Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (15)

13.

Когато най-сетне осъзнах това — когато най-сетне свързах всички знаци за Очакването на Аленди, — ме обзе огромно вълнение. Но когато обявих моето откритие на другите Светоносци, бях посрещнат с презрение.

О, как съжалявам, че не ги послушах.

Мъглата се кълбеше и вихреше като едноцветна боя, прокарвана с четка върху платно. Светлината гаснеше на запад и нощта бързо настъпваше.

Вин смръщи вежди.

— Не ти ли се струва, че мъглите излизат по-рано?

— По-рано? — попита с приглушен глас ОреСюр, който клечеше до нея на покрива.

— Да. Преди мъглите се спускаха едва като стане съвсем тъмно, не помниш ли?

— Вече е тъмно, господарке.

— Но те са тук — започнаха да се събират още докато залязваше слънцето.

— Не виждам какво значение има това, господарке. Може би мъглите са като другите природни явления — понякога варират.

— Никога ли не ти се е струвало странно?

— Не, но може да ми се стори, ако го искате, господарке — рече ОреСюр.

— Нямах това предвид.

— Извинявам се, господарке. Кажете ми какво имахте предвид и ще изпълня заповедите ви.

Вин въздъхна и се потърка по челото. „Как само ми липсва Сейзед…“ Безпочвена надежда. Дори да беше в Лутадел, Сейзед нямаше да й бъде стюард. Терисците вече не наричаха никого свой господар. Налагаше се да се примира с ОреСюр. Кандрата поне можеше да й осигури информация — стига да успееше да я изтръгне от нея.

— Трябва да намерим самозванеца — заяви Вин. — Този, който… е подменил някого.

— Да, господарке — рече ОреСюр.

— Като стана дума за това, бих искала да науча повече за тебе.

— За мен, господарке?

— За кандрите като цяло. Щом ще търсим самозванеца, трябва да зная как мисли, да разбера мотивите му.

— Мотивите му са прости, господарке — отвърна ОреСюр. — Той изпълнява своя Договор.

— Ами ако действа без Договор?

ОреСюр поклати кучешката си глава.

— Кандра винаги имат Договор. Без Договор нямат право да живеят в човешкото общество.

— Никога? — попита Вин.

— Никога.

— Ами ако е кандра разбойник?

— Няма кандри разбойници.

„Така ли?“ — помисли скептично Вин. Но реши да изостави темата. Нямаше никакъв смисъл една кандра да влиза в двореца сама, много по-вероятно бе да е пратена от враговете на Елънд. От някой пълководец например, или от принудителите. Дори другите благородници в града имаха солидни причини да следят Елънд.

— Добре — каза тя. — Кандрата е шпионин, пратен да събира информация за своя поръчител.

— Да.

— Но… ако е приела тялото на някой от двореца, не може да го е убила, нали? Кандра не убиват хора.

— Да. Така повелява правилото.

— С други думи, някой се е промъкнал в двореца, убил е член на свитата, а после кандрата е взела тялото. — Тя млъкна, обмисли проблема. — Първи сред заподозрените трябва да са членовете на групата на Келсайър. За щастие, тъй като убийството е станало вчера, можем да елиминираме Бриз, който по това време беше извън градските стени.

ОреСюр кимна с кучешката си глава.

— Можем да зачеркнем и Елънд — продължи Вин. — Той беше с нас вчера на стената.

— Все още остават доста хора, господарке.

Вин се намръщи. Опита се да изгради солидно алиби за Хам, Доксон, Клъбс и Дух. Но и на четиримата им се губеха по няколко часа. Достатъчно време, за да може кандрата да погълне някой от тях и да заеме мястото му.

— Хубаво де — рече тя. — Как ще открием самозванеца? И как да разкажа на другите за него?

ОреСюр клечеше и гледаше в мъглата.

— Трябва да има някакъв начин — продължи Вин. — Имитацията не може да е съвършена. Ще се получи ли нещо, ако го порежем?

ОреСюр поклати глава.

— Господарке, кандрата създава точно копие на тялото — кръв, плът, кожа и мускули. Видяхте какво е отдолу, когато си разтворих козината.

Вин въздъхна, изправи се и доближи ръба на покрива. Мъглата вече беше съвсем гъста и нощта бързо ставаше непрогледна. Тя закрачи замислено по ръба на покрива, поддържаше равновесие с аломантичните си умения.

— Може би трябва да следим поведението на хората — подхвърли тя. — Другите кандри бива ли ги колкото теб?

— Сред кандрите уменията ми са средни. Има по-слаби, има и по-добри.

— Но нито един актьор не е безупречен — посочи Вин.

— Кандрите рядко допускат грешки, господарке — рече ОреСюр. — Но това вероятно е най-добрият метод. Нека ви предупредя — може да е всеки. Моите сънародници са много умели.

