Анджей Сапковски
Краят на света (4)

IV

— Знаеш ли, Гералт — Лютичето сложи на челото си охладена във ведро с вода подкова, — не очаквах такова нещо. Някакво рогато плашило с козя брада, един космат козел да те погне, сякаш си някакъв сополанко. Ама здравата ме нацели по челото. Виж каква цицина!

— За шести път ми я показваш. От това не става по-малка.

— Благодаря за съчувствието. А аз си мислех, че с теб ще съм в безопасност!

— Не съм те молил да идваш с мен в конопа. Виж, да си държиш мръсния език зад зъбите, те помолих. Не ме послуша — сега ще търпиш. И замълчи, ако можеш, защото те идват.

В стаята влязоха Копривка и едрият Дхун. Зад тях ситнеше белокоса сбръчкана старица, придружена от светлокоса и изумително слаба девойка.

— Уважаеми Дхун и уважаеми Копривка — започна вещерът без встъпления, — преди да тръгнем, ви попитах дали сте предприемали нещо по отношение на този ваш дявол. Вие казахте, че не сте. Имам основания да смятам, че не е било точно така. Чакам обяснение.

Селяните си размениха няколко думи, после Дхун се изкашля в юмрука си и пристъпи напред.

— Прав сте, господине. Молим за прошка. Излъгахме, защото ни беше срам. Искахме сами да надхитрим дявола, да го прогоним надалеч…

— По какъв начин?

— Тук, в Долината — изрече бавно Дхун — и по-рано са се появявали страшила. Летящи дракони, земни виюни, бурдалаци, вампири, огромни паяци и разни змии. И винаги сме търсели съвети срещу тези гадини в нашата книга.

— Каква е тази книга?

— Покажи книгата, бабо. Книгата, казвам! Книгата! Ох, ще ме подлуди! Глуха е като пън! Лил, кажи на бабата да покаже книгата.

Светлокосото момиче измъкна книгата от сбръчканите пръсти на бабата и я подаде на вещера.

— В тази книга — продължи Дхун, — която се съхранява в нашия род от незапомнени времена, са описани начините на съпротива срещу всякакви чудовища, магии и чудесии, които е имало, има и ще има на света.

Гералт взе в ръка дебелото томче, по което се бе образувал мазен слой. Девойката продължаваше да стои пред него, като не спираше да приглажда престилката си. Беше по-голяма, отколкото му се бе сторила отначало — заблуди се от нежното телосложение, толкова различно от едрите тела на другите селски девойки на нейната възраст.

Той сложи книгата на масата и обърна тежката дървена корица.

— Погледни тук, Лютиче.

— Първите Руни — заключи бардът, като надничаше иззад рамото му и все още притискаше подковата към челото си. — Най-древната писменост, която се е използвала преди въвеждането на съвременната азбука. Произхожда от руните на елфите и от йероглифите на джуджетата. Синтаксисът е забавен, но така са говорили някога. Интересни гравюри и цветове. Такова нещо не се среща често, Гералт, а дори и да се среща, е в библиотеките на храмовете, а не в селата на края на света. Откъде имате това, уважаеми господа? Да не искате да кажете, че умеете да четете? Бабо, ти умееш ли да четеш Първите Руни? Изобщо можеш ли да четеш каквито и да е руни?

— Каквооо?

Светлокосата девойка се наведе към бабата и й прошепна нещо на ухото.

— Да чета? — Старицата се усмихна и оголи беззъбите си венци. — Не, златнички мои, не са ме учили на това.

— Обяснете ми — изрече Гералт студено, обръщайки се към Дхун и Копривка, — как ползвате книгата, като не умеете да четете руните?

— Най-старата баба в селото винаги знае какво има в книгата — каза навъсено Дхун. — А когато й дойде времето да си ходи, предава това, което знае, на някоя по-млада. Сами виждате, че на нашата баба вече й е време. Затова започна да учи Лил. Но засега още бабата знае по-добре какво има в книгата.

— Стара вещица и млада вещица — промърмори Лютичето.

