Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (17)

15.

Аз открих, че Аленди е Героят на времето, и смятах да го докажа. А трябваше да се смиря пред желанието на другите: не биваше да настоявам да тръгна с Аленди, за да съм свидетел на странстванията му.

Неизбежно беше Аленди да разбере за какъв го смятам.

На осмия ден след като напуснаха Конвентата Сейзед се събуди и откри, че е останал сам.

Надигна се, избута одеялото и се отърси от тънкия слой пепел, паднал през нощта. Мястото на Марш под заслона на дървото бе пусто, макар че по петното непосипана със сажди земя можеше да се съди къде е спал.

Сейзед стана и последва стъпките му под червеникавата слънчева светлина. Тук слоят сажди бе по-дебел, заради липсата на дръвчета и подухващия на пориви вятър. Сейзед огледа ветровитата местност. Нямаше следи от Марш.

Върна се в бивака. Дърветата по тези места — в средата на Източната област — бяха ниски и сгърчени, с дебели кафеникави стъбла и надвиснали клони. Осигуряваха известен заслон, макар че саждите, изглежда, съумяваха да проникнат и под него.

За закуска си стопли супа. Марш не се върна. Сейзед изпра наметалото си в близкия ручей. От Марш нямаше и следа. Сейзед заши скъсания си ръкав, намаза обувките си с мазнина и си обръсна главата. Марш не се появи. Сейзед извади отпечатъка, който бе направил в Конвентата, преведе няколко реда, после прибра листа — опасяваше се, че слабият саждопад ще го изцапа. По-добре да потърпи, докато си намери стая и бюро.

Марш го нямаше.

Накрая Сейзед тръгна. Не знаеше какво го подтиква да бърза — донякъде бе желанието да сподели откритието си с други, от друга страна, искаше да види как се справя младият крал Елънд Венчър и какво става в Лутадел.

Марш знаеше пътя. Щеше да го настигне.

 

 

Сейзед вдигна ръка, засенчи очи от червеното слънце и погледна от върха на хълма. На хоризонта се виждаше тъмно петно, източно от главния път. Той отвори географския металоем и прегледа описанието на Източната област.

Главата му се изпълни с познания и всичко изведнъж си дойде на мястото. Тъмното петно бе село на име Урбене. Той потърси подробен географски справочник на региона. Индексът бързо се замъгляваше и информацията от него бе трудна за запаметяване — което означаваше, че е превключвал твърде често от металоем към спомени и обратното. Познанията в металоема оставаха непокътнати, но всяка информация в главата му — дори само за броени секунди — клонеше към забрава. Щеше да се наложи да запамети индекса отново.

Скоро откри това, което търсеше, и изсипа точните спомени в главата си. Справочникът описваше Урбене като „живописно селце“, което вероятно означаваше, че някой влиятелен благородник е решил да построи там имението си. Освен това се казваше, че скаа обитателите на Урбене са пастири.

Сейзед си взе бележка, сетне върна информацията обратно. С прочитането на бележката научи това, което току-що бе забравил. Подобно на индекса, спомените от справочника бяха леко избледнели по време на престоя в главата му. За щастие разполагаше с втори комплект металоеми в Терис и щеше да ги използва, за да прехвърли познанията си на друг Пазител. Сегашният му металоем бе за ежедневна употреба. Никой няма полза от неприлагани познания, нали така.

Метна раницата на рамо. Едно посещение в селце щеше да му подейства добре, макар и да го забави малко. Стомахът му се съгласи с това решение. Малко вероятно бе селяните да разполагат с разнообразна храна, но все щяха да му предложат нещичко. Освен това може би знаеха какво става в Лутадел.

Той се спусна по склона и тръгна по по-тясното, източно разклонение на пътя. Открай време трафикът в Последната империя не бе особено оживен, защото лорд Владетеля забраняваше на скаа да пътуват и да напускат земите си и само крадците и бунтовниците дръзваха да не се подчиняват. От друга страна, повечето благородници трупаха богатства от търговия, така че селата бяха привикнали с пътници.

Докато вървеше. Сейзед взе да забелязва някои странни неща. Край пътя се скитаха кози, изглежда, изоставени на произвола на съдбата. Сейзед спря, бръкна в раницата и извади нов металоем. Прерови го, докато продължаваше към селото. В една книга, посветена на пастирството, се казваше, че понякога пастирите оставяли животните да пасат сами. Но въпреки това тези сновящи наоколо животни го изнервяха. Той ускори крачка.

„Малко по на юг има скаа, които умират от глад — помисли си. — А тук е пълно с домашни животни и никой не ги наглежда, нито пази. Няма ли наоколо бандити и хищници?“

Наближи селцето. Беше почти сигурен, че тъкмо той е причината за липсата на каквото и да било движение — по улиците, в зеещите врати, зад поклащащите се от вятъра завеси. Може би хората бяха твърде изплашени и затова се спотайваха. Или бяха заминали някъде? Без добитъка? Едва ли.