Вин се замисли. „Не е Елънд — опита се да си внуши. — Той беше с мен през целия ден. Освен сутринта. Не, малко е вероятно. Бяхме на стената часове, а тези кости са съвсем отскоро. Пък и щях да усетя, ако е той… нали?“

Поклати глава.

— Трябва да има друг начин. Не мога ли да установя, че някой е кандра с помощта на аломантия?

ОреСюр не бързаше да отговори. Тя се обърна и се взря в кучешките му очи.

— Какво?

— Такива неща не се говорят пред външни хора.

— Нищо, кажи ми въпреки това.

— Нареждате ли ми да ви кажа?

— Никога нищо не съм ти нареждала.

— Значи мога да си вървя? — попита ОреСюр. — Щом не искате да ми нареждате, значи Договорът ни е прекратен?

— Нямах това предвид — въздъхна Вин.

ОреСюр се намръщи — странно изражение на кучешка муцуна.

— Ще ми е по-лесно, ако ми обясните какво имате предвид, господарке.

Вин стисна зъби, после попита:

— Защо се държиш толкова враждебно?

— Не се държа враждебно, господарке. Аз съм ваш слуга и ще направя каквото ми заповядвате. Това е част от Договора.

— Разбира се. Същото ли е и с другите господари?

— С повечето, когато изпълнявам определена роля — обясни ОреСюр. — Трябва да копирам костната структура, да се превъплътя в личността, да приема характера й. А вие не ми дадохте никакви указания — само тялото на това куче.

„Това било значи — помисли си Вин. — Все още ми е сърдит заради кучешкото тяло“.

— Виж, това тяло не променя нищо. Ти си оставаш същият.

— Не ме разбирате. За кандрата не е важно кой е. Въпросът е в кого ще се превърне. Тялото, което поглъща, ролята, която играе. Никой от предишните ми господари не ме е питал подобни неща.

— Е, аз пък не съм като предишните ти господари — тросна се Вин. — Както и да е, зададох ти въпрос. Има ли начин да открия кандра с помощта на аломантия? Ако има, заповядвам ти да говориш.

В очите на ОреСюр блесна триумфално пламъче, сякаш се наслаждаваше, че я принудил да изиграе своята част.

— Господарке, на кандрата не може да се въздейства с психична аломантия.

— Никак ли? — попита намръщено Вин.

— Никак, господарке. Ако искате, опитайте да Усмирите или Размирите чувствата ни, но ефектът ще е минимален. Дори няма да разберем, че се мъчите да ни въздействате.

„Като някой, който гори мед“.

— Е, не бих го нарекла полезна информация — рече тя и се приближи до кандрата. Аломантите не можеха да четат мисли и чувства: когато Усмиряваха или Размиряваха някой друг, просто разчитаха, че ще реагира според намеренията им.

Би могла да проведе „тест“ за кандра, като Усмири чувствата на заподозрения субект. Ако не реагираше, това би означавало или че е кандра, или че умее да прикрива чувствата си.

ОреСюр не сваляше поглед от нея.

— Господарке, ако беше толкова лесно да откриете кандра, какъв смисъл да ставаме самозванци, нали?

— Сигурно си прав — потвърди тя. Но това я накара да се замисли за нещо друго. — Кандрата може ли да използва аломантия? Когато изяде някой аломант например?

ОреСюр поклати глава.

„Ето ти една възможност — помисли тя. — Когато засека някой от членовете на групата да гори метал, ще знам, че не е кандра“. Нямаше да помогне в случаите с Доксон и дворцовата прислуга, но щеше да елиминира Хам и Дух.

— Има още нещо — продължи Вин. — По-рано, когато работехме за Келсайър, той каза, че не трябва да те допускаме близо до лорд Владетеля и инквизиторите. Защо?

ОреСюр извърна глава.

— Не бива да говорим за това.

— В такъв случай ти нареждам да говориш.

— Ще откажа — заяви неочаквано ОреСюр.

— Отказваш да отговаряш? — попита Вин. — Можеш ли да го направиш?

ОреСюр кимна.

— Не ни е позволено да разкриваме тайни, свързани с кандрите. Господарке, така е…

— Според Договора — довърши Вин и се намръщи. „Май Ще трябва да го прочета отново“.

— Да, господарке. Но и без това казах твърде много.

Вин се обърна и погледна към града. Мъглите продължаваха да се кълбят. Тя затвори очи, разпали бронз и се опита да засече издайническия ритъм на прокрадващ се в мрака аломант.

ОреСюр стана, дойде при нея и пак клекна.

— Господарке, не трябва ли да сте на срещата, която организира кралят?

— Малко по-късно — отвърна тя и отвори очи. Отвъд градските стени огньовете на армиите озаряваха хоризонта. Вдясно от нея сияеше в цялото си величие Цитаделата Венчър — там в момента Елънд провеждаше съвет. Много важни и влиятелни хора бяха събрани в едно помещение. Елънд я наричаше параноична заради настояването й да го пази лично от шпиони и убийци. Да я нарича както си ще, важното е да остане жив.

