Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (13)

11.

Странно, но тъкмо простодушието на Аленди бе първото, което ме подтикна да се сприятеля с него. Наех го за помощник през първия месец от пребиваването му в големия град.

За втори път от два дни Елънд стоеше на градските стени загледан към армията, дошла да завладее кралството му. Примижа срещу червеникавото следобедно сияние, но тъй като не беше Калаено око, нямаше как да различи подробности.

— Някакъв шанс да са дошли, за да ни се притекат на помощ? — попита той със слаба надежда и погледна изправения до него Клъбс.

Клъбс се намръщи.

— Развели са знамената на Сет. Забрави ли за него? Онзи тип, който преди два дни прати осем аломанти да ти видят сметката.

Елънд потрепери на хладния есенен вятър и погледна към новата армия. Вдигаше лагер на известно разстояние от армията на Страф, близо до Лутдавънския канал, който се разклоняваше от западния бряг на река Чанерел. Вин стоеше до Елънд, а Хам бе отишъл да провери градската стража. ОреСюр в кучешкия си облик клечеше търпеливо в краката на Вин.

— Как така не забелязахме, че приближават? — попита Елънд.

— Страф — отвърна Клъбс. — Сет дойде от същата посока, а нашите съгледвачи следяха първата армия. Страф вероятно е знаел за приближаването й от няколко дни.

— Страф поставя постове, които да наблюдават втората армия — докладва Вин. — Не виждам помежду им да пламти особено приятелство. — Стоеше на един от парапетите, в опасна близост до отвесната стена.

— Може пък да се нападнат едни други — подхвърли обнадеждено Елънд.

— Съмнявам се — изсумтя Клъбс. — Силите им са почти равни, може би със съвсем лек превес за Страф. Не мисля че Сет би рискувал да го атакува.

— Защо тогава са дошли? — попита Елънд.

Клъбс сви рамене.

— Сигурно се надява да изпревари Венчър и пръв да завладее града.

Говореше за завладяването на Лутадел, сякаш вече беше предрешено. Стомахът на Елънд се сви и той се подпря на близката бойница. Вин и останалите бяха крадци и скаа аломанти — низвергнати от обществото, преследвани през целия си живот. Сигурно бяха свикнали да живеят под напрежение и да изпитват постоянен страх — но не и Елънд.

Как можеха да съществуват без усещането, че държат нещата под свой контрол, да се примиряват с неизбежното? Елънд се чувстваше безпомощен. Какво да направи? Да избяга, да изостави града и другарите си? Това, разбира се, беше изключено. Но изправен не срещу една, а срещу две армии, готвещи се да разрушат града и да му отнемат трона, той някак не успяваше да овладее треперенето на ръцете си, докато стискаше стоманения парапет.

„Келсайър със сигурност щеше да знае какво да направи“.

— Ето там! — извика Вин и гласът и го стресна. — Какво е това?

Елънд се обърна. Вин гледаше към армията на Сет и вероятно бе разпалила калай, за да различи подробностите.

— Някой идва насам — продължи тя. — На кон.

— Пратеник? — попита Клъбс.

— Може би — отвърна Вин. — Но пък язди доста бързо… — Тя се затича по каменните бойници на стената. Кандрата я последва с подскоци.

Елънд и Клъбс забързаха след Вин и спряха до нея до една от кулите. Тя се бе привела напред и се взираше в конника. Или поне така предполагаше Елънд — той все още не виждаше това, което бе привлякло вниманието й.

„Аломантия“ — помисли Елънд и поклати глава. Защо съдбата не му бе отредила поне едно от уменията им — дори някое от по-слабите, като горене на мед или желязо?

Вин неочаквано се изправи и изруга.

— Елънд, това е Бриз!

— Какво? — възкликна той. — Сигурна ли си?

— Да. Преследват го. Конни стрелци.

Клъбс промърмори нещо, после махна с ръка на един вестоносец.

— Пратете конници! Отрежете преследвачите!

Вестоносецът се втурна да изпълнява заповедта.

