Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (10)

8.

Всичко се върти около нещастния Аленди. Мъчно ми е за него и за нещата, които е трябвало да изтърпи. За това, в което бе принуден да се превърне.

Вин се хвърли в мъглите. Рееше се из нощния въздух, прелиташе над къщи и улици. От време на време в мрака блясваше светлинка — нощен патрул или може би окъснял пътник.

Започна да се снижава и веднага хвърли монета под себе си. Тласна се от нея, запокитвайки я с тежестта на тялото си към тъмната земя. Веднага щом монетата издрънча на улицата, тя се Тласна със сила нагоре и отново излетя в небето. Меките Тласъци бяха трудни — всяка монета, от която се Оттласкваше, и всеки скок, който правеше, я изхвърляха с невероятна скорост. Скоковете на Мъглородния не бяха като птичи полет. По-скоро наподобяваха траекторията на рикошираща стрела.

И въпреки това в движенията й имаше грация. Вин дишаше дълбоко, докато се рееше над града, пълнеше дробовете си докрай с хладния влажен въздух. Денем Лутадел миришеше на огньовете на ковачниците, загрети от слънцето отпадъци и сипещи се сажди. Нощем обаче мъглите придаваха на въздуха ледена свежест — почти чистота.

Вин достигна най-високата точка на скока и увисна за миг, преди инерцията да смени посоката си. След това се стрелна обратно към града. Краищата на мъглопелерината шляпаха зад нея, оплитаха се с косите й. Тя падаше със затворени очи. Спомни си първите седмици от обучението с Келсайър. Той й бе дарил всичко това. Свободата. Макар от две години да бе Мъглородна, Вин все още не бе свикнала със завладяващото усещане да лети сред мъглите.

Разпали стомана, без да отваря очи — въпреки това линиите изникнаха, синкава мрежа на фона на спуснатите й клепачи. Тя избра две, сочещи надолу, Тласна и се изхвърли в нова дъга.

„Какво ли щях да правя без всичко това?“ — помисли си и отвори очи. Развятата зад нея мъглопелерина плющеше.

Скоро отново започна да се снижава, но този път не хвърли монета, а разпали пютриум, за да подсили костите и мускулите си, и се приземи с приглушен тропот на стената, заобикаляща Цитаделата Венчър. Разпаленият бронз не показваше признаци за аломантична активност наоколо, нито стоманата засичаше движение на метални предмети из Цитаделата.

Вин постоя приклекнала няколко секунди върху стената, на самия край, обвила с пръсти неравния ръб. Усещаше хладния камък под стъпалата си, калаят правеше кожата й по-чувствителна от обичайното. Стената имаше нужда от почистване, беше обрасла с лишеи, подхранвани от нощната влага и скривани в сянката на близката кула денем.

Стоеше неподвижно и оглеждаше местещите се от лекия ветрец талази. Чу долу на улицата шум, напрегна се, провери запасите си и едва тогава забеляза очертанията на овчарката в сенките.

Пусна една монета покрай стената и скочи долу. ОреСюр чакаше търпеливо.

— Доста бързо се движиш — отбеляза доволно Вин.

— Достатъчно беше да прекося площадката, господарке.

— И все пак тази вечер успяваш да си по-близо до мен, отколкото предния път. Това тяло е много по-бързо от предишното.

— Предполагам — отвърна ОреСюр.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме последваш през града?

— Вероятно. Ако се изгубим, ще се върна до уговореното място.

Вин се обърна и се понесе по една странична улица. ОреСюр я последва безшумно.

„Да видим как ще се справи в преследването“ — помисли си тя, разпали пютриум, увеличи скоростта и се понесе в стремглав спринт по влажния калдъръм, както винаги боса. Обикновен човек не би могъл да развие подобна скорост. Дори опитен бегач нямаше да издържи на темпото й, защото скоро щеше да се измори.

С помощта на пютриума Вин можеше да тича часове наред, без да се задъха. Той й придаваше сила, подобряваше усета й за равновесие, докато фучеше с развята пелерина в тъмнината.

ОреСюр не изостана. Подскачаше зад нея в мрака и дишаше шумно, съсредоточен върху бягането.

„Впечатляващо“ — помисли Вин и сви в друга уличка. Прескочи с лекота двуметровата стена в дъното и прекоси градината на някакъв дребен благородник. Завъртя се, подхлъзна се на влажната трева и се огледа.

