Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (12)

10.

Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, който — въпреки младежката си възраст и скромните си дрехи — заслужаваше уважение.

Залата на Събора се помещаваше в бившия Финансов отдел на Стоманеното министерство. Беше с прихлупен таван и по-скоро наподобяваше учебна стая, отколкото заседателна зала. В единия край имаше издигната платформа, останалата част се запълваше от редици скамейки. Елънд бе наредил да поставят столове за членовете на Събора в дясната част на платформата. Отляво имаше катедра за изказвания.

Катедрата бе обърната към членовете на Събора, а не към залата. Но на заседанията се допускаха и обикновени хора. Елънд смяташе, че всички трябва да проявяват интерес към управлението на държавата, ала за негово съжаление седмичните им срещи често минаваха пред съвсем оскъдна публика.

Столът на Вин бе най-отзад на платформата. Оттук разполагаше с най-добра позиция за наблюдение. Част от охранителите на Хам — облечени цивилно, с обикновени дрехи — бяха заели места на първия ред. Елънд бе възразил, когато Вин настоя платформата да бъде заобиколена от пазачи — смяташе, че седящите зад изказващия се войници ще го смущават. Но Хам и Вин не отстъпиха. Щом Елънд държеше да говори пред публика всяка седмица, Вин искаше да е сигурна, че ще може да следи всичко около него — както и тези, които го пазят.

По тази причина, за да стигне до мястото си, Вин трябваше да прекоси платформата. Всички втренчиха погледи в нея. Някои бяха само любопитни — предполагаха, че е любовница на Елънд, и мисълта, че кралят спи с личната си убийца, ги караше да сплетничат. Други пък се интересуваха от политика — чудеха се дали Вин има някакво влияние върху Елънд и дали биха могли да я използват, за да го накарат да се вслуша в молбите и прошенията им. А имаше и такива, които проявяваха интерес към една жива легенда — те сякаш не вярваха, че това дребничко момиче би могло наистина да убие лорд Владетеля.

Вин ускори крачка, подмина членовете на Събора и се настани на мястото си до Хам, който — въпреки официалния случай — пак беше с неизменния елек и без риза. Облечена със семпла блуза и панталон, Вин също се чувстваше не на място.

Хам се усмихна и я потупа дружески по рамото. Тя едва не подскочи от докосването. Не че не харесваше Хам — напротив. Изпитваше привързаност към него, както и към всички останали членове на някогашната група на Келсайър. Но въпреки това… всъщност не можеше да определи точно причината. Невинният жест на Хам я накара да се стресне. Имаше чувството, че хората не могат да фамилиарничат по този начин.

Прогони тези мисли. Време беше да се научи да приема хората такива, каквито са. Елънд заслужаваше нормална жена.

Той вече беше тук. Кимна на Вин и тя му отвърна с усмивка. След това продължи тихия си разговор с лорд Пенрод, един от благородниците в Събора.

— Елънд ще е доволен — прошепна Вин. — Тази вечер залата е пълна.

— Страхуват се — отвърна също полугласно Хам. — А когато са изплашени, хората се събират на групи. Аз самият също не съм кой знае колко щастлив, но пък това ми е работата.

Вин кимна и огледа присъстващите. Тълпата беше странна смесица от социални прослойки, които никога не се събираха на едно място по време на Последната империя. Преобладаващата част, разбира се, бяха благородници. Вин се намръщи, като си помисли колко често някои от тях се опитват да манипулират Елънд и обещанията, които той им дава…

— Що за физиономия? — прекъсна мислите й Хам.

Вин извърна очи към Главореза. Той я разглеждаше с весело изражение — Хам имаше почти свръхестествен усет, когато опираше до спорове.

Вин въздъхна.

— Чудя се за това, Хам.

— За кое това?

— За ей това. — Тя посочи Събора. — Елънд се старае всички да са доволни. Дава толкова много — власт, пари…

— Просто иска да е справедлив към всички тях.

— Не е само това, Хам — възрази Вин. — Сякаш настоява да се държи с обикновените хора както с благородниците.

— Че толкова ли е лошо това?

— Ако всички станат благородници, тогава самото понятие се обезсмисля. Но не всеки може да е богат, нито да притежава власт. Просто животът не е такъв.

— Може би — рече замислено Хам. — Но не е ли в гражданските задължения на Елънд да се старае да поддържа справедливостта?