— Няма да успеят навреме — рече тихо Вин. — Ще го настигнат или ще го повалят със стрели. Дори аз не бих могла да стигна там навреме. Макар че…

Елънд се намръщи.

— Вин, твърде е далеч, за да скочиш — дори за теб.

Вин извърна глава към него, усмихна се и се хвърли от стената.

 

 

Вин подготви Четиринайсетия метал, дуралуминий. Имаше достатъчно, но досега не го бе използвала. „Дано се получи“ — помисли си, докато търсеше подходяща котва. Кулата до нея беше подсилена с желязно скеле — щеше да свърши работа.

Тя Притегли скелето и се изстреля до върха на кулата. Веднага подскочи отново, Тласкаше се нагоре и навън, като променяше леко посоката встрани от стената. Изгаси всички метали освен пютриума и стоманата.

След това, като не спираше да се Оттласква от скелето, разпали дуралуминий.

Огромна сила бликна в тялото й. Беше толкова мощна и неочаквана, че само рязко разпаленият пютриум можеше да я запази цяла. Тя отхвърча надалече от цитаделата и профуча в небето, сякаш бе хвърлена от гигантска невидима ръка. Въздухът ревеше в ушите й, напорът на внезапното ускорение й пречеше да се съсредоточи.

За щастие бе изчислила добре траекторията си — насочи се право към Бриз и неговите преследвачи. Каквото и да бе направил Бриз, очевидно беше ядосал някого — защото го гонеха поне две дузини стрелци.

Вин започна да пада, тъй като стоманата и пютриумът бяха изгорели напълно в яркия изблик на дуралуминия. Откъсна стъкленицата с метали от колана си и я погълна на един дъх. Но докато я хвърляше настрани, внезапно й се зави свят. Не беше свикнала да скача дневно време. Беше странно да види как земята се носи към нея, да не чува познатото шляпане на мъглопелерината, да не е заобиколена от мъгли…

Първият преследвач опъна лъка си и се прицели в Бриз. И двамата не забелязваха Вин, която се спускаше право надолу като хищна птица към плячката си.

Не се спускаше. Падаше главоломно.

Вин изведнъж се съвзе, разпали пютриум и хвърли една монета към приближаващата се земя. Тласна се от монетата, за да забави ускорението си и да се отклони встрани. Падна точно между Бриз и конниците, като вдигна облак прах и пръст.

Конникът пусна стрелата.

Вин се претърколи и вдигна още прахоляк. Тласна се във въздуха и полетя към стрелата. След това Тласна срещу нея. Металният наконечник литна назад, раздроби дървената пръчка — и се заби право в челото на конния стрелец.

Мъжът падна от седлото. Вин се огледа за миг, после Тласна подковите на двата коня зад водача и ги спъна. Тласъкът я отхвърли назад. В същия момент я застигнаха болезнените викове на падналите ездачи.

Вин продължи да Тласка и да се носи над пътя, докато не застигна Бриз. Той се облещи, като я видя да виси във въздуха до галопиращия му кон. Дрехите й се вееха от скоростта. Тя му намигна, пресегна се и Притегли бронята на друг конник.

Веднага подскочи във въздуха. Тялото й протестира срещу внезапната промяна на посоката, но тя се опита да не обръща внимание на болката. Мъжът, когото бе Притеглила, успя да се задържи на седлото. Вин го блъсна с изпънати крака и го отхвърли назад.

Паднаха почти един до друг. Останалите конници дръпнаха юздите и спряха на трийсетина крачки от тях.

Келсайър вероятно щеше да нападне. Вярно, че бяха доста, но имаха брони, а конете им бяха подковани. Вин обаче не беше Келсайър. Беше успяла да ги забави достатъчно, за да може Бриз да се измъкне. Това й стигаше.

Вин се пресегна, Тласна един от конниците и полетя назад. Надяваше се, че ездачите ще помогнат на ранените си другари. Войниците обаче извадиха стрели с каменни върхове и ги поставиха на тетивите.

