Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (14)

12.

Трябваше да изминат няколко години, преди да се убедя, че Аленди е Героят на времето.

Героят на времето: същият, когото наричат Рабзийн в Кхлениум. Анамнезорът. Спасителят.

От мъждивата мъгла изплува крепост.

Беше построена на дъното на дълбок стъпаловиден кратер, толкова широка, че дори на дневна светлина Сейзед едва различаваше отсрещната страна.

Сейзед не разбираше много от тактика и стратегия, въпреки че в металоемите му се съдържаха десетки книги по тази тема. От малкото, което си спомняше, стигна до извода, че тази крепост — Серанската конвента — не е подходяща за отбрана. Разположена в ниското, тя щеше да е лесна плячка за обсадните машини, подредени по ръба на кратера.

Но крепостта не беше построена, за да се защитава от вражески войници. Целта й бе да осигури усамотение. Кратерът затрудняваше откриването й, тъй като можеше да се види само от въздуха. Нямаше пътища, дори пътеки, които да водят до нея, и случайните пътници щяха да се затруднят да се спуснат по стръмните склонове.

Инквизиторите не желаеха да ги посещават.

— Е? — попита Марш.

Двамата със Сейзед стояха на северния ръб и над дълбоката няколкостотин стъпки бездна. Сейзед разтвори калаения си резервоар и почерпи малко от острото зрение, което бе съхранил там. Периферното му зрение се замъгли, но обектите пред него сякаш се приближиха. Той почерпи още малко зрение и потисна гаденето, което се появи заедно с рязката смяна на картината.

Изостреното зрение му помогна да разгледа Конвентата в подробности. Сега виждаше всяка цепнатина върху тъмните стени — широки, яки, заплашителни. Можеше да различи ръждивите пирони на стоманените планки, с които бяха прихванати камъните. Виждаше обраслите с лишеи ъгли и покритите със сажди корнизи. Нямаше прозорци.

— Не зная — рече той, докато бавно възстановяваше нормалното си зрение. — Трудно е да се каже дали крепостта е обитаема, или не. Не забелязах никакво движение, нито светлина. Но не е изключено инквизиторите да се крият вътре.

— Не — Марш поклати глава. — Отишли са си.

— Защо ще си отиват? Мястото изглежда доста сигурно. Не би могло да издържи срещу цяла армия, но инак е убежище в тези размирни времена.

— И все пак са си отишли.

— Защо си толкова сигурен?

— Не зная.

— И къде са се дянали?

Марш го погледна, сетне извърна глава.

— На север.

— Към Лутадел? — попита Сейзед и се намръщи.

— И натам също — отвърна Марш. — Ела. Не зная дали ще се върнат, но трябва да се възползваме от възможността.

Сейзед кимна. В края на краищата нали за това бяха дошли. Но вътре в себе си усещаше колебание. Той беше човек на книгите и вярната служба. Дори пътуването из провинцията и срещата със селяните бяха нарушили донякъде душевния му покой. Но да проникне в крепостта на инквизиторите…

Марш, изглежда, не се интересуваше от вътрешните му борби. Обърна се и пое по ръба на кратера. Сейзед метна раницата си на рамо и го последва.

Скоро стигнаха до тясна площадка. До ръба й имаше приличащо на клетка съоръжение, очевидно предназначено за спускане до дъното. Марш спря до него, но не влезе.

— Какво има? — попита Сейзед.

— Въжената система — обясни Марш. — Направена е така, че долу трябва да има човек, който да те спусне.

Сейзед кимна. Марш пристъпи напред и бутна една ръчка. Клетката полетя надолу. Въжето започна да пуши, скрипецът заскърца под тежестта на носещото се към дъното дървено съоръжение. След секунди в стените на кратера отекна приглушен трясък.

„Ако в крепостта има някой — помисли Сейзед, — вече знае, че сме тук“.

Марш се обърна към него. Стоманените му очи блестяха на вечерната светлина.

— Следвай ме както можеш. — След това развърза едно от въжетата и започна да се спуска по отвесния склон.