„Гражданските задължения? — зачуди се Вин. — Май не биваше да подхващам спор с него…“

Вин сведе глава.

— Според мен не всички гледат на нещата по този начин. Някои просто искат да му отнемат властта. И той им позволява.

Хам, кой знае защо, реши, че с това спорът е приключил, и тя извърна поглед към присъстващите. Изглежда, тази вечер бе дошла доста голяма група мелничари, които бяха заели най-добрите места. В първите дни след създаването на Събора благородниците пращаха отрано прислугата, за да им запазва места, или подкупваха хората да освобождават своите. Ала веднага щом откри това Елънд забрани и двете практики.

Освен благородници и мелничари тази вечер присъстваха и немалко членове на така наречената „нова класа“. Скаа търговци и занаятчии, на които преди не се разрешаваше да определят сами цените на услугите и труда си. Те бяха истинските печеливши от икономическата политика на Елънд. Под тираничната ръка на лорд Владетеля само неколцина особено надарени скаа бяха успели да се изкачат до положение на относително охолство. Без ограниченията тези хора бързо доказаха, че притежават умения и качества, надхвърлящи тези на благородниците. Сега те съставляваха в Събора фракция, чието влияние можеше спокойно да се мери с това на аристократите.

В тълпата имаше и такива, които не изглеждаха повлияни от промените. Докато благородниците по правило носеха костюми, шапки и палта, тези бяха облечени в прости работнически дрехи, някои от тях все още изцапани от работа или покрити със стари петна от сажди.

И въпреки това… дори в тях се усещаше промяна. Не толкова в дрехите, колкото в поведението. Стояха малко поизправени, с вдигнати чела. А и очевидно имаха достатъчно свободно време, за да посетят Събора.

Елънд най-сетне откри срещата. Тази сутрин бе позволил на помощниците си да се погрижат за тоалета му и в резултат имаше съвсем приличен вид и дори бе сресан. Костюмът му стоеше добре, всички копчета бяха на местата си, а жилетката под сюртука бе в приятен тъмносин цвят. Немирните кестеняви къдрици бяха прибрани от опитна ръка.

Обикновено Елънд започваше събранията, като даваше думата на други членове на Събора, а те пък измъчваха аудиторията с пространни излияния за данъци и проблеми с канализацията. Но днес имаше по-неотложни въпроси.

— Господа — рече Елънд. — Ще ви помоля да променим обичайния дневен ред в светлината на събития, свързани с… оцеляването на града.

Двайсет и четиримата заседатели закимаха, макар неколцина да замърмориха нещо. Елънд ги пренебрегна. Чувстваше се спокоен и уверен пред публика, много повече, отколкото би била Вин на негово място. Докато той разгръщаше тезата си, Вин наблюдаваше тълпата и следеше за реакции.

— За всички вас е очевидно тежкото положение, в което се намираме — започна Елънд речта, която бе подготвил предната вечер. — Изправени сме пред опасност, каквато този град никога не е познавал. Нашествие и обсада от един тиран. Ние сме нова нация, кралство, основано на принципи, непознати по времето на лорд Владетеля. И въпреки това вече сме кралство с традиции. Свобода за скаа. Управление по наш избор и устройство. Благородници, които не трябва да се прекланят пред лорд Владетеля и неговите принудители и инквизитори. Господа, една година не е достатъчна. През изминалия месец неведнъж обсъждахме какво трябва да се направи, ако настъпи този ден. Ето защо ви моля да гласувате по съвест. Нека си обещаем, нека обещаем и на тези хора, че няма да позволим градът ни да падне под чужда власт. Нека продължим да събираме информация, нека потърсим други начини, дори да се бием, ако се окаже неизбежно.

Речта продължи, но Вин вече я бе чувала десетина пъти, докато Елънд се упражняваше. Докато любимият й говореше, тя оглеждаше тълпата. Безпокоеше се най-много от принудителите, които видя да сядат отзад. Не показваха почти никаква реакция на негативната светлина, в която ги описваше Елънд.

Така и не можа да разбере защо Елънд бе позволил на Стоманеното министерство да продължи дейността си. Това беше последният остатък от властта на лорд Владетеля. Повечето принудители категорично отказваха да споделят познанията си по администрация и управление с хората на Елънд и продължаваха да се отнасят презрително към скаа.