Вин изсъска яростно. „Добре, приятелчета — помисли си тя, — съветвам ви да се държите здраво“.

Тласна лекичко срещу тях, после разпали дуралуминий. Този път беше подготвена за внезапния взрив на сила — за болката в гърдите, за мощния пламък в стомаха, за свистящия вятър. Това, което не очакваше, бе ефектът, който оказа върху котвите си. Невидимата ударна вълна ги разпръсна във въздуха като изсъхнали листа.

„Хубаво ще е да съм малко по-внимателна с това нещо“ — помисли Вин, стисна зъби и се завъртя във въздуха. Стоманата и пютриумът отново бяха свършили и тя посегна към последната стъкленица. Трябваше да си носи повече.

Скочи на земята и затича. Пютриумът й помогна да не падне въпреки нечовешката скорост. Изравни се с Бриз и затича до него, оставила на пютриума да се грижи за равновесието й. Конят я погледна накриво — изглежда, бе ядосан, че един човек може да се сравнява с него.

След малко стигнаха града. Бриз дръпна юздите, докато вратите се отваряха, а за да не чака, Вин просто метна една монета, Тласна се и остави на набраната инерция да я пренесе през стените. В същия момент портите се разтвориха и тя използва металния им обков, за да набере още височина. Приземи се в двора и се подпря с ръка на студения калдъръм.

Изправи се. Бриз вече бе влязъл и попиваше челото си с кърпичка. Тя го огледа. Беше пуснал косата си по-дълга и я бе пригладил назад. Нямаше шапка — вероятно бе паднала при преследването. Беше със скъп костюм с копринена жилетка, оцапан обаче с черни сажди.

— Ах, Вин, мила моя — рече той. Дишаше почти толкова тежко, колкото и конят. — Трябва да призная, че се появи тъкмо навреме. Много впечатляващ номер. Мразя да ми помагат, но като ще ми помагат, нека да бъде със стил.

Вин се усмихна. Бриз слезе от коня и двама прислужници дотичаха да отведат потъналото в пяна животно. Бриз продължи да бърше челото си. Елънд, Клъбс и ОреСюр бързаха към тях. Някой вероятно беше открил Хам и той тичаше към тях през двора.

— Бриз! — възкликна радостно Елънд и му подаде ръка.

— Ваше величество — отвърна Бриз. — Надявам се, че ви намирам в добро здраве и разположение на духа?

— В здраве да — потвърди Елънд. — Разположение… не зная дали си забелязал, но пред стените ми има армия.

— Две армии, ако трябва да сме точни — обади се Клъбс, който вече бе докуцукал до тях.

Бриз сгъна кърпичката.

— Ах, скъпи ми майстор Кладент. Неизменният оптимист.

Клъбс изсумтя. ОреСюр го заобиколи и клекна до Вин.

— И Хамънд — продължи Бриз и кимна на приятеля си, който се усмихваше широко. — За малко да успея да си внуша, че няма да те заваря тук, когато се върна.

— Признай си — отвърна Хам. — Радваш се, че ме виждаш.

— Че те виждам — да. Но не и че те чувам. Някак си свикнах да си прекарвам времето далече от нескончаемите ти псевдофилософски словоизлияния.

Усмивката на Хам стана още по-широка.

— И аз се радвам, че те виждам, Бриз — каза Елънд. — Но можеше да пристигнеш в по-удачен момент. Надявах се, че ще откриеш някакъв начин да спреш придвижването на тези армии към нас.

— Да ги спра? — попита Бриз. — Че защо ще го правя, драги мой кралю? В края на краищата прекарах три месеца в усилия да накарам Сет да прати армията си тук.

Елънд се облещи, а Вин смръщи вежди. Бриз изглеждаше невероятно доволен от себе си — нещо, което всъщност бе типично за него.

— Искаш да кажеш… че лорд Сет е на наша страна? — попита обнадеждено Елънд.

— Разбира се, че не — отвърна Бриз. — Нали вие разпространявате слуховете за атиума на лорд Владетеля?

Елънд се намръщи.