Тя седна на покрива. Беше доволна, че Елънд бе избрал Цитаделата Венчър за свой дворец, вместо да се мести в Кредик Шау, дома на лорд Владетеля. Кредик Шау не само бе твърде голям, за да може да се охранява, но и й напомняше за него. За лорд Владетеля.

Често се сещаше за лорд Владетеля напоследък. Или по-точно за Рашек, човека, който бе станал лорд Владетел. Терисец по рождение, Рашек бе убил мъжа, който бе трябвало да вземе силата от Кладенеца на Възнесението и…

И бе направил какво? Нещо, което Вин все още не знаеше. Героят бе тръгнал на това пътешествие, за да спаси хората от опасност, наричана Дълбината. Толкова много бе изгубено, толкова много преднамерено унищожено. Единствената ценна информация за онова време бяха получили от един дневник, написан от Героя на времето в дните преди Рашек да го убие. Но в него не се разказваше почти нищо за задачата му.

„Защо трябва да се тревожа за тези неща? — замисли се Вин. — Дълбината е нещо, забравено преди хиляда години. Елънд и останалите са прави да се безпокоят за по-належащи събития“.

И въпреки това Вин се чувстваше необяснимо откъсната от тях. Може би затова излизаше нощем да обикаля. Не само защото се тревожеше заради армиите. Беше някак… чужда на проблема. Дори сега, докато обмисляше заплахата срещу Лутадел, мислите й неусетно се връщаха към лорд Владетеля.

„Не знаете какво правя за човечеството — бе казал той. — Аз бях вашият бог дори да не го виждахте“. Това бяха последните думи на лорд Владетеля, произнесени, докато лежеше на пода на своята тронна зала. Думи, които не й даваха покой. Плашеха я дори сега, след цяла година.

Имаше нужда да се отвлече от тези мисли.

— Какви неща харесваш, кандра? — попита тя и се извърна към съществото, което продължаваше да клечи до нея. — Какво обичаш, какво мразиш?

— Не искам да отговарям на тези въпроси.

Вин се намръщи.

— Не искаш или не бива?

ОреСюр се поколеба.

— Не искам, господарке. — Намекът беше очевиден. „Ще трябва пак да ми наредиш“.

И тя почти го направи. Но нещо я накара да се спре, нещо в очите му — макар и тъй нечовешки. Нещо познато.

Беше виждала и друг път подобно презрение. Като малка, когато беше в някоя банда, командвана от твърде властен главатар. Когато човек изпълнява каквото му наредят — особено ако е малко момиче, без никакъв авторитет или възможност да плаши другите.

— Няма да те карам, щом не искаш да говориш — заяви тя.

ОреСюр не отговори.

Вин пое с пълни гърди влажния нощен въздух.

— Знаеш ли какво обичам аз, кандра?

— Не, господарке.

— Мъглите — продължи тя и скръсти ръце. — Силата, свободата.

ОреСюр бавно кимна.

Изведнъж Вин усети наблизо слаби пулсации. Тихи, странни, неравни. Същите като тези, които бе доловила на покрива на Цитаделата Венчър преди няколко нощи. И които досега не бе имала смелостта да проследи.

„Време е да се направи нещо по въпроса“ — реши тя.

— Знаеш ли какво мразя, кандра? — прошепна тя, приклекна и машинално провери оръжието и запасите от метали.

— Не, господарке.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Мразя да се страхувам.

Знаеше, че много хора я смятат за нервна. Параноична. Беше живяла толкова дълго със страха, че навремето го смяташе за съвсем естествено състояние, като саждите, слънцето и земята.

Келсайър я бе освободил от този страх. Все още беше предпазлива, но поне не изпитваше постоянен ужас. Оцелелия й бе дарил живот, в който хората, които обичаше, не я нараняваха, беше й показал и нещо по-добро от страха. Доверие. Сега, когато знаеше за тези неща, не искаше да се разделя с тях. Нито заради армии, нито заради убийци…

Нито дори заради призраци.

— Следвай ме, ако можеш — прошепна тя и скочи от покрива.

Понесе се по изпълнената с мъгли улица, преди опасенията в нея да надделеят. Източникът на бронзовите пулсации беше близо, идваше от съседната улица, от една сграда. Не беше от покрива. Един от тъмните прозорци на втория етаж бе с вдигнати завеси.

Вин хвърли една монета и се изстреля във въздуха. Изхвърча нагоре и се Тласна от една метална панта от другата страна на улицата. Кацна на перваза на прозореца като птичка и се улови с ръце за рамката. Разпали калай и изчака зрението й да се приспособи към мрака в изоставената стая.

