза в града. Технологията беше съвсем нова — на не повече от петдесетина години, — но Елънд бе чел за нея. Според учените това бе лесен и бърз начин за снабдяване с припаси на войските, които се биеха по границите на империята. В Лутадел нямаше солидни запаси храна. Но пък кой би могъл да очаква, че ще бъдат обсадени?

Долу патрулите излязоха на обход. Едни се отправиха към граничната зона между двете армии, други — към бреговете на каналите, мостовете над река Чанерел и излизащите от Лутадел пътища. Градът бе обкръжен напълно и при това за доста кратко време. Отрязан от света и от малкото кралство на Елънд. Никакво влизане и излизане. Армиите разчитаха на болести, глад и други подкопаващи здравето и духа фактори, за да поставят Елънд на колене.

Обсадата на Лутадел бе започнала.

„Това е добре — рече си той. — За да успее планът, те трябва да си мислят, че съм отчаян. Да са сигурни, че съм готов да се съюзя с тях, и да не се усъмнят, че преговарям и с противника“.

Забеляза, че някой се качва по стъпалата. Клъбс. Генералът се приближи с накуцване.

— Поздравления — рече задъхано. — Изглежда, вече си имаме пълна обсада.

— Това е добре.

— Е, поне спечелихме малко време. — Клъбс го погледна внимателно. — Дано да си готов за това, хлапе.

— Дано — прошепна Елънд.

— Ето, че се постави във фокуса на събитията — продължи Клъбс. — Съборът не може да промени нищо, докато не се срещнеш с баща ти, двамата крале долу също няма да предприемат нищо. Сега всичко е в твои ръце. Време е да се покажеш като истински крал.

Клъбс млъкна. Елънд пак погледна към обсаждащите ги армии. Думите, които му бе казала Тиндуил, още го безпокояха. „Ти си глупак, Елънд Венчър…“

До този момент нито един от двамата крале не бе откликнал на призива му за среща — макар че според членовете на групата щяха да го направят съвсем скоро. Просто държаха да изчакат, за да го изнервят. Съборът току-що бе обявил нова среща, вероятно с цел да го накарат да се съгласи с предишното им предложение. Елънд бе намерил подходящо извинение да я пропусне.

Погледна Клъбс и попита:

— Клъбс, аз добър крал ли съм? По твое мнение?

Генералът го изгледа и Елънд видя в очите му сурова мъдрост.

— Познавам съм и по-лоши — отвърна Клъбс. — Но съм срещал и много по-добри.

Елънд бавно кимна.

— Клъбс, ужасно ми се иска да се справя с това. Никой друг няма да се грижи така за интересите на скаа. Сет. Страф… те отново ще ги превърнат в роби. Аз… искам да съм повече от собствените си идеи. Аз… мечтая да съм човек, когото другите уважават.

Клъбс сви рамене.

— Ако питаш мен, човека го правят обстоятелствата. Келсайър беше самовлюбено конте, но Ямите го промениха. — Погледна Елънд в очите — Може пък тази обсада да са твоите Хатсински ями, Елънд Венчър?

— Не зная — отвърна искрено Елънд.

— Ами тогава ще почакаме и ще видим. Сега обаче едно лице държи да си поговори с теб. — И кимна към улицата, където стоеше висока жена с пъстроцветни териски дрехи. — Каза ми да те пратя долу — рече Клъбс. — Рядко се случва да срещнеш човек, който умее да командва. А тази териска я бива. Мислех ги за покорни и любезни хорица.

Елънд се усмихна.

— Е, Сейзед сигурно ни е разглезил.

— Да бе — изсумтя Клъбс. — А после ще ми разправят, че хиляда години им били подобрявали породата.

Този път Елънд вече се засмя.

— Сигурен ли си, че не е опасна? — попита Клъбс.

— Да — отвърна Елънд. — Проверихме историята й. Вин намери в града неколцина терисци, които я познаха. Изглежда, в родината си е някаква важна особа.