— Ако съм разбрал правилно — каза Гералт недоверчиво, — бабата знае цялата книга наизуст. Така ли е? Бабо?

— Не цялата, къде ти — отговори старицата, отново с помощта на Лил — Само това, което е около картинките.

— Аха. — Гералт отвори наслуки. Върху овехтялата хартия бе изобразена петниста свиня с рога във формата на лира. — Я ни кажи, бабо, какво пише тук?

Бабата замляска, гледайки гравюрата, затвори очи и изстреля:

— Рогат тур или таурус — изстреля тя. — Погрешно зюбра от невежите наричан. Рога има и с тях боде…

— Достатъчно. Много добре… — Вещерът обърна няколко слепени страници. — А тук?

— Похмурници и планетници разни. Или дъжд изливат, или вятър веят, или мълнии мятат. Ако пожелаеш реколтата от тях да съхраниш, железен нож вземи и да е нов, три лота^[1] миши изпражнения, мас от сива чапла…

— Добре, браво. Хм… А тук? Какво е това?

Гравюрата изобразяваше разчорлено страшилище на кон с огромни очи и още по-големи зъби. В дясната си ръка държеше меч със солидни размери, а в лявата — кесия с пари.

— Ведмак^[2] — каза бабата. — Някои вещер го наричат. Да се вика е опасно. Само като е необходимо, когато нищо вече не може да се стори против чудовища и твари разни, ведмак тогава само ще се справи. Да се следи обаче трябва…

— Достатъчно — прекъсна я Гералт. — Добре, бабо. Благодаря.

— Не, не — запротестира Лютичето с ехидна усмивка. — А по-нататък какво е? Много интересна книжка! Продължавай, бабо, продължавай!

— Еее… Да се следи обаче трябва, ведмак да не докоснеш, за да не хванеш краста. От него и девойките да криеш, защото ги желае прекалено…

— А, точно попадение — засмя се поетът, а Лил, както се стори на Гералт, съвсем леко се усмихна.

— … Той също е за злато алчен — продължаваше да говори бабката, присвила очи. — За випер повече от грош сребро не давай, най-много грош и половина. За котолак му дай два гроша, а за вампир — тогава може четири…

— Имало е и такива времена — промърмори вещерът. — Благодаря ти, бабо. А сега ни покажи къде пише за дявола и изобщо пише ли нещо за дяволи в тази книга. Интересно ми е да науча повече, да узная какъв метод сте използвали против това страшило.

— Внимавай, Гералт — засмя се Лютичето. — Започваш да използваш думи от техния диалект. Заразно е.

Бабата, сдържайки с усилие треперенето на ръката си, обърна няколко страници. Вещерът и поетът се наведоха над масата. Наистина, на гравюрата беше вече познатият им хвърляч на топчета, опашат и зловещо ухилен.

— Дявол — изрецитира бабата. — Силван или рокита също е наричан. Животни и домашни птици краде умело, пакостлив е. Да го прогониш от полето ако искаш…

— Е? — подкани я Лютичето.

— … Вземи в едната шепа горски орех и топчета железни в другата. Две делви — едната с мед, а другата — с катран. Калъп сапун, парче извара. И нощем отиди, където дяволът седи, и да ядеш от орехите започни. Когато дойде орехи да ти поиска, железни топчета му дай…

— Чумата да ви тръшне! — възкликна Лютичето. — Да ви вземат дяволите!

— Тихо — каза Гералт. — Бабо, продължавай.

— … Когато зъбите си изпочупи, ще дойде дяволът, ще те завари да ядеш меда. Катран му дай и почвай да ядеш извара. Ще чуеш скоро как отвътре дяволът бълбука, но се прави, че нищичко не чуваш. След малко ще поиска дяволът извара, а ти му дай сапуна. И няма след сапуна дяволът да издържи…

— Стигнахте ли до сапуна? — попита Лютичето, обръщайки се към Дхун и Копривка.

— Къде ти — отвърна Копривка. — Само до топчетата. Така ни погна, след като ги опита…

— А кой ви е казал да му давате толкова много топчета? — изкикоти се Лютичето. — В книгата си пише: една шепа. А вие сте му дали цяла торба с топчета. Дали сте му муниции за две години напред на това страшило!

