Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (16)

14.

И все пак тези, които ме познават, ще си дадат сметка, че няма шанс да се откажа толкова лесно. Открия ли нещо, което ме интересува, ставам неотклонен.

Териската напрегна лекичко мускули и въжето, с което бе вързана, падна на земята.

— Ей, Вин! — подвикна Елънд, който вече се чудеше дали е постъпил разумно. — Май е време да влезеш.

— Няма я — подхвърли нехайно жената. — Преди няколко минути тръгна на обиколка. Затова позволих да ме заловят.

— Ясно — рече Елънд. — Тогава ще извикам стражата.

— Не ставай глупак. Ако исках да те убия, щях да го направя веднага щом другите излязоха. А сега помълчи за малко.

Високата жена се приближи до него и го обиколи, оглеждаше го като търговец стока, която смята да купи. Накрая спря, сложи ръце на кръста си и му нареди:

— Изправи се.

— Моля?

— Прегърбваш се — рече жената. — Кралят винаги трябва да изглежда властен, дори когато е с приятели.

Елънд се намръщи.

— Виж, нямам нищо против някой и друг съвет, но…

— Не — прекъсна го жената. — Недей да увърташ. Нареждай.

— Моля? — повтори Елънд.

Жената пристъпи към него, сложи ръце на раменете му и ги избута назад, за да го накара да се изпъчи. След това се отдалечи и кимна.

— Виж, аз…

— Не — сряза го тя отново. — Трябва да говориш решително. Думите и действията ти ще определят реакцията на другите. Ако започнеш изречението неуверено, ти самият ще изглеждаш неуверен. Бъди силен!

— Какво искаш? — попита Елънд, който вече губеше търпение. — Защо си дошла?

— Така вече е по-добре — похвали го жената.

— Каза, че познаваш Сейзед? — попита той, докато се бореше с несъзнателното желание да се прегърби отново.

— Познавам го — потвърди жената. — Аз съм Тиндуил и както правилно каза, съм Пазителка от Терис. — Тропна с крак по пода, сетне поклати глава. — Сейзед ме предупреди за небрежния ти външен вид, но честно казано, не очаквах един крал да има чак толкова лошо чувство за собствено достойнство.

— Небрежен? — попита Елънд. — Моля?

— Стига си се молил — скастри го Тиндуил. — Не задявай въпроси, казвай каквото мислиш. Ако ще възразяваш — възразявай, не оставяй на другите да интерпретират думите ти.

— Уф, макар да е почти забавно — рече Елънд и тръгна към вратата, — предпочитам да не чувам повече обиди. Тика че, ако ме извиниш…

— Хората ти те мислят за глупак, Елънд Венчър — тихо каза Тиндуил.

Елънд спря.

— Съборът — съвещателен орган, който си създал ти самият, — игнорира авторитета ти, Скаа са убедени, че няма да можеш да ги защитиш. Дори твоят малък кръг от приятели крои планове в твое отсъствие и очевидно смята, че липсата ти не е от голямо значение.

Елънд затвори очи и бавно си пое дъх.

— Имаш добри идеи, Елънд Венчър — продължи Тиндуил. — Идеи, подобаващи на крал. Но ти не си крал. Един човек може да управлява другите само ако те го приемат за свой водач и има толкова авторитет, колкото му дяват те. Всичките гениални идеи на света не могат да спасят кралството ти ако няма кой да се вслуша в тях.

— През последната година изчетох всички книги, посветени на властта, които намерих в четирите библиотеки.

Тиндуил повдигна вежди.

— Което означава, че си прекарал голяма част от времето си затворен в стаята, вместо да си навън, пред очите на твоите поданици и да се учиш да бъдеш техен господар.

— В книгите се съдържа много мъдрост — възрази Елънд.

— Действията са по-ценни.

— И къде да се науча как да действам правилно?

— Аз ще те науча.

Елънд я погледна изненадано.

— Сигурно знаеш, че всеки Пазител има своя сфера на специален интерес — продължи Тиндуил. — Макар че ние всички запаметяваме огромно количество информация, можем да изучаваме и разбираме ограничена част от нея. Нашият общ приятел Сейзед е посветил времето си на религията.