Освен това му бе демонстрирала ферохимичните си умения, увеличавайки внезапно силата си, за да се освободи от въжето. Което означаваше, че не е кандра. А всичко това взето заедно сочеше недвусмислено, че може да й се има доверие — дори Вин го признаваше, макар че продължаваше да проявява неприязън към нея.

Клъбс му кимна и Елънд въздъхна. След това слезе по стълбите, за да се срещне с Тиндуил и да изтърпи поредния урок.

 

 

— Днес ще направим нещо за облеклото ти — заяви Тиндуил, след като го отведе в собствения му кабинет, където го очакваше закръглена шивачка с късо подстригана побеляла коса заедно с няколкото си доста по-млади помощнички.

Елънд огледа дрехите си. Не намираше нищо лошо в тях. Панталоните не бяха колосани, както ги носеха другите аристократи, но пък той беше крал — не трябваше ли да покаже собствени предпочитания към облеклото?

— Не виждам нищо, което да не им е наред — рече той и вдигна ръка, за да изпревари репликата на Тиндуил. — Зная, че не са тъй официални, като дрехите, които носят други, но така ми харесват.

— Безобразни са — заяви лаконично Тиндуил.

— Чакай, не разбирам защо…

— Не спори с мен.

— Но нали онзи ден каза…

— Кралете не спорят, Елънд Венчър — прекъсна го с твърд глас Тиндуил. — Те заповядват. А част от способността да заповядваш произтича от външния вид. Небрежното облекло намеква за небрежни навици — както и позата ти, за която, струва ми се, вече разговаряхме.

Елънд въздъхна и завъртя очи. Тиндуил щракна с пръсти. Шивачката и помощничките започнаха да разопаковат пакетите.

— Това е абсолютно излишно — замърмори Елънд. — Вече ми ушиха няколко костюма по мярка. Обличам ги при официални случаи.

— Повече няма да носиш костюми — рече Тиндуил.

— Моля?

Тиндуил го стрелна с яден поглед и Елънд въздъхна и каза:

— Да чуя обяснение! — Помъчи се да го каже заповеднически.

— Досега си се придържал към общоприетата мода, наложена по времето на Последната империя. В някои отношения идеята не е чак толкова лоша — тя създава връзка с предишната власт и показва, че си готов да спазваш традициите. Само че сега се намираш в различно положение. Поданиците ти са в опасност и времето за дипломатични решения отмина. Ти си във война. И дрехите ти трябва да го отразяват.

Шивачката избра един костюм и го донесе на Елънд, докато помощничките разпъваха висок параван.

Елънд го взе колебливо. Беше от бял колосан плат и се закопчаваше догоре. Приличаше на…

— Униформа — заяви той и се намръщи.

— Именно — потвърди Тиндуил. — Нали искаш хората да ти повярват, че можеш да ги защитиш? Е, кралят не е само законодател — той е и пълководец. Време е да започнеш да се държиш, сякаш заслужаваш тази титла.

— Аз не съм войник — възрази Елънд Венчър. — Тази униформа е лъжа.

— Над първото предстои да поработим — отвърна Тиндуил. — Второто не е вярно. Ти командваш армиите на Централната област. Това те прави войник независимо дали си препасал сабя, или не. Хайде сега се преоблечи.

Елънд се скри зад паравана, избута настрани купчина книги, за да си направи място, и започна да се преоблича. Широките прави бели панталони му бяха по мярка. Костюмът имаше и риза, но тя се скриваше напълно под колосаното сако — което се оказа с подплънки. Сакото пък имаше цял куп копчета, изработени от дърво, вместо от метал, както и някакво странно, приличащо на малък щит нещо от дясната страна на гърдите. Върху него бе изрисувана стрела, а може би копие.

Въпреки твърдия колосан плат и странната кройка Елънд остана изненадан от това колко добре се чувства в новия костюм.

— Съвсем ми е по мярка — отбеляза той, докато си слагаше колана.

— Взехме мерките ти от шивача ти — обясни Тиндуил.