Сейзед доближи ръба на платформата и погледна надолу, към поклащащия се в мрака Марш и мъгливата бездна под него. След това коленичи и отвори раницата си. Разкопча металните гривни на ръцете си — неговите медни металоеми. В тях се съдържаха спомени от всички Пазители, събирани от векове. Той ги подреди внимателно на една страна, сетне извади две по-малки гривни — едната желязна, другата пютриумна — от раницата. Металоеми на воин.

Дали Марш осъзнаваше колко неопитен е Сейзед в тази област? Не силата прави добрия войник. Той се наведе и постави гривните на глезените си. След тях извади два пръстена — калаен и меден, и ги наниза на пръстите си.

Затвори раницата, метна я на рамо и взе медните металоеми. Намери подходящо скривалище — цепнатина между две канари — и ги пъхна вътре. Каквото и да се случеше долу, той не искаше да рискува попаднат у инквизиторите.

За да напълни медните металоеми със спомени, Сейзед бе изслушал разказа на друг Пазител, който му бе предал цялата си колекция от истории, легенди и факти. Сейзед бе запаметил всяко изречение, след това бе прехвърлил тези спомени в металоемите за по-късна употреба. Той самият помнеше съвсем малко от наученото — но можеше да изтегли всяка книга или разказ, стига да поискаше, да ги върне в паметта си и да се възползва от тях, сякаш току-що ги е научил. Достатъчно беше да си сложи съответните гривни.

Без медните металоеми изпита неясна тревога. Поклати глава и се върна на площадката. Марш се спускаше доста бързо към дъното на кратера — като всички инквизитори той притежаваше уменията на Мъглороден. Макар че как точно се бе сдобил с тези умения — и как живееше със стоманените шипове в главата си — оставаше загадка: Марш така и не отговаряше на въпросите на Сейзед.

Сейзед се наведе над ръба и извика, за да привлече вниманието на Марш, показа му раницата и я пусна. Марш вдигна ръка и раницата се стрелна надолу, Притеглена за металите от ръката му. Инквизиторът я метна на рамо и продължи да се спуска.

Сейзед пристъпи от платформата. Докато падаше, отвори мислено железния металоем и почерпи от силата, която бе съхранил вътре. Пълненето на всеки металоем винаги изискваше определена жертва — за да съхрани зрение, Сейзед трябваше да прекара няколко седмици в полусляпо състояние. През това време носеше калаена гривна, в която натрупваше неизползваното зрение за по-късна употреба.

Желязото беше малко по-различно от останалите метали. То не съхраняваше зрение, сила или издръжливост — нито дори спомени. Запазваше нещо съвсем различно: тегло.

Но днес Сейзед не разтвори съхранената в железния металоем сила, тъй като тя щеше да го направи още по-тежък. Вместо това той започна да попълва металоема, да го подтиква да му изсмуква теглото. Веднага го изпълни познатото усещане за лекота — сякаш тялото му се разтваряше във въздуха.

Териските философи можеха да разкажат доста неща по въпроса за железния металоем, но за Сейзед важното беше, че пада все по-бавно. Тънките метални гривни на краката му бяха най-тежката част от тялото му и с тяхна помощ той запазваше първоначалната си поза. Разпери ръце и леко се преви, за да увеличи съпротивлението на вятъра. Снижаването му не беше и твърде бавно — не чак като на падащо листо или перце. Но и не се носеше главоломно. Важното беше, че през цялото време упражняваше контрол над полета. Дрехите му плющяха и той махаше с ръце като с крила. Марш го изгледа любопитно, когато го подмина.

Щом доближи дъното, Сейзед разтвори пютриумния металоем и измъкна отвътре микроскопична част от съхранената сила. Блъсна се в земята — съвсем слабо, тъй като тялото му беше леко и дори не се наложи да свива крака, за да омекоти удара.