— А твоята специалност?

— Биографии — каза тя. — Изучавала съм живота и дейността на генерали, крале и императори, чиито имена вероятно въобще не си чувал. Елънд Венчър, да познаваш теорията на политиката и водачеството не е като да разбираш хората, живели съобразно подобни принципи.

— И… ти можеш да ме научиш как да подражавам на тези мъже?

— Бих могла — отвърна Тиндуил. — Макар че все още не съм решила дали не си безнадежден случай. Но след като съм вече тук, ще направя каквото ми е по силите. Преди няколко месеца получих писмо от Сейзед, в което се описваха твоите затруднения. Не ме е молил да дойда тук и да те уча, но Сейзед е човек, който умее да постига незабелязано желанията си.

Елънд бавно кимна. Гледаше я в очите.

— Е, ще приемеш ли да те уча? — попита тя.

Елънд се замисли. „Ако е дори наполовина полезна колкото Сейзед, тогава… а и със сигурност имам нужда от помощ в това отношение“.

— Приемам — заяви той.

Тиндуил кимна.

— Сейзед ми писа също така, че си скромен. Това може да е предимство — стига да не позволяваш да ти пречи. А, мисля, че твоята Мъглородна се върна.

Елънд се обърна към прозореца. Завесата се повдигна, вътре навлязоха мъгливи повлекла и зад тях се показа приклекнала, загърната в пелерина фигура.

— Откъде разбра, че съм тук? — попита Вин.

Тиндуил се усмихна — първата мимика, която Елънд видя на лицето й.

— Сейзед ми писа и за теб, дете мое. Двете ще трябва да си поговорим насаме.

Вин се шмугна през прозореца и го притвори. Не си направи труда да скрие враждебността си, нито недоверието си към Тиндуил, докато заставаше между нея и Елънд.

— Защо си тук? — попита тя.

Тиндуил се усмихна отново.

— На твоя крал му трябваха няколко минути да стигне до този въпрос, а ти го зададе почти веднага. Интересна двойка сте вие двамата.

Вин присви очи.

— Но както и да е, време е да се оттегля — продължи Тиндуил. — Предполагам, че ще си поговорим пак, нали, ваше величество?

— Да, разбира се — отвърна Елънд. — Хъм… има ли нещо, което трябва да упражнявам?

— Да — отвърна Тиндуил, докато крачеше към вратата. — Престани да казваш „хъм“.

— Добре.

Хам надзърна през вратата веднага щом Тиндуил я отвори. Първото, което видя, бе, че не е вързана. Не каза нищо: вероятно предположи, че Елънд я е освободил.

— Мисля, че приключихме за тази вечер — каза Елънд. — Хам, ще бъдеш ли така добър да изпратиш госпожа Тиндуил до покоите за гости? Тя е приятелка на Сейзед.

Хам повдигна рамене.

— Разбира се. — Кимна на Вин и излезе. Тиндуил го последва, без да им пожелае лека нощ.

 

 

Вин се намръщи и погледна Елънд. Изглеждаше… замислен.

— Тази не ми харесва — рече тя.

Елънд се усмихна и заподрежда книгите върху масата.

— Вин, ти не харесваш никого на първата среща.

— Харесах теб.

— С което само доказа, че не умееш да преценяваш хората.

Тя го погледна учудено, после се засмя. Приближи, се и огледа книгите. Бяха доста нетипични за неговия вкус — повечето приличаха по-скоро на справочници и сериозни научни трактати, но не и за политика.

— Как мина тази вечер? Нямах време да ви слушам.

Елънд въздъхна, седна и се загледа към прозореца с бледорозово стъкло. Беше тъмен и цветовете му отразяваха трепкащите в стаята светлини.

— Мисля, че добре.

— Казах ти, че ще харесат плана ти. Те обичат предизвикателствата.

— Всъщност да.

Вин смръщи вежди.

— Хубаво де. — Заобиколи масата и седна до него. — Какво има? Да не е нещо, което ти е казала тази жена? Какво всъщност иска тя?