— Да, но… защо?

— Погледни зад стените, драги — рече Бриз. — Знаех, че рано или късно баща ти ще тръгне срещу Лутадел — дори моето умение да убеждавам нямаше да е достатъчно, за да го разколебая. Ето защо започнах да разпространявам слухове из Западните области, след това успях да се издигна до съветник на самия Сет.

— Добър план — изсумтя Клъбс. — Налудничав, но добър.

— Налудничав? — повтори Бриз. — Тук не говорим за душевното ми равновесие, Клъбс. Ходът не беше налудничав, а гениален.

Елънд го гледаше объркано.

— Не бих искал да поставям под въпрос гениалността ти, Бриз. Но… защо смяташ, че довеждането на още една вражеска армия пред стените на града е добра идея?

— Въпрос на стратегия за преговори, драги — обясни Бриз, докато един прислужник му подаваше бастунчето, което бе измъкнал изпод подпругата на коня. Бриз го взе и посочи на запад, където бе разположена армията на лорд Сет. — Когато в преговорите участват само двама, единият винаги е по-силен. Това прави нещата по-трудни за слабата партия, която в случая сме ние.

— Така е — съгласи се Елънд. — Но с три армии ние пак сме най-слабите.

— Ах — въздъхна Бриз и вдигна бастунчето. — Само че другите две армии са приблизително равни по сила. Страф е може би малко по-силен, но Сет разполага с доста голяма армия. Ако някой от двамата реши да нападне Лутадел, армията му ще понесе загуби — достатъчно, за да не може да се отбранява срещу другата армия. Тоест този, който ни атакува, ще се изложи на риск.

— Което означава, че сме в задънена улица — рече Клъбс.

— Именно — потвърди Бриз. — Повярвай ми, Елънд, момчето ми. В този случай две големи армии са за предпочитане пред една. Когато в преговорите участват трима, най-слабият има най-големи шансове — защото съюзът с него предрешава изхода.

Елънд продължаваше да се мръщи.

— Бриз, ние не искаме да се съюзяваме с никого. Особено с тия двамата.

— Напълно го разбирам — потвърди Бриз. — Но не и нашите противници. С довеждането на втора армия аз осигурих малка отсрочка. И двамата пълководци вярваха, че ще стигнат тук първи. Но ето, че се появиха почти едновременно и сега се налага да преоценят ситуацията. Предполагам, че всичко това ще завърши с продължителна обсада. Поне няколко месеца.

— Това не ни помага да се отървем от тях — посочи Елънд.

Бриз сви рамене.

— Аз ви ги доведох — вие решавайте как да се отървете от тях. И ще ви призная — не беше никак лесно да накарам Сет да пристигне навреме. Всъщност той трябваше да е тук пет дни преди Венчър. За щастие преди няколко дни лагерът му бе поразен от необяснима епидемия на непозната болест. Изглежда, някой бе замърсил главния водоизточник и всички се оплакваха от разстройство.

Застаналият до Клъбс Дух се изкиска.

— Да. — Бриз кимна и огледа момчето. — Знаех, че това ще ти хареса. Ти все още ли дрънкаш неразгадаеми глупости, момче?

— Бешел в тъдявата на хич — отвърна засмяно Дух.

Бриз изсумтя.

— Е, дори така пак ми звучиш по-разумно от Хамънд — промърмори и се обърна към Елънд. — Ще ми повика ли някой карета, която да ме откара в двореца? Вече пет минути ви Усмирявам — старая се да изглеждам колкото се може по-уморен и жалък — и никой не се сети да се смили над мен!

— Май си поизгубил форма — рече Вин с усмивка. Бриз беше Усмирител — аломант, който гори месинг и успокоява чувствата на другите. Един наистина опитен Усмирител — а Вин не познаваше по-добър от Бриз — можеше да накара обекта си да се почувства точно така, както иска.

— Всъщност — каза Елънд и погледна към стената, — надявах се да се качим горе и да ми разкажеш по-подробно за армията на лорд Сет.