ОреСюр тъкмо прелиташе в изящен скок над оградата. Тъмният му силует се приземи на меката глинеста почва до Вин. Той спря, клекна и зачака; дишаше едва чуто. В очите му блещукаше предизвикателство. „Е, добре — помисли Вин и извади шепа монети. — Да те видим сега“.

Пусна една монета на земята и се изстреля право нагоре. Завъртя се в мъглите, обърна се и се Тласна настрани от метална капандура. Приземи се на покрив, скочи и използва нова монета, за да се Тласне над улицата.

Продължи в същия дух: подскачаше от покрив на покрив, като използваше монетите само когато е необходимо. От време на време поглеждаше към земята и неизменно виждаше една ниска четирикрака сянка, която я следваше. В предишния си, човешки облик, ОреСюр не успяваше да издържи на подобно темпо и се налагаше от време на време да се спуска и да го изчаква. Полетите в нощното небе, плъзгането над покривите… това бе истинската стихия на Мъглородния. Разбираше ли Елънд какво иска от нея, като настояваше да води ОреСюр със себе си? Ако останеше долу на улицата, щеше да е беззащитна.

Стъпи на един покрив, улови се за стряхата и надзърна през ръба. Мъглата побърза да се сгъсти около нея. Цареше тишина.

„Хъм, сега вече ме изпусна. Ще трябва да обясня на Елънд, че…“

ОреСюр изтрополи с лапи на покрива, спря задъхан до нея, изплези език и клекна в търпеливо очакване.

Вин се намръщи. Беше се носила близо десет минути над покривите със скоростта на Мъглороден.

— Как се покатери тук?

— Скочих на една по-ниска сграда, от нея на следващата, докато стигна до тази, господарке — отвърна ОреСюр. — Издигат се толкова близо една до друга, че не е никак трудно да се скача. — Изглежда, объркването й си пролича, защото ОреСюр продължи: — Може би бях малко прибързан в преценката за това тяло, господарке. Несъмнено притежава силно изострен нюх — всъщност всичките му сетива са изострени. Не беше никак трудно да ви проследя, дори в тъмнината.

— Аха… ясно — отвърна Вин. — Това е добре.

— Мога ли да ви попитам за целта на тази надпревара?

Вин повдигна рамене.

— Правя го всяка нощ.

— Изглеждаше така, сякаш се опитвате да ми се изплъзнете. Ще е много трудно да ви пазя, ако не мога да съм близо до вас.

— Да ме пазиш? — попита Вин. — Ти дори не можеш да се биеш.

— Договорът ми забранява да убивам човешки същества — потвърди ОреСюр. — Но при нужда мога да отида за помощ.

„Или да ми подхвърлиш късче атиум, ако съм в опасност — призна замислено Вин. — Той е прав, може да бъде полезен. Защо непрестанно се опитвам да му се измъкна?“

Погледна ОреСюр. Той клечеше търпеливо, но гърдите му се надигаха в учестен ритъм. Не си бе дала сметка, че кандрата също се нуждае от въздух.

„Той изяде Келсайър“.

— Ела — повика го тя, надигна се и скочи от покрива. Хвърли една монета, Тласна се от нея и дори не се огледа да провери дали кандрата я следва.

Докато падаше, посегна към друга монета, но се отказа да я използва. Вместо това се Тласна от рамката на един прозорец. Както повечето Мъглородни, тя често използваше клипсове — най-дребните монети, — за да скача. Колко добре, че икономиката осигуряваше достатъчно количество преносим метал с идеален размер и тегло, за да се използва при движение. Повечето Мъглородни дори не се замисляха за цената на всеки един подскок. Но Вин не беше като тях. Допреди две години шепа дребни монети за нея бяха равнозначни на цяло съкровище. Толкова много пари означаваха прехрана за седмица, стига да е пестелива. Но можеха да са равнозначни на болка — дори на смърт, — ако другите крадци разберат за тях.

От много време не бе изпитвала истински глад. Все още имаше малък пакет суха храна в покоите си, но го държеше по навик, а не от нужда. Беше приятно да не мислиш за такива обикновени неща като насъщния, но на мястото на онези тревоги сега бяха дошли други, по-големи. Тревоги за бъдещето на цяла една нация.

За бъдещето на… хората.