Елънд излезе иззад паравана и помощничките го наобиколиха. Едната вежливо го покани да обуе лъснати до блясък черни ботуши, друга прикрепи на рамото му къса бяла пелерина. Последната му подаде лакирано фехтоваческо бастунче в калъф. Елънд го закачи на колана си и го прокара през специалния отвор в сакото, за да се подава отвън.

— Добре — каза Тиндуил, докато го оглеждаше. — Остава само да се научиш да стоиш изправен и можем да отбележим сериозен напредък. А сега седни.

Елънд отвори уста да възрази, но се отказа. Седна и една помощничка го загърна с парче плат около шията и извади ножица.

— Чакайте малко — спря ги Елънд. — Виждам накъде върви тази работа.

— Ако ще възразяваш, нека да не е с този тон — посъветва го Тиндуил.

— Харесвам косата си такава, каквато е сега — заяви твърдо Елънд.

— Късата коса се поддържа по-лесно от дългата — обясни Тиндуил. — А ти вече доказа, че не може да ти се гласува доверие по въпроса за външния вид.

— Няма да ме подстригвате — отсече Елънд.

Тиндуил помисли за миг, после кимна. Помощничката отстъпи и Елънд се изправи и смъкна чаршафа. Шивачката донесе голямо огледало и застана пред него.

Елънд се погледна и замръзна.

Разликата беше изумителна. През целия си живот бе гледал на себе си като на книжник и човек от висшето общество, но също и на леко небрежен аристократ. Той беше Елънд — приятелят със странни идеи. Човек без особен авторитет, но също така и човек, когото не би могъл да мразиш.

Но отражението в огледалото не беше на придворно конте. Там стоеше строг мъж с официални дрехи. Човек, който трябва да бъде възприеман сериозно. Униформата го караше да стои изпънат, да положи ръка на дръжката на бастунчето. Само косата му — леко къдрава, дълга отгоре и отстрани — не се връзваше с останалото.

— Е, добре — рече Елънд. — Режете я.

Тиндуил се усмихна и му кимна да седне. Той се отпусна на стола и не промълви нито дума, докато помощничката го подстригваше. Когато отново се изправи и се погледна в огледалото, прическата му отговаряше на общия изглед. Косата не беше твърде къса, както имаше обичай да я носи Хам, но бе добре оформена. Една от помощничките се приближи и му подаде кръг, изработен от боядисано в сребристо дърво. Той се обърна към Тиндуил и смръщи вежди.

— Корона?

— Не става въпрос за показност — отвърна Тиндуил. — Тези времена са отминали отдавна. Короната не е символ на богатство, а на авторитет. Отсега нататък ще я носиш, както пред хората, така и в тесен кръг.

— Лорд Владетеля нямаше корона.

— Защото не му се е налагало да напомня на хората кой е техният господар.

Елънд се поколеба, после си сложи короната. По нея нямаше никакви украшения или скъпоценни камъни. Приличаше по-скоро на диадема. И както можеше да се очаква, също му беше по мярка.

Той се обърна към Тиндуил, която вече даваше знак на шивачката и помощничките й да си вървят.

— В стаята ти са оставени още шест униформи като тази — обясни тя. — Няма да носиш други дрехи, докато не приключи обсадата. Ако искаш разнообразие, можеш да сменяш цветовете на пелерината.

Елънд кимна. Шивачката и помощничките се изнизаха през вратата.

— Благодаря — каза той на Тиндуил. — Отначало се колебаех, но ти си права. Има разлика.

— Достатъчна да заблудиш хората поне засега.

— Да ги заблудя?

— Разбира се. Да не мислиш, че сме приключили?

— Ами…

Тиндуил повдигна вежди.

— Смяташе, че ще си готов само след няколко урока? Та ние едва започваме. Все още си глупак, Елънд Венчър — само дето не приличаш на глупак. Можем само да се надяваме, че промененият ти външен вид ще пооправи малко жалката ти репутация. Но ще трябват още много упражнения, преди да те оставя да управляваш хората, без да се излагаш.

Елънд се изчерви.

— Какво смяташ да… — Сепна се и продължи: — Да чуя какви са по-нататъшните ти планове.