— Само да ми предаде някои познания — отвърна той. — Нали знаеш какви са Пазителите, все си търсят публика.

— Всъщност да — замислено повтори Вин. Не го беше виждала потиснат, но сега й изглеждаше обезкуражен. Елънд имаше толкова много идеи, планове и надежди, че понякога Вин се чудеше как успява да ги задържи в главата си. Навярно лесно губеше концентрация, а Рийн често казваше, че концентрацията е спасението на крадеца. Но пък мечтите на Елънд бяха неразделна част от него и Вин се съмняваше, че би могъл да ги изостави толкова лесно. Тя самата не би искала да се случи, след като те бяха частица от това, което обичаше в него.

— Вин, те се съгласиха с моя план — рече Елънд, все така загледан в прозореца. — Дори изглеждаха ентусиазирани, както ти предсказа, че ще стане. Въпросът е, че… знаеш ли, струва ми се, че техните предложения бяха по-разумни. Те искат да се съюзим с една от армиите, да им окажем подкрепа срещу споразумението да ме оставят за васален управник в града.

— Това е все едно да се предадем — рече Вин.

— Понякога е по-добре да се предадеш, отколкото да се провалиш. Току-що обрекох своя град на продължителна обсада. Това означава гладна смърт преди да намерим решение.

Вин сложи ръка на рамото му. В погледа й се четеше неувереност. Обикновено Елънд бе този, който й вдъхваше сила.

— И въпреки това мисля, че си избрал по-добрия начин — рече тя. — Останалите вероятно щяха да предложат не толкова дръзки планове, понеже смятат, че ще предпочетеш умереността.

— Напротив, Вин, те ме поощряваха — отвърна Елънд. — Наистина смятат, че стратегическият съюз е най-добрата възможност. — Млъкна и я погледна. — Всъщност те откога станаха толкова благоразумни?

— Вероятно са пораснали — рече Вин. — Не може да са същите, каквито бяха преди, след като сега носят много по-голяма отговорност.

Елънд отново извърна поглед към прозореца.

— Ще ти кажа какво ме безпокои, Вин. Боя се, че техният план не е бил разумен — напротив, също е бил дързък. Може би сключването на подобен съюз щеше да е трудна задача. Ако е така, тогава това, което предлагам аз, е почти нелепо.

Вин го стисна за рамото.

— Ние победихме лорд Владетеля.

— Тогава с вас беше Келсайър.

— Не подхващай тази тема.

— Съжалявам — рече Елънд. — Но наистина, Вин. Може би планът ми да се опитам да задържа властта е твърде смел. Какво ми разказваше за твоето детство? Когато си била сред крадците и всички са били по-големи, по-силни и по-зли от теб. Какво правеше тогава? Нима се опълчваше на водача?

В главата й изникнаха спомени. Спомени за времена, в които трябваше да се крие, да свежда очи, да бъде слаба.

— Това беше тогава — рече тя. — Не бива да позволяваш на другите да те бият постоянно. Ето на какво ме научи Келсайър — затова се изправихме срещу лорд Владетеля. Затова скаа бунтовниците са воювали с Последната империя през всичките тези години, дори когато са нямали никакъв шанс да победят. Рийн все повтаряше, че бунтовниците са глупаци. Но Рийн е мъртъв — както и Последната империя. И… — Тя се наведе и го погледна в очите. — Елънд, не можеш да предадеш града — каза тихо. — Дори не искам да си помисля какво ще означава това за теб.

Елънд се замисли, после на устните му бавно затрепка усмивка.

— Вин, понякога си невероятно мъдра.

— Така ли смяташ?

— Да.

— Ами… изглежда, ти също преценяваш хората доста зле.

Елънд се засмя и я притегли към себе си.

— Както виждам, тази нощ патрулирането е минало без проблеми, нали?

Духът в мъглата. Падането. Студеното докосване — ръката й все още беше като изтръпнала.

— Ами да — рече тя. Последния път, когато му разказа за мъгливия призрак, той й заяви, че си въобразява.

— Виждаш ли? — рече Елънд. — Трябваше да дойдеш на срещата. Щеше да ми е приятно да си до мен.