Приземи се върху градската стена — много по-висока и по-добре укрепена от малката стена около Цитаделата Венчър, — подскочи върху една бойница и се подпря на зъбера, наведе се навън и погледна към огньовете на вражеската армия.

Никога не се бе срещала със Страф Венчър, но бе чувала достатъчно от Елънд, за да е разтревожена.

Въздъхна, скочи от бойницата и тръгна по каменната пътека. Спря и се облегна на един зъбер. ОреСюр изтича нагоре по стъпалата и се приближи. И пак клекна и зачака търпеливо.

За добро или лошо простият, макар и гладен живот си бе отишъл. Кралството на Елънд беше в сериозна опасност и тя бе изгорила последния си запас от атиум, за да го спаси. Сега Елънд беше беззащитен — не само от армиите, но и от всеки Мъглороден убиец, пратен да го премахне.

Някой като Наблюдателя може би? Загадъчният непознат, който се беше намесил по време на боя с Мъглородния на Сет. Какво всъщност искаше? Защо следеше нея, а не Елънд?

Вин въздъхна, отвори кесията и извади пръчката дуралуминий. Все още имаше малък запас в себе си, късчето, което бе погълнала.

От векове беше прието, че има само десет аломантични метала: четири основни, с техните сплави, плюс атиум и злато. Но аломантичните метали съществуваха по двойки — основен метал и неговата сплав. Вин не можеше да си обясни как могат да смятат златото и атиума за чифт, след като никой от тях не е сплав на другия. В края на краищата се оказа, че не са свързани и че всеки си има собствена сплав. Едната от тях — малатиумът, или така нареченият Единайсети метал, бе подсказала на Вин как да победи лорд Владетеля.

По някакъв начин Келсайър бе открил тайната на малатиума. Сейзед все още не бе успял да намери легенда, в която да се споменава Единайсетият метал или да се обяснява как и бе помогнал да се справи с лорд Владетеля.

Вин потърка с пръст гладката повърхност на дуралуминиевата пръчка. При последната й среща със Сейзед той изглеждаше разстроен — доколкото това бе възможно за него, — че не е открил и намек за метала в нито една легенда. Макар Сейзед да твърдеше, че напуска Лутадел, за да образова народа на Последната империя — както изискваше дългът му на Пазител, — Вин не бе пропуснала факта, че бе тръгнал на юг. Посоката, в която Келсайър твърдеше, че е открил Единайсетия метал.

„Дали има някакви слухове за него? — запита се тя, докато поглаждаше дуралуминия. — Нещо, от което да разбера каква е функцията му?“

Всеки от останалите метали предизвикваше незабавен и видим ефект, единствено медта, с нейната способност да замаскира аломантична активност от други Мъглородни, не въздействаше директно върху сетивата. Вероятно дуралуминият бе подобен по действие. Дали ефектът му не се забелязваше само от друг аломант, който се опитва да прилага силата си върху Вин? Той беше противоположен метал на алуминия, премахващ запасите от метали. Не значеше ли това, че под дуралуминиево въздействие металите издържат по-дълго?

Движение.

Вин едва успя да зърне с крайчеца на окото си някакво раздвижване сред сенките. В първия миг в нея се надигна страх — дали това не беше онзи мъглив силует, призракът на мрака, който бе видяла предната нощ?

„Привиждат ти се разни неща — опита се да си внуши. — Сигурно е от преумора“. И наистина, движещият се обект бе твърде черен — и реален, — за да е призрачното видение.

Беше Наблюдателят.

Не беше приклекнал и дори не си правеше труда да се скрие. Арогантен или глупав бе този непознат Мъглороден? Вин се усмихна и тревогата й премина във вълнение. Тя прегледа металите си и провери запасите. Всичко беше наред.

„Тази вечер ще те хвана, приятелю“.

Завъртя се и хвърли шепа монети. Или Мъглородният знаеше, че го е забелязала, или бе готов за атака, защото с лекота ги избегна. ОреСюр скочи на крака и се завъртя към него.

— Проследи го, ако можеш — нареди му тя шепнешком и хукна в мрака след Наблюдателя.