И въпреки това Елънд не ги бе прогонил. Беше им забранил да упражняват каквото и да било насилие, както и да подтикват към бунт. Но не ги изгони от града, както предлагаше Вин. Всъщност, ако зависеше от нея, направо щеше да ги екзекутира.

Най-сетне Елънд стигна до края на речта си и Вин насочи вниманието си към него.

— Господа — говореше той, — отправям това предложение, уповавайки се на вярата си в доброто и здравия разум. Единственото, за което ви моля, е малко време. Предлагам да преустановим всякакви дискусии относно бъдещето на града, докато не изпратим наши парламентьори, които да се срещнат с армията отвън и да потърсят пътища за мирни преговори.

И събра листовете си, за да покаже, че е дошло време за дебати.

— И така — обади се Филин, един от търговците в Събора. Костюмът му стоеше толкова добре, та никой не би познал, че го носи едва от една година. — Искате от нас да ви преотстъпим правото да решите съдбата на целия град.

— Какво? — изуми се Елънд. — Не съм казвал подобно нещо. Помолих само за малка отсрочка. За да се срещна със Страф.

— Той отхвърли всички наши по-ранни предложения за преговори — посочи друг член на Събора. — Какво ви кара да смятате, че ще се вслуша сега?

— Гледаме от грешната страна на проблема! — обади се един от представителите на благородническото съсловие. — Трябва да помолим Страф Венчър да не ни напада, а не да се срещаме и да си приказваме с него. Наложително е час по-скоро да му покажем, че сме готови да му съдействаме. Видяхте армията му. Той смята да ни унищожи!

— Моля ви! — Елънд вдигна ръка. — Да не се отклоняваме от темата.

Нов член — този път скаа — заговори, сякаш въобще не бе чул Елънд.

— Казваш го, защото си благородник — обърна се той към мъжа, когото Елънд бе прекъснал. — Лесно ти е да предлагаш да се съюзим със Страф, след като няма какво да изгубиш!

— Няма какво да изгубя? Ще ме убият заедно със семейството ми само задето съм бил на страната на Елънд и срещу баща му!

— Само дрънкаме празни приказки — обади се един търговец. — Трябваше още преди месеци да наемем още войници, както ви предлагах.

— И откъде щяхме да вземем пари за това? — попита лорд Пенрод, най-старшият сред благородниците в Събора.

— От данъци — отвърна търговецът и махна с ръка.

— Господа — обади се Елънд. — Господа!

Това му осигури известна доза внимание.

— Трябва да вземем решение — продължи Елънд. — Съсредоточете се върху темата, ако обичате. Какво смятате за моето предложение?

— Безсмислено е — заяви Филин. — Защо да чакаме? Да поканим Страф в града и да приключваме. И без това ще го превземе.

Спорът се разгоря отново. Проблемът се състоеше в това, че търговецът Филин — колкото и да не го харесваше Вин — имаше право. Войната не беше най-примамливият изход. Страф имаше огромна армия. Имаше ли смисъл да протакат нещата?

— Вижте… погледнете — продължаваше Елънд, макар почти никой да не го слушаше. — Страф е мой баща. Може би ще успея да разговарям с него. Да го накарам да се вслуша в думите ми. Лутадел е бил негов дом години наред. Ако го убедя, че не бива да го напада?

— Почакайте — надигна се един от представителите на скаа съсловието. — А какво ще кажете за продоволственото положение? Имате ли представа колко искат търговците за чувал жито? Преди да се тревожим за обсадата, трябва да помислим как да свалим цените.

— Все обвинявате нас за вашите проблеми — скочи друг търговец. И караницата започна отново. Елънд стоеше безпомощно зад катедрата. Вин поклати глава, изпълнена със съжаление към него. Ето в това се превръщаха най-често обсъжданията в Събора — никой не отдаваше на Елънд почитта, която заслужаваше. Може би вината бе негова — все пак ги бе направил равни на себе си.

Най-сетне спорът поутихна и Елънд извади бял лист, очевидно с намерение да запише резултата от гласуването по предложението. Не изглеждаше никак обнадежден.

— Е, добре — рече той. — Да гласуваме. Но запомнете — с исканата отсрочка не само печелим време. Ще се опитам да убедя баща ми да не напада града.