Спря, защото внезапна промяна на посоката на вятъра докара нова миризма откъм селото. Неговите обитатели не се криеха, нито бяха избягали. Миришеше на разлагащи се тела.

Внезапно завладян от тревога, Сейзед извади малък пръстен — калаен металоем за миризми — и го нахлузи на палеца си. Миризмата не беше като от прясно клане. Беше по-тежка и по-гадна. Миризма не само на смърт, но и на разложение, на немити тела, на изпражнения. Той пренасочи употребата на металоема: почна да го пълни, вместо да го използва, и обонянието му бързо отслабна — инак съвсем скоро щеше да се задави от мъчително гадене.

Навлезе предпазливо в селцето. Като повечето села на скаа, Урбене имаше опростено устройство. Състоеше се от десетина колиби, построени в кръг, с кладенец по средата. Къщите бяха дървени, трупите бяха завързани с клони и лико. Малко по-нататък се издигаше къщата на старейшината, а зад нея и господарското имение.

Ако не беше миризмата — и безлюдните улици, — Сейзед щеше да се съгласи с описанието в справочника. За колиби на скаа къщурките изглеждаха доста добре поддържани, самото селце бе построено в плитка падина, заобиколена от невисоки хълмове.

Когато приближи, видя първите тела. Лежаха пред вратата на най-близката колиба. Веднага забеляза, че труповете са поне на няколко дена. Приклекна до първия — беше на жена — и не забеляза видими причини за смъртта. Същото беше и с останалите четири.

Обезпокоен, Сейзед побутна вратата на колибата. Миризмата отвътре бе толкова силна, че го задушаваше въпреки филтриращото действие на металоема.

Като всички колиби на скаа, и тази се състоеше само от едно помещение. Беше пълна с трупове. Повечето бяха завити с одеала, никои опрели гърбове на стените, с увиснали на омекналите вратове глави. Плътта се бе съсухрила върху скелетната структура. Кухи, незрящи очи надзъртаха от изсъхналите лица.

Тези хора бяха издъхнали от жажда и глад.

Сейзед излезе със залитане от колибата. Не очакваше да открие нещо различно в другите, но въпреки това ги обиколи. Същата сцена се повтори отново и отново. Трупове без смъртоносни рани, много от телата сгърчени и смалени. Мухите се носеха на шумни рояци или кацаха по лицата. В някои от къщите труповете бяха нахапани.

Той надзърна а последната колиба. Дишаше мъчително през устата. Още десетина трупа тук, общо над стотина, мъртви без никаква видима причина. Какво би могло да накара тези хора да лежат вътре, докато не издъхнат от глад и жажда? Защо го бяха направили, след като домашните им животни се скитаха наоколо? И какво бе убило онези отвън, които намери да лежат в пепелта? Не изглеждаха измършавели като хората вътре, макар че не беше лесно да се определи заради напредналия процес на разложение.

„Може би греша, че причината е гладът — рече си Сейзед. — Може да е някаква чума, заразна болест. Това е много по-логично обяснение“. Прерови медицинския металоем. И наистина, имаше болести, които започваха бързо и лишаваха жертвите си от сила. Оцелелите сигурно бяха избягали. Изоставили бяха роднините си. Не бяха взели животните от пасищата…

Сейзед се намръщи. Стори му се, че чува нещо.

Огледа се и почерпи допълнителна острота на слуха от калаения металоем. Чуваше дишане и движение от една от близките колиби. Хукна нататък, отвори вратата и отново огледа купчината мъртъвци. Лежаха точно както преди малко. Огледа ги по-внимателно, като този път проверяваше дали се повдигат гърдите им. И тогава го видя.

„В името на забравените богове…“ Едва ли щеше да е трудно за този нещастник да се преструва на умрял. Макар че не бе тъй измършавял като останалите, Сейзед вероятно го бе пропуснал заради покритото му с мръсотия и отпуснато като труп тяло.

— Аз съм приятел — заговори тихо Сейзед. Нещастникът не помръдваше. Сейзед се намръщи озадачено, наведе се и сложи ръка на рамото му.

Мъжът внезапно отвори очи, извика изплашено и запълзя по труповете към дъното на помещението. Там се сви, втренчил очи в Сейзед.

— Моля те — рече Сейзед, наведе се и си свали раницата. — Не бива да се страхуваш. — Имаше съвсем малко сушено месо, но въпреки това го извади. — Нося храна.