И го видя. Оформен изцяло от мъгли, той се местеше и поклащаше и само очертанията му оставаха почти неизменни в тъмното помещение. От мястото си можеше да наблюдава покрива, на който бе разговаряла с ОреСюр.

„Призраците не шпионират хората… нали?“ Скаа не обичаха да говорят за призраци и мъртъвци. Напомняше им за религията, а религията бе занимание за благородници. Да се прекланят пред каквото и да било за скаа бе пагубно. Имаше само едно нещо в разказите им, което напомняше за това създание. Мъгливите духове. Съществата, за които се твърдеше, че крадели душите на глупаците, които дръзвали да излизат нощем навън. Но Вин знаеше какво представляват мъгливите духове. Те бяха братовчеди на кандрите — странни полуинтелигентни чудовища, използващи костите, които поглъщаха. Наистина бяха причудливи, но не и призраци, нито толкова опасни. Нямаше черни духове в нощта, нито дебнещи призраци или вампири.

Поне така смяташе Келсайър. Защото това, което се спотайваше в мрака на стаята — с тяло, оформено от мъгливи повлекла, бе силен контрадовод. Тя се улови по-здраво за рамката на прозореца и усети, че в нея се надига страхът.

Бягай. Спасявай се. Скрий се.

— Защо ме следиш? — попита.

Съществото не помръдваше. Силуетът му сякаш привличаше мъглите и те се кълбяха около него като гонени от въздушни течения.

„Усещам го с бронза. Това означава аломантия — а аломантията привлича мъглите“.

Съществото пристъпи напред. Вин се напрегна.

И тогава призракът изчезна.

Вин смръщи вежди. Това ли беше? Дали тя…

Нещо я улови за ръката. Нещо студено, ужасяващо и съвсем реално. Болка разцепи главата й, влезе сякаш през ухото към мозъка. Тя понечи да извика, но гърлото й не я послуша. С тихо стенание — и с разтреперани ръце и крака — тя полетя назад.

Ръката й все още бе като вкочанена. Люшкаше се безпомощно в мрака, сякаш се опитваше да разсее студения въздух. Мъглата бе гъста като ниски облаци.

Вин разпали калай. Болка, студ, влага и внезапна яснота на мисълта изпълниха ума й, тя се превъртя във въздуха и разпали пютриум миг преди да се блъсне в земята.

— Господарке? — извика ОреСюр и се появи от мрака.

Вин тръсна глава, надигна се и се подпря с длани на студения калдъръм. Все още усещаше хладното докосване върху лявата си ръка.

— Да ида ли за помощ? — попита овчарката.

Вин поклати глава и с мъка се изправи. Погледна нагоре, през вихрещите се мъгли, към тъмния прозорец.

И потрепери.

Рамото я болеше от удара в земята, усещаше болка и в натъртените си ребра, но силата й бързо се възстановяваше. Тя се отдалечи от сградата, като продължаваше да гледа нагоре. Около втория етаж мъглата изглеждаше някак… зловеща. Като тъмна завеса.

„Не — помисли тя. — Мъглите са моята свобода, нощта е мой дом! Тук ми е мястото. Не съм се страхувала от нощта, откакто Келсайър ме научи на това“.

Не биваше да губи тази придобивка. Не биваше да допусне отново страха. Но въпреки това се отдалечи забързано от сградата, като махна на ОреСюр да я следва. Не му обясни на какво се дължи странното й поведение.

И той не попита.

 

 

Елънд сложи донесените книги върху вече натрупаните на масата и купчината опасно се олюля.

Бриз, с контешки костюм, го гледаше леко подигравателно и посръбваше от чашата си. Хам и Дух играеха на камъчета в очакване да започне срещата и Дух явно печелеше. Доксон седеше в ъгъла и нанасяше бележки в тефтера си, а Клъбс се бе отпуснал в плюшеното кресло и оглеждаше Елънд с типичния си прям поглед.

„Всеки един от тези хора може да е самозванец“ — помисли Елънд. Тази мисъл му се стори безумна. Какво да предприеме? Да ги лиши от доверието си? Не, твърде много се нуждаеше от тях.

Единствената възможност бе да се държи естествено и да ги наблюдава. Вин го бе посъветвала да търси странности в поведението им. Опитваше се да следва съвета й, но засега му се струваше, че не открива нищо. Пък и имаше други тревоги, като например армиите отвън.

Щом се сети за Вин, той погледна към прозореца и с изненада установи, че навън е тъмно.

„Толкова ли е късно вече?“

— Драги мой — заговори Бриз. — Когато ни каза, че ще излезеш да вземеш някои важни материали, не уточни, че ще отсъстваш цели два часа.

— Ами… — поколеба се Елънд. — Не обърнах внимание колко време е минало…

— Цели два часа?

Елънд кимна смутено.

— Книгите ме разсеяха.

Бриз поклати глава.

— Ако съдбата на Централната област не беше заложена на карта — и ако не ми беше забавно да гледам как Хамънд губи месечната си заплата от това момченце, — щях да си тръгна още преди час.

