Анджей Сапковски
Краят на света (5)

V

— Ей, ти!

Насред гъсталака се чу шумолене, гневно „ух-ух“ и тихо пращене.

— Ей! — повтори вещерът, като първо предвидливо се потули. — Покажи се, рокита!

— Ти си рокита!

— Какъв си тогава? Дявол?

— Ти си дявол! — Рогатият надникна от конопа и си показа зъбите. — Какво искаш?

— Да си поговорим.

— Майтапиш ли се? Мислиш, че не те знам кой си? Селяците са те наели да ме изгониш, нали?

— Така е — спокойно се съгласи Гералт. — Точно за това исках да си поговорим. Току-виж се споразумеем?

— Това било значи! — изблея дяволът. — Искаш лесно да се отървеш? Без много усилия? Тия номера не ми минават, беее! Животът е надпревара, човече. Печели по-добрият. Искаш ли да ме надвиеш, докажи, че си по-добър. Хайде, стига приказки — да си направим надпревара. Който победи, той диктува условията. Предлагам да се надбягваме до старата върба при дигата.

— Не знам нито къде е дигата, нито къде е старата върба.

— Ако знаеше, нямаше точно това да предложа. Обичам надпреварите, обаче мразя да губя.

— Това го забелязах. Не, няма да играем на гоненица. Горещичко е днес.

— Жалко. Дали да не си премерим другояче силите? — Дяволът се ухили и показа пожълтелите си зъби, после вдигна от земята един голям камък. — Знаеш ли играта „Кой кого ще надвика“? Аз викам пръв. Затвори си очите.

— Имам друго предложение.

— Я да чуем.

— Ти се пръждосваш оттук без надпревари, гоненици и надвиквания. Сам, по своя воля.

— Заври предложението си в „а д’йеабал аеп арсе“, — демонстрира познанията си по Старата реч дяволът. — Няма да се пръждосвам. И тук си ми е добре.

— Обаче си попрекалил с безобразията. Пресолил си шегите.

— Дувелсхейс ти влизат в работата моите шеги. — Оказа се, че събеседникът му поназнайва и езика на джуджетата. — И предложението ти е дувелсхейс. Не мърдам оттук. Виж, ако ме победиш в някоя игра, ще е друго. Да ти дам ли шанс? Да поиграем на гатанки, щом не си падаш по силовите игри. Сега ти казвам една, отгатнеш ли я, си тръгвам оттук. Ако не я отгатнеш — аз оставам, ти се махаш. Напъни си акъла, че гатанката е от мъчните.

Гералт дори не успя да възрази, а дяволът вече блееше, тропаше с копита, замитайки земята с опашка, и декламираше:

Розови листенца, пухкави шушулки.

В земята до потока зрее.

А на дългото стебло — цветче на точки.

Ако не искаш котето ти да умре,

не давай да го лочи със млекце.

— Що е то? Познай.

— Нямам представа — равнодушно си призна вещерът, като дори не се опита да помисли.

— Лошо. Загуби.

— А верният отговор какъв е? Какво има… хм… цветче на точки?

— Зелката.

— Слушай — измърмори Гералт, — шегичките ти започват да ми действат на нервите.

— Предупредих те — изкикоти се дяволът, — че гатанката е мъчна. Спечелих, значи оставам. А ти си тръгваш. Всичко добро, господине.

— Чакай малко. — Вещерът незабележимо пъхна ръка в джоба си. — А моята гатанка? Сигурно имам право на реванш?

— Нямаш — запротестира дяволът. — От какъв зор? Ами ако не отгатна? За глупак ли ме мислиш?

— Не — поклати глава Гералт. — Мисля те за глупав и арогантен пакостник. Сега ще си поиграем на една съвсем нова игра, дето не я знаеш.

— Така ли? Я виж ти! И каква е тая игра?

— Играта се нарича — започна бавно вещерът — „Не прави на другите онова, което не искаш да ти направят на теб“. Може да не затваряш очи.

Гералт се наведе, замахна силно и във въздуха рязко изсвистя мъничко метално топче, което със звън се заби точно между рогата на дявола. Съществото се стовари като подкосено. Гералт скочи с бързината, с която щуката се плъзга между прътите, и сграбчи дявола за косматия крак. Силванът започна да блее и да рита. Вещерът предпази главата си с рамо, но все пак в ушите му отекна болезнен звън, защото въпреки невзрачното си телосложение дяволът хвърляше къчове със силата на разярено муле. Гералт направи опит да го хване за копитата, но безуспешно. Рогатият се беше развилнял, замлати с ръце по земята и го изрита пак, този път в челото. Вещерът изруга — усети как кракът на дявола се изплъзва от пръстите му. Двамата се откопчиха един от друг и се търколиха на различни страни, с трясък изтръгвайки стебла и оплитайки се в стръкове коноп.

Дяволът скочи пръв от земята и с наведени рога връхлетя срещу вещера. Ала Гералт вече бе стъпил здраво на крака и му се изплъзна с лекота. Хвана го за рогата, дръпна силно, тръшна дявола на земята и го притисна с колене. Дяволът заблея и го заплю в очите така, че и някоя камила би му завидяла. Вещерът инстинктивно отстъпи назад, но не пусна рогата. Силванът заклати глава и го изрита едновременно с двете си копита — и, което беше най-чудното, го уцели и с двете. Гералт изруга зверски, но не отпусна желязната си хватка. Вдигна дявола от земята, долепи го до пращящите стебла и с все сила го ритна по косматото коляно, след което се наведе и се изплю право в ухото му. Дяволът нададе вой и затрака с тъпите си зъби.

— Не прави на другите онова… — изрече на един дъх вещерът, — което не искаш да направят на теб! Продължаваме ли играта?

— Беблеблеее! — блееше, виеше и плюеше дяволът, но Гералт го държеше за рогата и притискаше главата му надолу, затова плюнките валяха върху дяволските копита, които вдигаха облаци прахоляк и треволяк.

Следващите минути преминаха в бурно боричкане и размяна на ругатни и ритници. Ако Гералт имаше някакъв повод за радост, това бе, че нямаше публика, защото гледката си беше направо идиотска.

Поредният къч раздели биещите се и те полетяха сред конопа. Дяволът отново изпревари вещера — скочи и хукна да бяга, силно накуцвайки. Гералт, който дишаше тежко, обърса лице и се втурна да го гони. Двамата напуснаха конопеното поле и навлязоха сред хмела. Вещерът чу звънък тропот от копита на галопиращ кон. Звук, който бе очаквал.

— Насам, Лютиче! Тук съм! — изкрещя той. — Сред хмела!

И в същия миг зърна над себе си гърдите на кон, който връхлиташе отгоре му. Вещерът се блъсна в коня като в скала и се стовари на земята. От удара му притъмня пред очите. Въпреки това успя да се търколи встрани, сред стеблата, избягвайки къчовете. Скочи ловко на крака, но тогава върху него връхлетя друг конник и Гералт отново падна. А после изведнъж някой го притисна към земята.

Последва блясък и пронизваща болка в тила.

И мрак.