Мъжът поклати глава и прошепна:

— Няма храна. Изядохме я всичката. Освен… храната. — Погледът му се стрелна към средата на помещението. Към костите, които Сейзед вече бе забелязал. Подредени на купчина под дрипаво платнище, сякаш за да бъдат скрити.

— Не съм изял храната — прошепна мъжът.

— Зная — отвърна Сейзед и пристъпи напред. — Но има още храна. Навън.

— Не мога да изляза навън.

— Защо?

Мъжът се замисли, после сведе очи.

— Мъглата.

Сейзед погледна към вратата. Слънцето клонеше към хоризонта, но до залез имаше още поне час. Нямаше мъгла. Поне засега.

Усети, че го полазват тръпки. Извърна се бавно към мъжа.

— Мъгла… през деня?

Мъжът кимна.

— И се задържа? — продължи да разпитва Сейзед. — Не се разсея след няколко часа?

Мъжът поклати глава.

— Дни. Седмици. Само мъгла.

„В името на лорд Владетеля!“ Сейзед се стресна. От доста време не бе споменавал тирана дори в мислите си.

Но ако този човек беше прав — мъгла, която се явява денем и остава… седмици наред. Сейзед си представи как изплашените скаа са се спотайвали в къщурките си, притискани от хилядолетния ужас, от традициите, от суеверия, които не им позволяват да излязат навън.

Но да останат вътре, докато умрат? Дори страхът от мъглата не би трябвало да е по-силен от инстинкта за самосъхранение, нали?

— Защо не избягахте? — попита тихо Сейзед.

— Някои опитаха — отвърна мъжът и кимна сякаш на себе си. — Джел. Знаеш какво е станало с него.

— Мъртъв ли е?

— Взеха го мъглите. Как само трепереше. Ама и той е един твърдоглавец, ще знаеш. Как само се гърчеше, докато го отнасяха.

Сейзед затвори очи. „Труповете, които намерих на улицата“.

— Някои се измъкнаха — добави мъжът.

Сейзед отвори очи.

— Какво?

Побърканият селяк кимна отново.

— Някои се измъкнаха, казвам. Викаха и нас, след като напуснаха селото. Казаха, че нямало страшно. Мъглата не ги пипвала. Не знаели защо. Но утрепа другите. Едни само събори на земята и те успяха да избягат. Но на други видя сметката.

— Значи мъглата е пуснала едни, а е убила други?

Мъжът не отговори. Взираше се в него с помътен поглед.

— Трябва да ми отговориш — настоя Сейзед. — Кои уби и кои пусна? Каква е връзката?

— Време е за ядене — рече мъжът, дотътри се до най-близкия труп и дръпна ръката му. Полуизгнилото месо се свлече от костта. Сейзед едва сега осъзна защо и как е оцелял този човек.

Преглътна припряно, за да овладее гаденото си, и спря мъжа тъкмо преди да поднесе плячката си към устата си.

— Не съм аз! — извика мъжът и се сви уплашено.

Сейзед се замисли. „Трябва да бързам. Трябва да стигна в Лутадел. На този свят има и други лоши неща освен бандити и армии“.

Побърканият селяк го гледаше с нескрит ужас, Сейзед се наведе да си вземе раницата, после размисли и извади масивния пютрием. Нахлузи металната гривна на ръката си, обърна се и пристъпи към селянина.

— Не! — изпищя той, но Сейзед разтвори пютриема и почерпи отвътре сила. Усети как мускулите му набъбват и расото му отеснява. Улови мъжа, докато той се промушваше покрай него, и го вдигна във въздуха с една ръка.

После го изнесе от колибата.

Щом се озоваха на слънчева светлина, мъжът престана да се съпротивлява. Гледаше слънцето, сякаш го виждаше за първи път. Сейзед го пусна да стъпи на земята и затвори пютриема.

Мъжът коленичи, обърна се и го погледна.

— Лорд Владетеля… той защо ни изостави? Защо си отиде?

— Лорд Владетеля беше тиран.

Мъжът поклати глава.

— Той ни обичаше. Управляваше ни. Сега го няма и мъглите ни изтребват. Те ни мразят.

А после мъжът неочаквано се изправи и побягна по пътя, по-далече от селото. Сейзед понечи да тръгне след него, но спря. Какво щеше да направи? Да го носи чак до Лутадел? В кладенеца имаше вода, поляните наоколо бяха пълни с домашни животни. Сейзед можеше само да се надява, че нещастникът някак си ще преживее.

Въздъхна, върна се в колибата и си взе раницата. Докато излизаше, спря и извади един стоманоем. Стоманата съхраняваше едно от най-трудните качества — физическата бързина. Месеци наред бе попълвал този металоем в случай, че му се наложи някой път да тича колкото се може по-бързо.

Сложи си го сега.