— Какво пък, можем да започнем — заяви Елънд.

Хам се засмя и стана, за да се разкърши.

— Всичко това малко ми напомня добрите стари дни. Кел винаги закъсняваше и обичаше да ни вика нощем. В часовете на Мъглородните.

Дух се усмихна и прибра печалбата в кесията си.

„Все още използваме тези боксинги, сечени по времето на лорд Владетеля — помисли Елънд. — Трябва да се направи нещо по въпроса“.

— Липсва ми черната дъска — заяви Дух.

— На мен не — възрази Бриз. — Кел имаше ужасен почерк.

— Абсолютно нечетлив — потвърди Хам с усмивка и отново седна. — Трябва да признаете, че беше нещо изключително.

Бриз повдигна вежди.

— Така е, съгласен съм.

„Келсайър, Оцелелия от Хатсин — помисли Елънд. — Дори почеркът му е легендарен“.

— Както и да е — каза той. — Време е да се захващаме за работа. Зад стените ни чакат две армии. Няма да си тръгнем тази нощ, преди да решим какво ще правим с тях!

Останалите се спогледаха.

— Всъщност, ваше величество — заговори Доксон, — вече поработихме малко над проблема.

— Така ли? — изненада се Елънд. „Вярно, че бяха сами цели два часа“. — Да чуем тогава.

Доксон се надигна и придърпа стола си към групата, но заговори Хам:

— Ето какво измислихме, Ел. С тези две армии отвън няма смисъл да се страхуваме от внезапна атака. Но все още сме в сериозна опасност. Вероятно ни очаква продължителна обсада, докато всяка от армиите се опитва да издържи повече от другата.

— Ще се опитат да ни принудят да гладуваме — рече Клъбс. — Да отслабят силите ни, преди да ни атакуват.

— А припасите ни и без това са на привършване — посочи Хам. — Врагът сигурно го знае.

— Какво искате да кажете? — попита бавно Елънд.

— Че трябва да се съюзим с някоя от двете армии, ваше величество — заяви Доксон. — И двете го знаят. Сами не могат да победят съперника. С ваша помощ равновесието ще се наклони.

— Рано или късно ще трябва да го направим — присъедини се Хам. — Или да умрем от глад.

— Всичко е съвсем просто — рече Бриз. — Не можем да издържим повече от тях, следователно сами трябва да решим в чии ръце ще попадне градът. И предлагам това да стане бързо, докато не са ни свършили припасите.

Елънд помисли малко.

— Но ако сключим сделка с една от армиите, това означава да предадем нашето кралство.

— Така е — потвърди Бриз. — Ала като доведох тук втората армия, мисля, че осигурих възможност да се пазарим. Поне сега сме в позиция да искаме нещо в замяна на нашето кралство.

— И какво от това? — попита Елънд. — Пак ще загубим.

— По-добре е от нищо — отвърна Бриз. — Струва ми се, че ще успеем да убедим Сет да те остави като временен управник на Лутадел. Той не обича Централната област, смята я за прекалено равна и негостоприемна.

— Временен управник на града — повтори намръщено Елънд. — Това е доста по-различно от крал на Централната област.

— Вярно — кимна Доксон. — Но всеки император се нуждае от верни помощници, които да управляват градовете му. Няма да сте крал, но вие и нашата армия ще оцелеем през следващите месеци. И Лутадел няма да бъде плячкосан.

Хам, Бриз и Доксон не сваляха погледи от него. Елънд сведе очи към купчината книги и се сети за всичките си изследвания. Безсмислени. От колко време останалите знаеха, че това е единственият възможен изход?

Изглежда, другите приеха мълчанието му за съгласие.

— Защо смятате Сет за по-добрата възможност? — попита Доксон. — Може би Страф ще се съгласи да сключи сделка с Елънд — в края на краищата са баща и син.

„О, да, ще се съгласи, разбира се — помисли Елънд. — И ще наруши споразумението в мига, когато сметне за удобно. Но… алтернативата? Да предадем града на Сет? Какво ще стане с тази страна, с народа?“

— По-добре Сет според мен — обади се Бриз. — Той ще е склонен да преотстъпи управлението на друг, стига да получи слава и богатство. Проблемът си остава атиумът. Сет смята, че е тук, и ако не го намери…

— Ще го оставим да претърси града — подхвърли Хам.

— Ще трябва да му внушиш, че съм го подвел за атиума — каза Бриз. — Няма да е трудно, като се има предвид какво мисли за мен. Което ми напомня за още един проблем — да го убедите, че сте ми видели сметката. Може би ще повярва, че сте ме екзекутирали, когато сте разбрали, че аз съм довел армията тук.

Останалите кимнаха.

— Бриз? — попита Елънд. — Как се отнася лорд Сет към скаа в своите земи?