Мигом спря да пълни железния металоем, прекъсна черпенето на пютриум и остана да чака мълчаливо Марш. Наблизо се въргаляха останките от разбитата клетка. Сейзед забеляза до тях захвърлени окови. Изглежда, не всички дошли тук го бяха сторили по собствена воля.

Докато Марш се спусне, мъглите започнаха да изплуват. Сейзед бе свикнал с тях от съвсем малък и не изпитваше никакво безпокойство. Но въпреки това имаше странното усещане, че ще го задушат. Ще го убият, както, изглежда, бяха направили със стария Джед, нещастния селянин, чиято смърт бе разследвал.

Когато стигна на десетина крачки височина, Марш скочи и се приземи с аломантична ловкост. Макар че бе прекарал доста голяма част от времето си в компания на Мъглородни, Сейзед беше впечатлен от уменията му. Разбира се, никога не бе изпитвал завист. Вярно, че аломантията бе за предпочитане в бой, но тя не можеше да разшири умствените способности, да ти осигури познания и спомени, трупани в продължение на хиляда години. Не можеше да те научи да лекуваш рани или болести, да образоваш неграмотните селяци, да им показваш как по-успешно да торят нивите си.

Ферохимичните металоеми не бяха толкова зрелищни, но притежаваха много по-ценни качества за ползата на обществото.

Освен това Сейзед знаеше няколко ферохимични трика, които биха изненадали и най-опитния боец.

Марш му подаде раницата.

— Да вървим.

Сейзед кимна, метна раницата на гръб и го последва по каменистото дъно на кратера. Беше му странно да е в компанията на Марш, тъй като не бе свикнал с толкова високи хора. Терисците бяха високи по природа, а Сейзед бе дори още по-висок — имаше несъразмерно дълги ръце и крака, вероятно като следствие от факта, че бе кастриран още в най-ранно детство. Макар че лорд Владетеля беше мъртъв, териската култура щеше още дълго да страда от последствията, наложени с неговата размножителна програма и принудителното професионално ориентиране — методи, чрез които той се бе опитал да изкорени ферохимията от този народ.

Серанската конвента изплува от мрака. Изглеждаше още по-злокобна, отколкото от ръба на кратера. Марш тръгна към портала и Сейзед го последва. Не се страхуваше, ни най-малко. Страхът никога не бе играл никаква роля в живота му. Но се безпокоеше. Бяха останали само неколцина Пазители и ако загинеше, това означаваше още един по-малко, който да пътува, да съхранява познания и да учи хората.

„Не че се занимавам с това в момента…“

Марш огледа тежките стоманени порти, подпря с рамо едното крило и изглежда, разпали пютриум, за да увеличи силата си. Сейзед се присъедини към него и двамата натиснаха едновременно. Вратата не помръдна.

Съжалявайки за разхода на сила, Сейзед отвори пютриумния металоем и почерпи още. Използва много повече, отколкото при приземяването си, и мускулите му веднага започнаха да трупат обем. За разлика от аломантията, ферохимията често оказваше пряк ефект върху тялото. Под расото си Сейзед постепенно придобиваше масата и структурата на трениран воин и с лекота удвои силата си.

Пантите дори не изскърцаха. Вратата бавно се отмести навътре и зад нея се показа дълъг тъмен коридор.

Сейзед затвори пютриумния металоем и се върна към нормалното си състояние. Марш прекрачи прага на Конвентата и нагази до глезени в кълбящата се мъгла.

— Марш? — повика го Сейзед.

Инквизиторът се обърна.

— Вътре ще съм полусляп…

— Ферохимичните ти способности…

Сейзед поклати глава.

— Мога да виждам в мрака само ако има поне малък източник на светлина. Пък и не бих искал да изчерпвам запасите на калаения металоем. Ще ни трябва фенер.

Марш се замисли, после кимна, обърна се и потъна в тъмнината.

„Виж ти — помисли Сейзед. — Инквизиторите могат да се оправят в непрогледен мрак“.

