Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (11)

9.

Но позволете ми да започна от началото. За първи път се срещнах с Аленди в Кхлениум. По онова време той беше млад момък и все още не беше променен от десетилетието, през което щеше да води армии.

Марш изглеждаше различен. Бившият Търсач беше някак… по-суров. Усещаше се в начина, по който извръщаше стоманените си очи към Сейзед, в отговорите и лаконичните реплики. Разбира се, Марш открай време беше прям човек.

Сейзед го разглеждаше скришом, докато крачеха по прашния път. Нямаха коне: дори Сейзед да си бе намерил, животното щеше да откаже да се приближи до инквизитора.

„Как казваше Дух, че го наричали преди? — чудеше се Сейзед, докато вървяха. — Преди тази промяна. Май беше Железни очи“. Име, което, оказа се, беше пророческо. Повечето хора намираха промяната на Марш най-малкото за смущаваща и го избягваха. Макар Марш на пръв поглед да не проявяваше недоволство от този факт, Сейзед бе решил да се сприятели с него.

Все още не знаеше как гледа на усилията му самият Марш. Засега двамата се разбираха добре — споделяха общи интереси в науката и историята и следяха внимателно религиозната обстановка в Последната империя.

„А и той сам ме потърси — припомни си Сейзед — Разбира се, под предлог, че очаква да му помогна в случай, че не всички инквизитори са напуснали Серанската конвента“. Обяснение, което едва ли отговаряше на истината. Въпреки ферохимичните си умения Сейзед не беше войн.

— Трябваше да останеш в Лутадел — подхвърли Марш.

Сейзед извърна глава. Марш бе заговорил както винаги без предисловие.

— Защо смяташ така? — попита терисецът.

— Там имат нужда от теб.

— Марш, същото важи и за останалата част на Последната империя. Аз съм Пазител — не бива да се задържам дълго на едно място.

Марш поклати глава.

— Селяните… те ще забравят, че си ги навестявал. Никой няма да забрави нещата, които предстои да се случат в Централната област.

— Ще останеш изненадан, ако ти кажа какви неща забравят хората. Войните и кралствата може да изглеждат важни сега, но дори Последната империя се оказа смъртна. И сега, когато рухна, Пазителите нямат място в политиката. „Повечето биха казали, че никога не сме имали място в нея“.

Марш се обърна към него. Тези очи, орбитите, пълни със стомана… Сейзед не потрепери, но все пак малко се притесни.

— А твоите приятели? — попита Марш.

Това вече засегна една чувствителна струна. Сейзед отмести поглед. Да, бе обещал на Келсайър да пази Вин. „Само че сега тя няма нужда от защита — помисли си той. — Владее аломантията по-добре дори от Келсайър“. И въпреки това Сейзед си даваше сметка, че съществуват сфери на защита, които не са свързани с пряко стълкновение. Неща като подкрепа, съвет, съчувствие бяха жизненоважни за всеки и най-вече за Вин. Толкова много тежеше сега на крехките й плещи.

— Изпратих помощ — отвърна Сейзед. — Каквато намерих.

— Не е достатъчно — възрази Марш. — Нещата, които се случват в Лутадел, са твърде важни, за да бъдат пренебрегвани.

— Аз не ги пренебрегвам, Марш — отвърна Сейзед. — Само изпълнявам дълга си така, както го разбирам.

— Погрешно го разбираш — тросна се Марш. — Трябва да се върнеш в Лутадел веднага щом приключим тук.

Сейзед понечи да възрази, но премълча. Какво можеше да каже? Марш беше прав. Макар че нямаше доказателство, Сейзед знаеше, че в Лутадел се случват важни събития — неща, които изискваха неговата помощ. Неща, които най-вероятно щяха да засегнат бъдещето на цялата страна, известна като Последната империя.

Ето защо той преглътна и продължи да крачи след Марш. Щеше да се върне в Лутадел и отново да се прояви като бунтар в средите на Пазителите. И може би щеше да разбере, че го прави не заради някаква призрачна заплаха за света, а от егоистичното желание да е с другарите си.

Всъщност надяваше се последното да се окаже истина. Защото алтернативата го безпокоеше сериозно.