— Бих могъл и ще го направя, но няма да се качвам по тези стълби. Не виждаш ли, че съм уморен, драги?

Хам изсумтя, потупа Бриз по рамото и вдигна цял облак прах.

— Че от какво си изморен? Нещастният ти кон свърши цялата работа.

— Изтощен съм емоционално, Хамънд — заяви Бриз и го чукна по ръката с бастунчето. — Напускането ми беше малко неочаквано.

— Какво стана всъщност? — попита Вин. — Да не би Сет да разкри, че си шпионин?

Бриз сякаш се сконфузи.

— Нека да кажем, че двамата със Сет имахме… малка разпра.

— Да не те е спипал в леглото с дъщеря си? — захили се Хам и останалите се присъединиха към него. Бриз беше всичко друго, но не и женкар. Въпреки способността му да въздейства на чувствата, откакто го познаваше, Вин не бе забелязала да проявява склонност към романтични изяви. Доксон веднъж бе споменал, че Бриз е твърде вглъбен в себе си, за да мисли за подобни неща.

Бриз завъртя очи.

— Честно, Хамънд. Колкото повече остаряваш, толкова по-тъпи са шегите ти. Трябва да е от боя с тояга по главата, докато тренираш.

Хам се усмихна, а Елънд заръча да докарат две карети. Докато чакаха, Бриз започна да им описва премеждията си. Вин погледна ОреСюр. Все още не бе намерила подходящ случай да им разкаже за промяната. Може би сега, когато Бриз се бе върнал, Елънд би могъл да свика съвещание на групата. Моментът изглеждаше подходящ. Но информацията трябваше да остане между тях — прислугата и дворцовата охрана знаеха, че ОреСюр е заминал извън града.

Бриз продължи разказа си. Вин го гледаше усмихнато. Бриз не само бе добър оратор, но и много фин аломант. Дори тя едва долавяше нежните му докосвания върху чувствата си. Навремето това я дразнеше, но постепенно осъзна, че тази лека манипулация е част от начина му на поведение. Също както една красива жена има нужда от внимание към лицето и фигурата си, така и Бриз привличаше вниманието на другите, при това най-често несъзнателно.

Разбира се, това не го правеше по-малък мошеник. Да накара останалите да се подчинят на волята му бе една от многото мании на Бриз. Вин просто бе престанала да му се сърди, че прибягва до аломантия, за да го постигне.

Най-сетне каретите пристигнаха. Бриз въздъхна облекчено, посегна към вратичката, но спря, погледна Вин и кимна към ОреСюр.

— Какво е това?

— Куче — отвърна Вин.

— Ах, лаконична както винаги — рече Бриз. — И защо си се обзавела с куче?

— Аз й го подарих — обади се Елънд. — Искаше да си има куче и й купих.

— И си избрал овчарка? — попита учудено Хам.

— А ти какво щеше да й купиш, Хам? След като сте си мерили силите. Пуделче?

Хам се засмя.

— Всъщност да де, прав си. Отива й.

— Дори на ръст е почти колкото нея — добави Клъбс и я огледа с присвити очи.

Вин се наведе и сложи ръка на главата на ОреСюр. Клъбс имаше право — беше избрала доста едър екземпляр, дори за овчарка. На височина ОреСюр бе три стъпки при рамото и Вин знаеше от личен опит колко е тежък.

— Личи му, че е обучен добре — кимна Хам. — Отличен избор, Ел.

— Както и да е — обади се Бриз. — Ще може ли да идем най-сетне в двореца? Армиите и кучетата са интересна тема, но в момента, струва ми се, по-неотложна е една обилна вечеря.

 

 

— Защо не им каза за ОреСюр? — попита Елънд докато каретата се клатушкаше към Цитаделата Венчър. Бяха се качили в отделна карета; останалите ги следваха в другата.

Вин повдигна рамене. ОреСюр седеше на пода срещу тях и слушаше мълчаливо.

— Ще им кажа, когато му дойде времето — отвърна Вин. — Но не и на оживен градски площад.