Това следваше да се очаква — стоманените шипове изпълваха изцяло очните ябълки на Марш и бяха унищожили очите. Каквато и странна сила да позволяваше на инквизиторите да виждат, очевидно действаше еднакво добре както на дневна светлина, така и в мрак.

След малко Марш се върна с фенер. От захвърлените до клетката окови Сейзед бе стигнал до извода, че инквизиторите са държали тук голяма група роби или слуги, които да се грижат за домакинството. Въпросът е къде бяха тези хора сега? Дали бяха избягали?

Сейзед запали фенера с кремък, който извади от раницата, вдигна го високо и щом тръгнаха, започна да пълни медния пръстен на дясната си ръка — процес, с който го превръщаше в металоем.

— Големи помещения — зашепна, — без украса. — Не беше необходимо да произнася думите на, глас, но така формулираше по-ясно мислите си. А след това ги съхраняваше в металоема. — Инквизиторите очевидно изпитват влечение към стоманата — продължи той. — Нищо чудно, след като учреждението им е придобило названието Стоманеното министерство. По стените са окачени тежки метални плочи, по които, за разлика от тези отвън, няма ръжда. Много от тях не са гладки, а са покрити със странни драскулки, които сякаш са… инкрустирани.

Марш се обърна и го изгледа намръщено.

— Какво правиш?

Сейзед вдигна ръка и му показа медния пръстен.

— Трябва да опиша какво виждам тук. А после да го повторя пред други Пазители. Сигурен съм, че на това място ще открием доста интересни неща.

Марш продължи напред.

— Не си прави труда. Инквизиторите не са толкова интересни.

— Не е въпросът дали са интересни, Марш — възрази Сейзед, докато осветяваше с фенера един каменен стълб. — Ценно е познанието за всички религии. Трябва да се погрижа тези неща да бъдат запазени.

Сейзед огледа за миг колоната, затвори очи, създаде в главата си мислено изображение и го добави в медния металоем. Визуалните спомени не бяха толкова полезни, колкото словото. Визуализирането избледняваше бързо след извличането му от металоема, тъй като умът показваше тенденция да го променя. Освен това не можеше да се предава на друг Пазител.

Марш не отговори на коментара на Сейзед за религиите и продължи навътре в сградата. Сейзед го последва с по-бавна крачка, като продължаваше да си мърмори и да записва всичко в металоема. Усещането бе доста странно. Веднага щом произнасяше някоя дума, той усещаше как тя изчезва от главата му и оставя след себе си празнина. Затрудняваше се да си припомня дори това, което бе казал преди миг. Но от друга страна, след като ги прехвърлеше в металоема, можеше да ги извлича оттам и те щяха да са свежи, все едно току-що произнесени.

— Помещението е с висок таван — обясняваше той. — Има няколко колони и те са облицовани със стомана. Големи, с правоъгълна форма. Струва ми се, че хората, създали това място, не са разбирали нищо от финес и красота. Дребните детайли са пренебрегнати за сметка на правите линии и яката конструкция. Докато се движим по централния коридор, тази архитектурна тема се повтаря. По стените няма картини, нито дървени украси. Дълъг широк коридор с множество отразяващи светлината повърхности. Подът е от стоманени квадрати, всеки със страна по няколко стъпки. При допир са хладни. Странно е, че няма никакви гоблени, витражни прозорци или други украси, типични за лутаделската архитектура. Няма кули и сводове. Само квадрати и правоъгълници. Линии и още линии. Нищо, което да е меко. Няма килими и черги. Няма и прозорци. Това е място за хора, виждащи света различно от обикновения човек. Марш крачи напред по този просторен коридор, сякаш декорът не го интересува. Ще го последвам и ще продължа записа след малко. Изглежда, че нещо го води… нещо, което аз не усещам. Може би…

Млъкна, защото зави зад ъгъла и видя, че Марш е спрял на входа на просторна зала. Светлината от фенера подскочи в разтрепераната ръка на Сейзед.

Марш бе открил прислугата.