Бриз се поколеба и отмести поглед.

— Не особено добре, боя се.

— Вижте — продължи Елънд. — Смятам, че трябва да помислим и за хората си. Ако предадем града на Сет, ще си спасим кожите, но ще страда цялото скаа население!

Доксон поклати глава.

— Елънд, това не е предателство. Не и ако е единственият възможен изход.

— Лесно е да се каже — рече Елънд. — Но аз съм този, който ще трябва да живее с гузна съвест. Не искам да кажа, че отхвърлям предложенията ви, само че трябва да обсъдим още някои проблеми…

Групата се спогледа. Както обикновено Клъбс и Дух мълчаха по време на обсъждането: Клъбс по принцип се обаждаше само когато е абсолютно необходимо, а Дух избягваше да се намесва. Накрая Бриз, Хам и Доксон отново втренчиха очаквателни погледи в Елънд.

— Това е вашето кралство, ваше величество — подхвана предпазливо Доксон. — Ние само ви даваме съвет.

„Много добър съвет“ — подсказваше тонът му.

— Е, добре — въздъхна Елънд, пресегна се и взе една книга. В бързината бутна купа и няколко тома тупнаха в скута на Бриз.

— Извинявай — рече Елънд. Бриз завъртя очи и сложи книгите на масата. Елънд отвори тази, която бе взел.

— Тук се казват някои интересни неща за организацията и ръководството на една армия…

— Чакай малко, Ел — спря го Хам и се намръщи. — Като гледам, това е наръчник за превоз на жито.

— Зная — отвърна Елънд. — В библиотеката няма много четива, посветени на военното дело. Сигурно защото не е имало войни от хиляда години. Но в тази книга се описва колко жито е нужно за издръжката на различните гарнизони на Последната империя. Имате ли представа какво количество храна поглъща една армия?

— Прав си — обади се Клъбс. — Войникът трябва да е сит. Често имахме проблеми със снабдяването, когато пращахме отряди да гонят размирници в граничните райони.

Елънд кимна. Клъбс рядко говореше за времето, прекарано в армията на лорд Владетеля, а останалите избягваха да го разпитват за това.

— Както и да е — продължи Елънд, — предполагам, че както Сет, така и баща ми нямат опит в издръжката на големи армии. Те също ще се изправят пред продоволствени проблеми, особено Сет, който е тръгнал толкова бързо.

— Може би не — възрази Клъбс. — И двете армии държат някои от каналите на Лутадел. Това ще ги улесни в транспорта на припаси.

— Освен това — добави Бриз, — макар че сега в земите на Сет има размирици, той все още владее град Хаверфрекс, където е една от големите консервни фабрики от времето на лорд Владетеля. Сет разполага с огромни хранителни запаси на съвсем кратко разстояние по канала.

— Тогава ще прекъснем каналите — заяви Елънд. — Ще открием начин да преустановим транспорта на продоволствие. Каналите са бързо средство за доставка, но освен това са уязвими, тъй като знаем точно какъв е маршрутът. И ако успеем да им отнемем припасите, може би сами ще си тръгнат.

— Или това — заяви спокойно Бриз, — или ще рискуват с нападение срещу Лутадел.

— Което също е възможно — рече Елънд. — Но освен това четох как да отбраняваме града. — Посегна към масата и взе друга книга. — Това е изданието „Градско управление в съвременната епоха“ от Дженделах. Той пише, че поддържането на реда в Лутадел се затруднява от два фактора — от огромния му размер и от обширните, гъсто населени бордеи на скаа. Предлага като полицейски отряди да се използват подвижни групи. Мисля, че можем да адаптираме идеята му към нашия проблем — стената ни е твърде дълга, за да я защитаваме цялата, но можем да създадем подвижни групи войници, които да реагират при…

— Ваше величество — прекъсна го Доксон.

— Да?

— Войниците ни са предимно зле обучени младежи, а отвън имаме не една, а две опитни армии. Не можем да спечелим тази битка със сила.

— О, да — въздъхна Елънд. — Разбира се. Исках само да кажа, че ако се наложи да се бием, разполагам с някои тактики…

— Ако се бием, ще изгубим — заяви Клъбс. — Всъщност вероятно ще изгубим при всички случаи.

— Ами аз само… — почна Елънд.

— Но идеята за нападението на каналите си я бива — продължи Доксон. — Можем да го направим тайно, като наемем някои от бандите, които и без това се занимават с плячкосване на зле охранявани канални кервани. Вероятно няма да е достатъчно, за да разкара Сет и Страф, но поне ще ги подтикне да потърсят съюз с нас.

Бриз кимна.

— Да, Сет вече се притесняваше за евентуални размирици в земите си — каза Бриз. — Можем да му пратим парламентьор и да го информираме, че се интересуваме от съюз с него. Така веднага щом на главата му се струпат тези проблеми, той ще започне да мисли върху въпроса.