Той се бе изстрелял право нагоре в нощния въздух. Вин нямаше голям опит в преследването на друг Мъглороден — единствената й възможност да се обучава беше в началото, когато с нея се занимаваше Келсайър. Скоро откри, че с мъка издържа на наложеното от непознатия темпо, и изпита вина за това, което бе направила с ОреСюр преди малко. Ето че й предстоеше да научи от собствен опит колко е трудно да преследваш Мъглороден. При това не разполагаше с изострения нюх на кучето.

Затова пък имаше калай. Той правеше нощта по-ясна и подсилваше слуха й. С негова помощ тя успяваше да следва Наблюдателя, докато той се придвижваше към центъра на града. Когато го наближиха, той се спусна на Фонтанния площад. Вин също се снижи, стъпи на плъзгавия паваж със слаб изблик на пютриум, отскочи настрани и хвърли шепа монети.

Металните късчета иззвънтяха в нощта. Вин веднага се втурна напред, движейки с лекота подсилените си от пютриума мускули.

Противникът й подскочи и се озова на ръба на близкия фонтан. Вин приклекна, хвърли една монета и се извиси над него. Той я наблюдаваше зорко, докато прелиташе над главата му.

Вин се улови за една от бронзовите статуи в средата на фонтана, покатери се на тесния й връх и го погледна оттам. Той стоеше на един крак на ръба на фонтана, смълчан, обгърнат в мрак сред кълбящите се мъгли. Имаше… предизвикателство в позата му.

„Можеш ли да ме хванеш?“ — сякаш я питаше.

Вин извади кинжалите и скочи от статуята. Тласна се право над главата на Наблюдателя, като използва студения бронз като котва.

Наблюдателят също се възползва от статуята и се Притегли към нея — изхвърча под падащото тяло на Вин и се понесе с неописуема бързина по водната повърхност, като вдигаше вълна от пръски. Сетне подскочи нагоре, Тласна се рязко и профуча през площада.

Вин стъпи на ръба на фонтана и върху нея се изсипа облак леденостудени пръски. Тя се Тласна и на свой ред прелетя през площада.

Наблюдателят стъпи на земята, обърна се и също извади кинжалите си. Вин се претърколи, мушна се под остриетата и замахна рязко нагоре. Наблюдателят отскочи встрани и оръжията му хвърлиха ярки отблясъци и пръски вода. Движенията му бяха невероятно гъвкави, тялото му бе напрегнато и уверено. Способно.

Вин се усмихна отново и бързо си пое дъх. Не се бе чувствала така, откакто… от онези първи нощи, когато се гонеха с Келсайър. Остана приведена, чакаща, докато мъглите бавно я обгръщаха. Противникът й бе среден на ръст, с жилесто тяло и не носеше мъглопелерина.

„Защо е без пелерина?“ Мъглопелерините бяха нещо като задължителен знак за тяхната каста, символ на гордост и увереност.

Беше твърде далече, за да различи чертите му. Стори й се, че вижда лека усмивка, но миг по-късно той отскочи назад и се Тласна от статуята. Преследването продължаваше.

Докато се носеха из града, Вин разпали стомана.

Хвърчаха из Лутадел като играещи си деца — Вин се опитваше да догони Наблюдателя, а той хитро й се изплъзваше и винаги бе на крачка пред нея.

Беше наистина добър. Много по-добър от всеки Мъглороден, когото бе срещала, с изключение вероятно на Келсайър. Но оттогава тя бе натрупала немалък опит. Дали непознатият можеше да се окаже по-добър и от Оцелелия? Тази мисъл я накара да настръхне. Винаги бе смятала Келсайър за образец на аломантичното майсторство, а беше лесно да забрави, че се бе сдобил със силата си само няколко години преди Рухването.

„Също толкова време, колкото се обучавах аз“ — осъзна Вин, докато се приземяваше на малка тясна уличка. Намръщи се, приклекна и замря. Беше видяла Наблюдателя да се спуска към тази улица.

Тъмна и отдавна непочиствана, уличката бе по-скоро тесен проход между сградите. Не се забелязваше никакво движение — Наблюдателят или се беше измъкнал, или се спотайваше наблизо. Тя разпали желязо, но синкавите линии, които изникнаха, останаха неподвижни.

Имаше, разбира се, и друг начин…

Вин се престори, че продължава да се озърта, и същевременно разпали бронз, за да проникне през Медния облак на непознатия.