Бяха умрели достатъчно отдавна, та миризмата да изчезне. Или поне да не се усеща отдалече. Може би тъкмо нея бе следвал Марш — когато разгаряш калай, сетивата ти се усилват многократно.

Инквизиторите си бяха свършили работата педантично. Това бяха останките от клане. Помещението беше голямо, но имаше само един изход и телата бяха нахвърляни в дъното, убити с мечове или секири. Прислужниците се бяха свличали по стената, преди да издъхнат.

Сейзед извърна глава.

— Тук мирише на зло — отбеляза Марш.

— Чак сега ли забеляза? — попита Сейзед.

Марш се извърна и го погледна втренчено.

— Не бива да се задържаме тук. В дъното на коридора има стълбище. Аз ще се кача горе — там са жилищните помещения на инквизиторите. Ако имам късмет, ще намеря това, за което съм дошъл. Ти остани тук или обиколи наоколо. Но не идвай с мен.

Сейзед се намръщи.

— Защо?

— Не мога да ти обясня, но трябва да съм сам. Не ме интересува какво мислиш за жестокостта на инквизиторите. Но не желая да си до мен… когато го мислиш.

Сейзед обърна фенера, за да не осветява ужасната сцена.

— Добре.

Марш се обърна, шмугна се покрай него и изчезна в тъмнината. Сейзед остана сам.

Опитваше се да не мисли за видяното. Върна се в коридора, обрисува шепнешком картината на клането пред металоема, после отново се съсредоточи върху описанието на архитектурата и украсата — ако причудливите рисунки върху стоманения обков на стените можеха да се нарекат така.

Но докато работеше — гласът му отекваше приглушено в далечните стени, — очите му неволно се извръщаха към тъмната зала. До входа й имаше черен правоъгълник. Стълбище, водещо надолу.

Вече знаеше, че няма да издържи на любопитството и ще слезе. Все същата история, любопитството, желанието да опознае непознатото. Жаждата, която го бе отвела при Келсайър. Търсенето на истината никога не можеше да бъде завършено, нито игнорирано. Ето защо той се предаде и тръгна към черния квадрат, като продължаваше да шепне:

— Стълбите са сходни с това, което видях в коридора. Широки са като стълбище, водещо към дворец или храм. Само дето се спускат надолу, в тъмнината. Издялани са от камък и са облицовани със стомана. Стъпалата са високи, предназначени за решителна крачка. Вървя и си задавам въпроса какви ли тайни може да са скрили инквизиторите под земята. Цялата тази сграда е една голяма тайна. Какво ли са правили тук, на тези големи коридори и пусти зали? Стълбището свършва в голямо и ниско помещение. Едва сега забелязах, че тук няма врати. Всяка стая е отворена, открита за тези отвън. Докато вървя, надничам в тези подземни помещения. Обзаведени са съвсем оскъдно. Няма библиотеки, нито шкафове. В някои има метални блокове, които приличат на олтари. Само последната стая в дъното е малко по-различна. Не съм сигурен на какво ми прилича. На зала за изтезания? Тук има маси — метални маси, — приковани към пода. Опръскани са с кръв, но няма трупове. По пода също има засъхнали пръски — тук са умирали хора, много хора. Не виждам никакви инструменти за изтезания… Но има остри клинове. Като тези в очите на инквизиторите. Някои са изцапани с кръв. Не искам да ги докосвам. Други са… съвсем като тези в очите на Марш. Но от различен метал.

Сейзед потрепери и отново огледа помещението. Дали тук не създаваха нови инквизитори? Изведнъж го споходи ужасяващо видение — доскоро те бяха само няколко десетки, но може би бяха умножили редовете си през месеците, прекарани в изолация тук.

Не, това едва ли беше възможно. Инквизиторите бяха потайна, особена секта. Къде щяха да намерят хора, които да встъпят в редиците им? И защо не ги бяха създали от слугите, които бяха избили горе?

Сейзед винаги бе подозирал, че човек трябва да е аломант, за да го превърнат в инквизитор.

Докато се обръщаше да излезе, светлината падна върху нещо в дъното. Друга врата.