— Елънд, млади момко — изправи се лорд Пенрод. — Всички сме живели тук по времето, когато управляваше лорд Владетеля. Знаем какво представлява баща ти. Ако той иска този град, ще го получи. Въпросът, който трябва да решим, е как да му го предадем най-безболезнено. И как да запазим поне известна свобода под неговата власт.

Присъстващите се умълчаха и за първи път никой не подхвана нов спор. Пенрод стоеше със спокойно, добре овладяно изражение. Вин знаеше твърде малко за него. Той беше един от по-влиятелните благородници, останали в града сред Рухването, с консервативни политически възгледи. Но никога не го бе чувала да се изказва презрително по отношение на скаа и вероятно тъкмо това го правеше толкова популярен сред хората.

— Говоря направо — продължи Пенрод, — защото такава е суровата истина. Не сме в позиция да преговаряме.

— Съгласен съм с Пенрод — надигна се рязко Филин. — Елънд настоява да се срещне със Страф Венчър и това е негово право. Доколкото разбирам, като крал той има право да се среща и преговаря с други монарси. Но не е необходимо да обещаваме, че няма да предадем града на Страф.

— Майстор Филин — рече лорд Пенрод. — Струва ми се, че не преценихте правилно намерението ми. Аз казах, че предаването на града е неизбежно, но че трябва да се опитаме да спечелим колкото се може повече от него. А това означава да се срещнем със Страф, за да чуем и неговите условия. Ако гласуваме да му предадем града още сега, ще си изгубим козовете твърде рано.

Елънд вдигна глава, обнадежден за първи път откакто бе изпуснал контрола над обсъждането.

— Значи вие подкрепяте предложението ми?

— Това е не особено лицеприятен начин да получим отсрочката, от която се нуждаем — отвърна Пенрод. — Но… като гледам армията, която се е събрала отвън, съмнявам се, че имаме друга възможност. Което значи да, ваше величество. Подкрепям предложението.

Неколцина от останалите членове на Събора също кимнаха, сякаш едва сега за първи път виждаха смисъла на предложението. „Пенрод има твърде голямо влияние — помисли Вин, докато разглеждаше възрастния благородник с присвити очи. — Вслушват се в него повече, отколкото в Елънд“.

— Ще гласуваме ли? — попита един от заседателите.

Така и направиха. Елънд записваше подадените гласове. Осем благородници — седмина плюс Елънд — гласуваха за предложението, което означаваше, че са повлияни от изказването на Пенрод. Осемте скаа бяха също за него, търговците — против. В края на краищата Елънд събра две трети от гласовете.

— Предложението се приема — обяви той малко изненадано. — Съборът се отказва от правото да предаде града, докато не бъде осъществена среща със Страф Венчър.

Вин се облегна назад. Не знаеше какво да мисли за гласуването. Добре беше, че Елънд бе получил желаното, но не й харесваше начинът, по който бе станало това.

Междувременно Елънд освободи катедрата и даде думата на Филин. Търговецът прочете предложение, в което призоваваше да се гласува за това контролът върху хранителните припаси в града да бъде преотстъпен на търговците. Този път самият Елънд застана начело на несъгласните и спорът избухна с нова сила. Вин следеше хода му с оживен интерес. Дали Елънд си даваше сметка, че се държи като другите, когато възразява на техните предложения?

Докато Елънд и още неколцина скаа затрудняваха прокарването на предложението, дойде време за обедна почивка. Хората в залата се надигнаха и взеха да се протягат уморено. Хам се обърна към Вин.

— Хубаво заседание, а?

Тя повдигна рамене.

— Наистина трябва да направим нещо по въпроса за безразличието ти относно гражданските задължения, мило момиче.

— Вече свалих едно управление — заяви Вин. — Предполагам, че с това съм изпълнила „гражданските си задължения“ поне за известно време.

Хам се засмя, макар че не сваляше бдителен поглед от тълпата. Също и Вин. Сега, когато всички се надигаха, бе най-удобният момент за покушение срещу Елънд. Един човек привлече вниманието й и тя се намръщи.

— Връщам се след миг — подхвърли на Хам и стана.

 

 

— Правилно постъпихте, лорд Пенрод — обърна се тихо Елънд към възрастния благородник. — Имаме нужда от още време. Знаете какво ще направи баща ми с града, когато го превземе.

Лорд Пенрод поклати глава.