И го видя. Притаен в една стая, зад спуснатите щори на прозореца в най-рухналата къща. Сега, когато знаеше накъде да гледа, забеляза и късчетата метал, които вероятно бе използвал, за да скочи до втория етаж, резето, което бе Дръпнал, за да спусне щорите. Навярно бе идвал на тази улица и преди и бе подготвил засадата си.

„Хитро“ — помисли Вин.

Едва ли се досещаше за способността й да прониква през Медни облаци. Ако го нападнеше сега, щеше да се издаде. Вин остана неподвижна, представяше си как той се спотайва горе и чака да види какво ще предприеме.

Усмихна се. Посегна навътре и докосна дуралуминиевия запас. Може би ако го разпалеше, щеше да изглежда различна за аломантичните сетива на друг Мъглороден. Наблюдателят вероятно бе разпалил всички свои метали и очакваше да види какъв ще е следващият й ход.

Без повече да се колебае Вин разпали четиринайсетия метал.

В ушите й отекна оглушителна експлозия. Вин изстена и рухна на колене. Всичко се озари в ослепителна светлина, сякаш някакъв изблик на енергия бе осветил улицата. Изведнъж й стана студено, обгърна я вкочаняващ хлад.

И този звук… не беше експлозия, а множество експлозии. Ритмичен тътнеж, като удари с барабан в непосредствена близост. Ударите на сърцето й. Вятър, който вие свирепо. Дращене на търсещо храна куче. Някой хърка в съня си. Имаше чувството, че слухът й се е усилил хиляда пъти.

А после… нищо. Вин тупна на гръб на паважа и в същия момент ярката светлина, студът и оглушителният тропот изчезнаха. Една сянка се прокрадваше наблизо, но тя не можеше да я различи добре… вече не виждаше в мрака. Калаят й беше…

„Свършил — осъзна тя. — Всичкият ми запас от калай изгоря. Бях го запалила, когато подпалих дуралуминия. Запалих ги едновременно. Това е тайната“.

Дуралуминият бе изгорил в един кратък и мощен изблик целия й резерв от калай. Беше направил сетивата й невероятно чувствителни за съвсем кратко време, за сметка на целия й запас. И като погледна навътре, тя установи, че бронзът, пютриумът — и всички останали метали, които бе разпалила в този момент — са изчезнали. Приливът сетивна информация бе толкова зашеметяващ, че не бе забелязала този страничен ефект.

„По-късно ще мисля за това“ — реши тя и разтърси глава. Струваше й се, че е оглушала и ослепяла, но не беше така. Нямаше време да се възстановява. Надигна се рязко и се олюля. Силуетът пред нея бе твърде нисък, за да е на Наблюдателя. Това беше…

— Господарке, имате ли нужда от помощ?

ОреСюр се доближи и клекна до нея.

— Как успя да ме проследиш? — попита тя.

— Не беше никак лесно, господарке — отвърна безизразно ОреСюр. — Нуждаете ли се от помощ?

— Какво? Не, нямам нужда от помощ — Вин отново разтърси глава. — Май не помислих за това, като поисках да станеш куче. Сега не можеш да ми носиш метали.

Кандрата завъртя глава, после изтича някъде наблизо и се върна с нещо в устата. Коланът й.

Пусна го до краката й и отново зае обичайната си поза. Вин вдигна колана и извади кесията с резервни метали.

— Благодаря ти. Много… предвидливо от твоя страна.

— Просто изпълнявам Договора, господарке — отвърна кандрата. — Нищо повече.

„Както и да е, това е доста повече от всичко, което си правил досега за мен“ — помисли тя, докато пресушаваше стъклениците една по една. Разпали калай, възвърна нощното си зрение и изпита облекчение — никога досега не се беше озовавала нощем в такъв непрогледен мрак.

Щорите в стаята на Наблюдателя бяха отворени — изглежда, той бе избягал по време на краткия й пристъп. Вин въздъхна.

— Господарке! — прошепна ОреСюр.

Вин се обърна. Един мъж се приземи тихо до нея. Стори й се познат, макар да не знаеше откъде. Имаше слабо лице, черна коса и изглеждаше малко объркан. Виждаше учудване в погледа му. Защото беше паднала?

Вин се усмихна.

— Може да съм го направила, за да те примамя по-близо — прошепна тя. Знаеше, че той я чува с лекота благодарение на подсиления си с калай слух.

Мъглородният се усмихна и кимна лекичко, сякаш изразяваше уважението си.