Елънд се усмихна.

— Трудно е да отвикнеш да пазиш тайни, нали?

Вин се изчерви.

— Не го държа в тайна, просто… — Млъкна и сведе поглед.

— Разбирам, Вин — успокои я той. — Живяла си дълго съвсем сама, без някого, на когото да вярваш. Не можеш да се промениш изведнъж.

— Какво значи изведнъж, Елънд? Изминаха две години.

Елънд сложи ръка на коляното й.

— Важното е, че имаш напредък. Другите често споделят колко много си се променила.

Вин кимна. „Друг на негово място щеше да се страхува, че имам тайни и от него. А Елънд се опитва да ме накара да не се чувствам гузна“. Със сигурност не го заслужаваше.

— Кандра — обърна се Елънд към кучето, — Вин ми каза, че успяваш да поддържаш темпото й.

— Така е, ваше величество — отвърна ОреСюр. — Това тяло, макар и изключително грозно, е отлично оборудвано за преследване и бързо придвижване.

— А ако тя пострада? — попита Елънд. — Ще можеш ли да я отнесеш на безопасно място?

— Не и с моята скорост, ваше величество. Но мога да повикам помощ. Тялото ми може да има известни ограничения, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да изпълня Договора.

Елънд вероятно забеляза, че Вин повдига вежди, защото се засмя.

— Той ще направи каквото казва, Вин.

— Договорът за мен е всичко, господарке — продължи ОреСюр. — Изисква много повече от обикновена служба. Трябва да съм усърден и предан. Това е същината на кандрата. Като служим на Договора, ние служим на нашия народ.

Вин повдигна рамене. Замълчаха, Елънд извади книга, а Вин се облегна на него. ОреСюр легна срещу тях. Най-сетне каретата влезе в двора на цитаделата и Вин си помисли, че с радост би взела една гореща вана. Но докато слизаха, дотича стражник. С помощта на малко калай Вин чу какво каза на Елънд, макар почти да му шепнеше на ухото.

— Ваше величество — рече войникът, — откри ли ви нашият пратеник?

— Не — отвърна Елънд и се намръщи. Вин ги доближи и войникът я погледна предпазливо, но продължи да говори — знаеше, че тя е личен телохранител на краля. Въпреки това изглеждаше малко изплашен от близостта й.

— Ние… ъъъ, не искахме да се вдига шум. Но пък… — И отново погледна към Вин.

— За какво става въпрос? — попита Елънд.

— За трупа в стаята на лейди Вин.

 

 

„Трупът“ всъщност се оказа скелет. Добре почистен, без капчица кръв, без никаква плът по него — единствено блестящи бели кости. Само дето повечето бяха строшени.

— Съжалявам, господарке — заговори тихо ОреСюр, за да може да го чуе само тя. — Предполагах, че ще се погрижите за това.

Вин кимна. Скелетът бе от тялото, което ОреСюр бе използвал, преди да му донесе кучето.

След като бе установила, че вратата не е заключена — знак от страна на Вин, че иска стаята й да бъде почистена, — прислужницата бе влязла. Вин бе прибрала костите в един кош с намерение да ги изхвърли. Прислужницата явно бе решила да провери какво има в коша и бе останала неприятно изненадана.

— Няма нищо, капитане — каза Елънд на заместник-командира на дворцовата охрана Демоа. — Добре сте направили, че не сте вдигнали шум. Ние знаем за този скелет. Няма причини за безпокойство.

— Предположихме, че е нещо такова. — Винаги спретнатият Демоа не поглеждаше към Вин.

„Да бе, предположили сте — каза си Вин. — Какво ли си мисли, че съм правила?“ Малцина скаа знаеха какво представлява една кандра и Демоа очевидно не беше от тях.

— Капитане, ще бъдете ли така добър да ги изхвърлите, без никой да забележи? — попита Елънд и кимна към костите.

— Разбира се, ваше величество.

„Вероятно си мисли, че съм изяла трупа. Оглозгала съм плътта до кокал“.

Което всъщност не беше далеч от истината.