— Не го направих за теб, синко. Постъпих така, за да не може този глупак Филин да поднесе града на тепсия, преди да изтръгнем от баща ти обещанието да не посяга на благородниците и техните права.

— Чакайте малко. — Елънд вдигна пръст. — Трябва да има и друг начин! Оцелелия от Хатсин никога не би предал града без бой.

Пенрод смръщи вежди и Елънд мислено се прокле. Старият лорд беше традиционалист — споменаването на Оцелелия нямаше да има положителен ефект върху него. Мнозина благородници се бояха от влиянието на Келсайър върху скаа.

— Помислете за това — добави Елънд, забелязал, че Вин се приближава. Тя му даде знак да се отдалечат встрани и той се извини и отиде при нея. — Какво има? — попита шепнешком.

— Жената отзад — рече също така тихо Вин, погледът й бе изпълнен с подозрителност. — Високата, със синята блуза.

Не беше трудно да бъде забелязана въпросната особа — носеше яркосиня блуза и пъстра червена пола. Беше на средна възраст, слаба, с дълга до кръста коса, завързана на плитка. Чакаше търпеливо, докато останалите кръстосваха из помещението.

— Какво по-точно? — попита Елънд.

— Тя е от Терис — рече Вин.

— Сигурна ли си? — Елънд повдигна вежди.

Вин кимна.

— Тези цветове… и толкова много накити. Със сигурност е териска.

— Е, и?

— Ами, не съм я виждала досега — обясни Вин. — Освен това те следи внимателно, дори в момента.

— Хората ме гледат непрестанно, Вин — отбеляза Елънд. — Аз съм крал в края на краищата. Освен това, защо е нужно да я познаваш?

— Всички други терисци идваха на среща при мен веднага щом пристигаха в града — отвърна Вин. — Аз убих лорд Владетеля, те ме виждат като освободител на родината си. Но тази не ми е позната. Дори не дойде да ми благодари.

Елънд завъртя очи, улови Вин за ръка и я обърна с гръб към жената.

— Вин, смятам за свой дълг да ти кажа нещо.

— Какво? — попита тя намръщено.

— Ти си прекрасна.

— Какво общо има това с въпроса? — ококори се Вин.

— Абсолютно нищо — отвърна Елънд с усмивка. — Само се опитвам да те отвлека от темата.

Вин постепенно се отпусна и също се засмя.

— Не зная дали някой ти го е казвал — продължи Елънд, — но понякога имаш пристъпи на параноя.

— Така ли? — учуди се тя.

— Зная, че ти е трудно да го повярваш, но е самата истина. Наистина ли смяташ, че тази териска възнамерява да ме убие?

— Вероятно не — призна Вин. — Но старите навици…

Елънд се засмя. После погледна към залата, където повечето членове на Събора разговаряха тихо на малки групички. Не се смесваха. Благородниците разговаряха с благородници, търговците с търговци, скаа работниците с други скаа работници. Изглеждаха толкова разделени, упорити в антагонизма си. Най-обикновеното предложение почти винаги се посрещаше с възражения, споровете отнемаха часове.

„Трябва да ми дадат още време!“ — помисли той. Но дори това да станеше, нима щеше да е решение? Време за какво? Пенрод и Филин бяха посочили съвсем точно слабите страни в предложението му.

Истината беше, че целият град бе в сериозна опасност. Никой не знаеше как да се справи с нашествие на превъзхождаща армия, най-малкото Елънд. Единственото, в което бе уверен, беше, че не бива да се предават. Поне засега. Трябваше да има някакъв начин да победят противника.

Вин продължаваше да оглежда зорко присъстващите. Елънд проследи погледа й.

— Още ли следиш териската?

Вин поклати глава.

— Става нещо друго. Нещо… странно. Това не е ли един от вестоносците на Клъбс?

Елънд се обърна. И наистина, през тълпата си пробиваха път неколцина войници. Хората си шепнеха, сочеха ги, някои дори се преместиха по-близо до изхода.

Елънд усети, че Вин е застинала от тревога, и изведнъж го прониза страх. „Закъсняхме. Армията е нападнала“.

Един от войниците доближи подиума и Елънд бързо попита:

— Какво има? Да не ни е нападнал Страф?

Войникът се намръщи загрижено.

— Не, ми лорд.

Елънд въздъхна едва чуто.

— Тогава какво?

— Милорд, появи се още една армия. Току-що пристигна пред градските стени.