Тя не отговори.

Поседяха така известно време, загледани в тъмния прозорец.

— Елънд — обади се Вин. — Безпокоя се.

— Щях да се разтревожа, ако не се безпокоеше — отвърна той. — Тези армии отвън не ми дават покой.

— Не. — Вин поклати глава. — Не за това. За други неща се тревожа.

— Какви например?

— Ами… мисля си за това, което лорд Владетеля каза, преди да го убия. Помниш ли?

Елънд кимна. Не беше присъствал, но Вин му бе разказала.

— Каза какво бил направил за човечеството — продължи Вин. — Че ни е спасил, както пише в легендата. От Дълбината.

Елънд кимна.

— Но… — продължи тя. — Каква е тази Дълбина? Ти си благородник — за теб религията не е била забранено занятие. Какво ви учеше Министерството за Дълбината и лорд Владетеля?

Елънд сви рамене.

— Ами не беше кой знае колко. Религията не беше забранена, но и никой не ни окуражаваше да я изучаваме. Министерството се държеше така, сякаш това е негова грижа и не бива да си правим труда.

— Но все пак ви учеха на някои неща, нали?

— Да. Най-често ни повтаряха колко привилегировани са благородниците и каква напаст са скаа. Предполагам, че са искали да ни втълпят какви щастливци сме, макар че, честно казано, тази част винаги ми се е струвала малко обезпокоителна. Виждаш ли, те твърдяха, че сме благородници, защото нашите предци подкрепили лорд Владетеля преди Възнесението. Но това означаваше, че сме привилегировани заради нещо, извършено от други. Не е справедливо, нали?

Вин сви рамене.

— Също толкова справедливо, колкото много други неща.

— Но това не те ли е гневяло? — попита Елънд. — Че благородниците имат толкова много, а ти толкова малко?

— Не съм се замисляла за това. Благородниците имаха повече, за да можем да вземаме от тях. Какво ме е грижа откъде са го получили? Понякога, когато имах храна, други крадци ме биеха и ми я отнемаха. Какво значение откъде съм получила храната? В края на краищата я губех.

Елънд се замисли.

— Знаеш ли, понякога се чудя какво ли биха казали теоретиците на политиката, които така старателно изучавам, ако се бяха срещнали с теб. Имам чувството, че щяха да си скубят косите от отчаяние.

Тя го сръга в ребрата.

— Стига политика. Разкажи ми за Дълбината.

— Мисля, че това е някакво същество — тъмно и зло, което за малко да унищожи света. Лорд Владетеля отишъл при Кладенеца на Възнесението, където се сдобил със силата да надвие Дълбината и да обедини човечеството. В града има няколко статуи, които пресъздават събитието.

Вин се намръщи.

— Да, но те не показват какво е представлявала Дълбината. Рисуват я като неопределена форма в краката на лорд Владетеля.

— Така е, но последният човек, видял Дълбината с очите си, издъхна преди година. Така че ще трябва да се задоволим със статуите.

— Освен ако не се завърне — тихо каза Вин.

Елънд я погледна озадачено, после въздъхна:

— Ох, Вин… Две армии не ти ли стигат? Трябва ли да се тревожиш и за съдбините на света?

Вин сведе виновно поглед и Елънд се разсмя и я притегли към себе си.

— Ах, Вин. Зная, че си склонна към параноични изблици, и вярно, че като се има предвид положението ни, аз също проявявам подобни склонности, но не мисля, че трябва да се безпокоиш заради този проблем. Не съм чувал досега за чудовищни въплъщения на злото, които да се скитат по тези земи.

Вин кимна и Елънд се облегна назад, очевидно доволен, че е отговорил на въпроса й.

„Героят на времето отишъл при Кладенеца на Възнесението и победил Дълбината — помисли тя. — Но във всички пророчества се казва, че Героят не е трябвало да взема силата на Кладенеца за себе си. Трябвало да я предаде, да остави на нея да победи Дълбината.