— Ваше величество — рече Демоа. — Ще наредите ли да изнесем и другите?

Вин замръзна.

— Другите? — бавно попита Елънд.

Стражникът кимна.

— Когато открихме скелета, доведохме кучета следотърсачи. Те не надушиха убийци, но намериха още един скелет. Също като този — само кости, без никаква плът.

Вин и Елънд се спогледаха.

— Покажете ни — нареди Елънд.

Демоа кимна и ги изведе от стаята, като пътьом нареди шепнешком нещо на един от хората си. Четиримата — трима човеци и една кандра — минаха по един къс коридор и се спуснаха към по-рядко използваните стаи за гости. Демоа освободи войника, който стоеше на пост пред една врата, и ги въведе вътре.

— Този скелет не беше в кош, ваше величество. Открихме го в дъното на гардероба. Вероятно изобщо нямаше да го намерим, ако не бяха кучетата — те уловиха миризмата доста лесно, макар че не мога да си обясня как. И двата трупа са оглозгани до голо.

Така беше. Вторият скелет, който изглеждаше досущ като първия, бе струпан на купчинка на пода на гардероба. Елънд погледна Вин, сетне Демоа.

— Капитане, ще ни извините ли?

Младият офицер кимна, излезе и затвори вратата.

— Е? — попита Елънд и се обърна към ОреСюр.

— Не зная нищо за този скелет — отвърна кандрата.

— Но е изяден от кандра, нали? — попита Вин.

— Без никакво съмнение, господарке — рече ОреСюр. — Кучетата са го надушили заради смилателните сокове, полепнали по наскоро екскретираните кости.

Елънд и Вин се спогледаха.

— Но не е това, което си мислите — продължи ОреСюр. — Този човек вероятно е бил убит далече оттук.

— Какво искаш да кажеш?

— Това са захвърлени кости, ваше величество. Кости, които кандрата оставя…

— След като намери ново тяло — довърши Вин.

— Да, господарке — потвърди ОреСюр.

— И преди колко време? — попита Елънд. — Да не би да са останали от кандрата на баща ми, отпреди година?

— Може би, ваше величество — рече ОреСюр. Но не изглеждаше уверен. Изтича при костите и ги подуши. Вин вдигна една и я доближи до носа си. С помощта на малко калай лесно различи остър неприятен мирис, от който започна да й се гади.

— Миризмата е силна — каза тя и погледна ОреСюр.

— Да, тези кости не са тук от много време — каза той. — Не повече от няколко часа. Дори по-малко.

— Което означава, че някъде из двореца се скита втора кандра — заключи Елънд и се намръщи. — Някой от хората ми е бил изяден и… подменен.

— Да, ваше величество — потвърди ОреСюр. — Но от тези кости няма как да разберем за кого става въпрос, защото са от предишното тяло.

Елънд кимна, погледна Вин и тя разбра, че двамата си мислят за едно и също. Напълно възможно бе подмененият да е някой от дворцовите служители, което означаваше пробив в сигурността. Имаше обаче и една много по-опасна възможност.

Кандрите бяха несравними актьори. ОреСюр бе успял да се претвори в ролята на лорд Реноа толкова успешно, че бе измамил дори хора, които го познаваха. Подобен талант можеше да се използва, за да се копира някоя прислужница или слуга. Но ако врагът искаше да разполага с шпионин на закритите съвещания на Елънд, му трябваше някой много по-важен.

„Някой, когото не сме виждали през последните няколко часа“ — помисли Вин и пусна костта. С Елънд и ОреСюр бяха прекарали почти целия следобед на стената — веднага след края на заседанието, — но след пристигането на втората армия в града се бе възцарил хаос. Вестоносците не бяха успели да открият Хам и тя още не знаеше къде може да е Доксон. Освен това не бе виждала Клъбс, докато той сам не дойде при тях, което бе почти накрая. Дух се бе появил последен.

Имаше много сериозна опасност някой от най-приближените им — някой от членовете на бившата група на Келсайър — да е самозванец.