— Ще прибавим и писмо, в което ще опишем екзекуцията на Бриз — подхвърли Доксон. — В знак на добра воля. Това…

Елънд се покашля и всички го погледнаха.

— Прекъснахте ме — каза той.

— Простете, ваше величество — извини се Доксон.

Елънд си пое дълбоко дъх и продължи:

— Прави сте — не можем да си позволим да се бием с тези армии. Но мисля, че трябва да потърсим начин да ги насъскаме една срещу друга.

— Интересна идея, драги — отбеляза Бриз. — Само че това едва ли ще е толкова лесно, колкото да накарам Дух да ми напълни чашата. — Той се обърна и протегна празната си чаша. Дух го изгледа, въздъхна с досада и отиде да вземе бутилката.

— Да, така е — потвърди Елънд. — Но макар да няма достатъчно книги по военно дело, има изобилие от произведения, посветени на политиката. Вчера Бриз каза, че в едно тричленно противоборство най-слабият има най-големи шансове.

— Точно така — потвърди Бриз. — Можем да наклоним везните на успеха към всяка от двете армии.

— Именно. — Елънд отвори книгата. — Когато противодействащите сили са три, това вече не е военно дело, а политика. Същото като съперничеството между Къщите. А когато става дума за това, дори най-могъщите Къщи не могат да се справят без съюзници. Малките Къщи са слаби поотделно, но стават силни, когато се съберат в група. Ние сме като някоя от тези малки Къщи. Ако искаме да спечелим, трябва да накараме врага да забрави за нас — или поне да ни смята за маловажни. Тогава всеки от тях ще се обърне срещу другия, защото ще смята, че сме му вързани в кърпа.

Хам се почеса по брадичката.

— Елънд, нима предлагаш да заложим и на двата коня? Това е доста опасна игра.

— Ще трябва да подкрепяме по-слабия от двамата противници и да ги насъскваме един срещу друг — каза Бриз. — И няма гаранция, че победителят ще е достатъчно омаломощен, за да не може да ни победи.

— Да не забравяме и за нашите продоволствени проблеми — рече Доксон. — Това, което предлагате, ваше величество, ще отнеме време. Време, през което ние ще сме обсадени и припасите ни ще се топят. Навън е есен. Скоро ще дойде зимата.

— Ще е трудно — съгласи се Елънд. — И опасно. Но мисля, че ще се справим. Можем да накараме и двамата да си мислят, че са в съюз с нас, но да не бързаме с подкрепата си. Ще ги окуражим да се изправят един срещу друг, ще изтощим запасите им, ще подроним бойния дух, ще ги тласкаме към конфликт. А когато прахът се уталожи, оцелялата армия може би ще е достатъчно слаба, за да я победим.

— Звучи резонно — призна Бриз. — И дори малко забавно.

Доксон се усмихна.

— Казваш го само защото ще накараме някой друг да ни свърши работата.

Бриз сви рамене.

— След като това може да стане на персонално ниво, не виждам защо да не успее като национална политика.

— Това е смисълът на властта — рече Хам. — Не е ли тя систематизиран метод да накараш някой друг да върши цялата работа?

— Добре, какво ще кажете за плана? — попита Елънд.

— Не зная, Ел — отвърна Хам. — Прилича ми на плановете на Кел — малко глупав, твърде дързък и звучи налудничаво. — Изглеждаше изненадан да чуе подобен план от Елънд.

„Мога да съм не по-малко дързък от него“ — помисли си обидено Елънд и се учуди от тази странна мисъл.

— Ако на двете страни им писне от игричките ни, здравата ще загазим — подметна Доксон.

— Ще ни унищожат — потвърди Елънд. — Но в края на краищата, господа, ние сме хора на хазарта. Признайте, че това е по-добър вариант, отколкото просто да склоним глави пред лорд Сет.

Хам и Бриз се спогледаха и си кимнаха. Доксон завъртя очи, но като че ли възразяваше по-скоро по навик.

Тези хора не бяха свикнали да търсят най-лесното и безопасно решение. Те бяха предизвикали самия лорд Владетел, бяха преживявали с измами на благородници. Не действаха прибързано или необмислено, дори напротив — винаги изпипваха добре детайлите, внимателно прикриваха следите и си пазеха интересите. Но когато въпросът опираше да се залага за голямата печалба, бяха готови.

Не само готови. Ентусиазирани.

„Страхотно — помисли Елънд. — Съветът ми се състои от търсещи тръпка мазохисти. Нещо по-лошо, аз самият се присъединих към тях“. Но какво друго да направи?

— Ще трябва да го обмислим — заяви Бриз. — Но звучи примамливо.

— Бриз, не го предлагам, защото е примамливо — рече Елънд. — Прекарах младежките си години да търся начин да подобря живота в Лутадел, когато поема управлението на моята Къща. Не смятам да забравям мечтите си при първия признак за опасност.