Той тръгна натам, като внимаваше да не стъпва по съсиреците по пода. Зад отвора почваше тясно стълбище. Обхванат от любопитство, Сейзед заслиза по изтритите каменни стъпала. Имаше чувството, че се задушава.

Озова се в малко помещение. Вдигна фенера и освети…

Стена. Глуха стена. По-точно стоманена плоча. Широка почти пет стъпки и почти толкова висока. Цялата изписана. Заинтригуван, Сейзед остави раницата, пристъпи напред и вдигна фенера към горната част на плочата.

Текстът беше на териски. На странен диалект, но Сейзед можеше да го разчете дори без своя езикосъдържащ металоем. Ръката му затрепери, докато четеше написаното:

Пиша тези слова върху стомана, защото не бива да се вярва на нищо, което не е гравирано върху метал.

Все по-често се питам дали не съм последният здравомислещ на този свят. Как може другите да са тъй слепи? Чакали са толкова отдавна да се появи техният герой — този, за когото се говори в териските пророчества — та твърде бързо стигат до заключения и решават, че всяка история и легенда рисува точно този човек.

Братята ми игнорират и други факти. Не могат да направят връзка между странните неща, които стават. Те са глухи за моите възражения и слепи за откритията ми.

Може би другите са прави. Може би наистина съм безумец, човек, движен от собствената си завист, или пък слабоумен. Името ми е Куаан. Философ, учен, предател. Аз съм този, който откри Аленди и който пръв го обяви за Героя на времето. Аз съм този, който положи началото.

И аз съм този, който предаде Аленди, защото знаех, че не бива му се позволява да изпълни мисията си.

— Сейзед.

Сейзед подскочи и едва не изпусна фенера. Зад него стоеше Марш. Властен, смущаващ и все така намръщен. Напълно си пасваше с това място, с неговите линии и сурова архитектура.

— Помещенията на горния етаж са празни. Напразно бихме път дотук — събратята ми са отнесли всичко със себе си.

— Не е напразно, Марш — възрази Сейзед и посочи плочата с надписа. Все още не я бе прочел цялата, дори не бе стигнал до средата. Текстът бе изписан с несигурна, трепереща ръка. Стоманата го бе съхранила въпреки очевидната му древност. Сейзед усети, че сърцето му се разтуптява.

Малко след възкачването си на престола лорд Владетеля бе подложил на гонения всички териски религии. Преследването на терисците — на неговите сънародници — бе най-упоритото му занимание през цялото му властване и Пазителите бяха събрали съвсем оскъдни сведения за това в какво са вярвали техните предци.

— Марш, трябва да съхраня това — рече Сейзед и посегна към раницата. Безсмислено бе да запаметява картината, никой не би могъл да натъпче в съзнанието си изображението на толкова дълъг текст. Би могъл да го прочете пред медния металоем. Но той предпочиташе материален запис — такъв, в който напълно ще се запазят структурата на текста и неговата фразеология.

Марш поклати глава.

— Не може да останем тук. Всъщност изобщо не трябваше да идваме.

Сейзед го погледна, след това извади от раницата няколко големи листа.

— Хубаво де. Ще го копирам. Така даже ще е по-добре — ще разполагам с текста така, както е бил написан.

Марш кимна и Сейзед извади въглен.

„Какво откритие… — мислеше той развълнувано. — Почти от ранга на дневника на Рашек. Приближаваме се до истината!“

Но докато нанасяше въглена върху стоманената плоча, му хрумна друга мисъл. Притежаването на един толкова важен текст изключваше напълно скиторенето по селата. Трябваше незабавно да се върне на север и да сподели с другите откритието си, защото ако умреше, текстът щеше да бъде изгубен. Налагаше се да се върне в Терис.

Или… в Лутадел. Оттам щеше да прати съобщение на север. Имаше основателно извинение да се върне в епицентъра на събитията и отново да се срещне с другарите си.

Защо обаче се чувстваше малко виновен?