— Кой си ти? — попита Вин и пристъпи напред.

— Враг — отвърна той и вдигна ръка да я спре.

Вин замръзна. Между двамата се стелеха мъгливи талази.

— Защо тогава ми помогна онази нощ в боя с убийците?

— Защото — отвърна той — аз също съм безумец.

Вин се намръщи, втренчила поглед в него. Беше съзирала безумие в очите на просяци. Този човек не беше луд. Стоеше гордо и я наблюдаваше бдително в мрака.

„Що за игра е това?“ — зачуди се тя.

Инстинктите й — опитът от целия й досегашен живот — я предупреждаваха да е внимателна. От съвсем скоро се бе научила да вярва на приятелите си и не смяташе да дари с подобна привилегия един непознат, когото бе срещнала в нощта.

Но близо година не бе разговаряла с друг Мъглороден. Имаше въпроси, които й се искаше да обсъди. Дори Мъгливите като Хам и Бриз не можеха да разберат странния, двойствен живот на една Мъглородна. Отчасти убийца, отчасти телохранителка, отчасти благородничка… и отчасти объркано мълчаливо момиче.

Дали не би могла да го направи свой съюзник, да осигури още един Мъглороден за защитата на Централната област? Дори и да не успееше, със сигурност не биваше да се бие с него. Едно нещо е гонитбата в мрака, съвсем друго — двубой, чийто изход ще реши този, който притежава атиум.

Ако това се случеше, поражението й бе сигурно.

Наблюдателят я оглеждаше внимателно. После прошепна:

— Кажи ми нещо.

Вин кимна.

— Наистина ли Го уби?

— Да — отвърна Вин също шепнешком. Знаеше за кого говорят.

Той кимна замислено.

— Защо се хвана на тяхната игра?

— Чия игра?

Наблюдателят кимна в мрака, към Цитаделата Венчър.

— Това не е игра — отвърна Вин. — Не и когато хората, които обичам, са в опасност.

Наблюдателят поклати мълчаливо глава, сякаш беше… разочарован. После извади нещо от пояса си.

Вин незабавно отскочи назад. Но Наблюдателят просто хвърли една монета между двамата. Тя подскочи няколко пъти и спря на калдъръма. Миг след това той се Тласна и излетя нагоре.

Вин не го последва. Вдигна ръка и потърка чело, сякаш имаше главоболие.

— Нима го пуснахте да си иде? — попита ОреСюр.

Вин кимна.

— Приключихме за тази нощ. Той се би добре.

— Уважение ли ми се струва, че долавям? — попита кандрата.

Вин го погледна и смръщи вежди. В гласа на кандрата имаше презрение. ОреСюр клечеше търпеливо на камъните, без да проявява каквито и да било чувства.

Тя въздъхна и си завърза колана.

— Ще трябва да ти измислим някаква чанта. Искам да носиш резервни стъкленици, както правеше в човешкия си облик.

— Не е необходимо да ми търсите чанта, господарке — отвърна ОреСюр.

— Защо?

ОреСюр изприпка до нея.

— Ако обичате, извадете една от вашите стъкленици.

Вин бръкна в кесията и извади малка стъкленица. ОреСюр се доближи и обърна едното си рамо към нея. Пред смаяния й поглед козината се разтвори и отдолу се показаха няколко слоя кожа и изпъкнала мрежа вени. Вин неволно се отдръпна.

— Не се тревожете, господарке — успокои я ОреСюр. — Плътта ми не е като вашата. Аз умея да я… контролирам, ако мога да се изразя така. Сложете стъкленицата в отвора.

Вин пъхна стъкленицата във вдлъбнатината. Плътта около нея се затвори и тя се скри. Вин разпали малко желязо. Нямаше синкави линии, сочещи към скритата стъкленица. Металът в стомаха на аломанта не подлежеше на въздействие на друг аломант, също както металът, пронизващ тялото, както при инквизиторите, не можеше да бъде Теглен или Тласкан от някой друг. Изглежда, правилото важеше и за скритите под кожата на кандрата метали.

— В случай на необходимост ще ви върна стъкленицата — каза кандрата.

— Благодаря, ОреСюр.

— Договорът, господарке. Не ми благодарете. Правя само това, което се иска от мен.

Вин бавно кимна, после каза:

— Да се връщаме в двореца. Трябва да проверя как е Елънд.