— Първо, ще трябва да те научим да ходиш.

— Нещо не е наред с походката ми ли?

— Ами да, в името на забравените богове! — отвърна Тиндуил с развеселен глас, макар лицето й да си си оставаше сериозно и дори строго. — Същото може да се каже и за говора ти. Освен, разбира се, неспособността ти да боравиш с оръжие.

— Упражнявал съм се малко — рече Елънд. — Питай Вин. Спасих я в двореца на лорд Владетеля в нощта на Рухването!

— Зная — отвърна Тиндуил. — И доколкото съм чувала, цяло чудо е, че си оцелял. За щастие момичето се е справило с основната опасност. Изглежда, оставяш на нея да се грижи за тези неща.

— Тя е Мъглородна.

— Което не извинява липсата ти на умения — възрази Тиндуил. — Не можеш да оставяш на жените да те пазят. Не само е срамно, но и войниците ти ще очакват да се сражаваш редом с тях. Съмнявам се, че ще си от онези, които сами повеждат атаката срещу противника, но поне би трябвало да се представиш добре, в случай че бъдеш нападнат.

— Значи искаш да започна да се упражнявам с Вин и Хам?

— Ни най-малко! Представяш ли си как ще повлияе на бойния дух на хората ти, ако изядеш един бой пред всички? — Тиндуил поклати глава. — Не, ще трябва да ти осигурим учител за частни уроци. До няколко месеца трябва да боравиш еднакво добре с фехтоваческо бастунче и сабя. Надявам се, че обсадата ще се проточи достатъчно, преди да започнат сраженията.

Елънд се изчерви отново.

— Отнасяш се с мен толкова високомерно… Все едно не съм крал дори в твоите очи — а само жалък заместител.

Тиндуил не отговори, но в очите й проблесна задоволство. „Ти го каза, не аз“ — подсказваше изражението й.

Елънд се изчерви още повече.

— Вероятно ще се научиш да бъдеш крал, Елънд Венчър — продължи тя. — Но дотогава ще трябва да се преструваш на такъв.

Гневната реакция на Елънд бе спряна от почукване на вратата.

— Нося вести — съобщи капитан Демоа. — Аз… — И замръзна.

— Да? — Елънд изви глава към него.

— Аз… ъ-ъ. — Демоа млъкна и отново огледа Елънд, преди да продължи. — Праща ме Хам, ваше величество. Каза, че е пристигнал вестоносец.

— Така ли? — попита Елънд. — От лорд Сет?

— Не, ваше величество. — От баща ви.

Елънд се намръщи.

— Е, кажи на Хам, че ще дойда след малко.

— Да, ваше величество — отвърна Демоа, но на прага спря. — Новата униформа много ви отива.

— Благодаря, Демоа. Случайно да знаеш къде е лейди Вин? Цял ден не се е мяркала.

— Мисля, че е в покоите си, ваше величество.

„В покоите си? Тя никога не се задържа там. Да не е болна?“

— Ще заповядате ли да я повикам? — попита Демоа.

— Не, благодаря. Аз ще ида при нея. Предай на Хам да се погрижи за пратеника.

Демоа кимна и излезе.

Елънд се обърна към Тиндуил, която се подсмихваше доволно, заобиколи я и взе от масата бележника си.

— Тиндуил, ще се постарая да бъда нещо повече от „фалшив“ крал!

— Ще видим.

Елънд я изгледа навъсено.

— Трябва да поработиш върху това изражение — посъветва го тя, — и ще се получи.

— И това ли е всичко? — попита Елънд. — Мимики и дрехи? Това ли прави човека крал?

— Не, разбира се.

Елънд спря при вратата и се обърна.

— Какво тогава? Какво е нужно, за да бъдеш добър крал, Тиндуил от Терис?

— Доверие — заяви тя и го погледна в очите. — Добрият крал е този, който е спечелил доверието на хората си. И който го заслужава.

Елънд помисли и кимна. „Добър отговор“ — призна той, отвори вратата и тръгна да търси Вин.