Рашек не го е направил — той е взел силата и я е използвал за свои цели. Означава ли това, че Дълбината въобще не е била побеждавана? Защо тогава светът не е бил разрушен?“

— Червено слънце и кафяви растения — каза тя. — И това ли е дело на Дълбината?

— Все още ли си блъскаш главата над тези неща? — попита намръщено Елънд. — Червено слънце и кафяви растения? Че с какви други цветове да са?

— Келсайър каза, че навремето слънцето било жълто, а растенията зелени.

— Странна картина.

— Сейзед го потвърди — продължи тя. — В много легенди се казва, че в ранните дни от управлението на лорд Владетеля слънцето променило цвета си и от небето започнали да се сипят сажди.

— Е — рече Елънд. — Предполагам, че Дълбината може да има нещо общо с това. Но честно казано, не зная. Хм… Зелени растения? Защо не виолетови? Или сини? Странно…

„Героят на времето тръгнал на север, към Кладенеца на Възнесението — помисли Вин и извърна очи към прозореца и далечните Териски планини, които не се виждаха в мрака — Дали е още там? Кладенецът на Възнесението?“

— Успя ли да изтръгнеш някаква информация от ОреСюр? — попита Елънд. — Нещо, което да ни помогне да открием шпионина?

Вин сви рамене.

— Каза ми, че кандрите не могат да използват аломантия.

— Значи можеш да откриеш самозванеца по този начин? — попита Елънд и се надигна.

— Може би — отвърна Вин. — Поне мога да изпитам Дух и Хам. С обикновените хора ще е по-трудно — макар че кандрите не могат да бъдат Усмирявани. Което би ми помогнало да открия шпионина.

— Звучи обещаващо — отбеляза Елънд.

Вин кимна. Крадецът в нея, параноичното момиче, на което Елънд често се подиграваше, я подтикваше да приложи аломантия върху него — да го изпита, да провери как ще реагира на нейните Тласъци и Тегления. Но тя се овладя. Можеше да вярва на този човек. Да, щеше да провери другите, но не и Елънд. Предпочиташе да му повярва дори ако греши, отколкото да живее с тревогата на недоверието.

„Най-сетне разбрах, Келсайър. Разбрах какво ти е било с Мейр. Няма да направя същата грешка“.

Елънд не сваляше поглед от нея.

— Какво? — попита тя.

— Усмихваш се — отвърна той. — Ще споделиш ли шегата с мен?

Тя го прегърна и отсече:

— Не.

Елънд се засмя.

— Добре де. Можеш да изпиташ Дух и Хам, но съм почти сигурен, че самозванецът не е от вашата група. Днес доста си поговорих с тях и ми се струват напълно естествени. Ще трябва да проверим дворцовата охрана.

„Той не си дава сметка колко добри са кандрите“. Вражеската кандра вероятно бе изучавала жертвата си месеци наред, бе запаметявала всички нейни жестове и маниери.

— Говорих с Хам и Демоа — продължи Елънд. — Като членове на дворцовата охрана те знаят за намерените скелети — и Хам бързо се сети откъде идват. Надявам се, че сами ще проверят хората си и бързо ще открият виновника.

При мисълта колко е доверчив Елънд сърцето на Вин се сви. „Не — помисли тя. — Нека си мисли така. Има достатъчно грижи на главата. Освен това вероятно кандрата се е превъплътила в някой извън нашата група. Нека Елънд провери тази следа.

А ако самозванецът е от членовете на групата… Какво пък, в такъв случай параноята ми даже ще полезна“.

— Както и да е — рече Елънд и се надигна. — Трябва да проверя още някои неща, преди да е станало прекалено късно.

Вин кимна. Той я целуна и излезе. Тя поседя още малко до масата, но този път не гледаше към големия прозорец с розово стъкло, а към по-малкия, който бе оставила открехнат. Беше като врата към нощта. Мъглите се кълбяха в тъмнината, пипалата им се вмъкваха в стаята и бързо се изпаряваха от топлината.

— Не ме е страх от теб — прошепна Вин. — Ще открия твоята тайна. — Отиде до прозореца и се измъкна навън, за да се срещне с ОреСюр и да провери дворцовата охрана.