— Ами Съборът? — попита Хам.

— Това е най-приятната част — отвърна Елънд. — Преди два дни те гласуваха моето предложение. Не могат да отворят градските порти, докато не се срещна за преговори с баща ми.

За кратко в стаята се възцари мълчание. Накрая Хам се обърна към Елънд и поклати глава.

— Ел, наистина не зная. Изглежда интересно. Докато те чакахме, обсъдихме няколко доста дръзки плана, но…

— Но какво? — попита Елънд.

— Този план разчита изцяло на теб, драги — рече Бриз и отпи глътка вино. — Ти ще си този, който ще се среща с противниковите пълководци — и който ще ги примамва на своя страна. Не се сърди, но нямаш никакъв опит в измамите. Трудно е да се съгласиш на план, в който един новак ще върши основната работа.

— Мога да се справя — рече Елънд. — Наистина.

Хам погледна Бриз, после двамата извърнаха очи към Клъбс. Генералът сви рамене.

— Щом хлапето иска да опита, да опита.

— Е, май ще се съглася — въздъхна Хам. — Стига да си готов, Ел.

— Мисля, че съм — отвърна Елънд, като се мъчеше да прикрие нервността си. — Зная само, че не бива да се предаваме. Не и без бой. Може би няма да се получи и след няколкомесечна обсада просто ще предадем града. Но така поне ще спечелим няколко месеца, през които би могло да се случи нещо. По-добре да изчакаме, отколкото да се предадем веднага. Да чакаме и да се придържаме към плана си.

— Добре — склони и Доксон. — Дайте ни обаче малко време, за да го обмислим по-подробно. Ще се срещнем след няколко дни, когато сме готови да говорим за подробностите.

— Отлично — зарадва се Елънд. — Сега да преминем към следващия въпрос, който бих искал да обсъдим…

На вратата се почука и се появи капитан Демоа.

— Ваше величество? Извинявам се, но… заловихме едно лице да подслушва съвещанието ви.

— Какво? — подскочи Елънд. — Кой?

Демоа се обърна и махна на двама стражници зад него. Елънд вече бе виждал жената, която въведоха. Висока, с ярки дрехи като всички терисци. Ушите й бяха увиснали от тежестта на множество обеци.

— Познавам я — каза Елънд. — Видях я на Събора преди няколко дни. — Обърна се към жената. — Ти ме наблюдаваше.

Тя не отговори и въпреки вързаните си ръце огледа присъстващите гордо изправена. Елънд никога не бе виждал териска — познаваше само стюарди, обучени от съвсем малки да слугуват на благородниците. По някаква причина очакваше жената да е малко по-раболепна.

— Криеше се в съседната стая — докладва Демоа. — Съжалявам, ваше величество. Не зная как се е промъкнала покрай нас. Заварихме я да подслушва на стената, но се съмнявам да е чула нещо. Все пак тези стени са от дебел камък.

Елънд отново извърна поглед към жената. На около петдесет, нито хубава, нито грозна. Изглеждаше жизнена, с открито и прямо ъгловато лице. Погледът й беше спокоен и твърд.

— Какво очакваше да чуеш, жено? — попита той.

Териската пренебрегна въпроса му. Обърна се към другите и заговори с глас, в който се долавяше лек акцент:

— Искам да разговарям с краля насаме. Можете да си вървите.

Хам се засмя.

— И тази си я бива.

— Защо смяташ, че ще оставим краля насаме с теб? — попита я Доксон.

— С негово величество имаме да обсъдим, разни неща — отвърна жената делово, което никак не съответстваше на положението й на пленничка. — Не бива да се безпокоите за безопасността му. Сигурна съм, че младата Мъглородна, която се спотайва отвън зад прозореца, може лесно да се справи с мен.

Елънд погледна към витражния прозорец. Откъде териската можеше да знае, че Вин ги следи? Вероятно имаше невероятно изострен слух. Достатъчно изострен, за да подслуша разговора им през стената?

— Ти си Пазителка — рече Елънд.

Тя кимна.

— Сейзед ли те праща?

— Заради него съм тук — потвърди жената. — Но никой не ме е „пращал“.

— Хам, всичко е наред — бавно каза Елънд. — Можете да си вървите.

— Сигурен ли си? — попита Хам и се намръщи.

— Ако желаете, можете да ме оставите завързана — рече жената.

„Което едва ли ще е пречка за нея, ако е ферохимик — помисли Елънд. — Разбира се, ако наистина е ферохимик — Пазител като Сейзед, — няма от какво да се страхувам. Теоретично“.

Останалите бавно излязоха. По лицата им можеше да се съди какво смятат за решението на Елънд. Макар те вече да не бяха крадци, Елънд подозираше, че също като Вин никога няма да забравят миналото. И да се отърват от подозрителността си.

— Ще сме пред вратата, Ел — каза Хам, който излезе последен.