— Внимавай — усмихна се вещерът. — Започваш да използваш думи от техния диалект. Заразно е.

— Благодаря.

Гералт вдигна глава и погледна бързо в очите застаналата до старицата девойка. Лил не извърна поглед. Очите й бяха ясни и много дълбоки.

— Защо принасяте в жертва на дявола зърно? Ясно е, че той е типично тревопасно. Не яде зърно.

Лил не отговори.

— Зададох ти въпрос, момиче. Не се бой, от разговора с мен няма да хванеш краста.

— Не я питайте за нищо, господине — каза Копривка с безпокойство. — Лил… тя е… странна. Няма да ви отговори, не я карайте.

Гералт не откъсваше очи от Лил, а тя продължаваше да го гледа. Вещерът усети, че го побиват тръпки.

— Защо не тръгнахте срещу дявола с колове и вили? — повиши глас той. — Защо не сложихте капани? Стига да бяхте поискали, тоя козел така щеше да си плюе на копитата, че нямаше да може да се спре. Предупредихте ме, че не трябва да го убивам. Защо? Ти им забрани, нали, Лил?

Дхун стана от скамейката. Главата му почти опираше в тавана.

— Хайде, момиче — изръмжа той. — Взимай бабата и си тръгвайте.

— Коя е тя? — попита Гералт, когато вратата се затвори след двете. — Кое е това момиче, Дхун? Защо се ползва с по-голямо уважение сред вас от проклетата книга?

— Не е ваша работа — погледна го Дхун съвсем не с приятелски чувства. — В градовете преследвате умните момичета, изгаряте ги на клади. Ние не правим това и никога няма да го правим.

— Не ме разбрахте — рече студено вещерът.

— Не съм се и опитвал — промърмори Дхун.

— Забелязах — процеди Гералт, също не особено сърдечно. — Но позволете да ви посоча нещо много важно. Нас все още не ни свързва никакъв договор, аз все така не съм ви задължен с нищо. Нямате основание да смятате, че сте купили вещер, който за сребърен грош или за грош и половина ще направи това, което вие не можете да направите. Или не искате. Или не ви е позволено. Та така, уважаеми Дхун, още не сте купили вещер и не мисля, че би ви се удало. При вашето нежелание да се опитате да разберете някои неща.

Дхун мълчеше и го гледаше изпод вежди. Копривка се изкашля, повъртя се на стола си и изведнъж се изправи.

— Господин вещер — обади се той. — Не се сърдете. Ще ви разкажем всичко. Нали, Дхун?

Старейшината кимна в знак на съгласие.

— Когато идвахме насам — започна Копривка, — вие видяхте какви неща растат тук, какви поля имаме. На други места е трудно дори да се мечтае за подобно нещо. Направо си е невъзможно. Но ето на. Тъй като тук земята е толкова плодородна, а и зърното ни е отлично, успяваме и да си плащаме данъците, и да продаваме, и да разменяме…

— Какво общо има това с дявола?

— Има. По-рано дяволът само пакостеше и измисляше разни шеги, но изведнъж започна да краде жито. Тогава започнахме да му оставяме по малко на камъка в конопеното поле, мислехме, че ще се наяде и ще му мине мерака. Но не — продължаваше да краде. А когато започнахме да крием от него запасите си и да заключваме с по три катинара складовете, той направо побесня, крещеше, блееше, викаше „ух, ух“, а като започне да прави така, по-добре човек да си плюе на петите. Заплашваше…

— … че ще ви срита задниците — вметна Лютичето с добродушна усмивка.

— И това също — потвърди Копривка. — Че и по-лошо. Накратко — след като вече не можеше да краде, поиска да му плащаме данък. Нареди ни да му носим зърно и други стоки в чували. Тогава се събрахме всички и си поговорихме и решихме ние да сритаме неговия задник. Обаче…

Копривка се изкашля и наведе глава.

— Няма какво да извърташ — обади се неочаквано Дхун. — Недооценихме господин вещера. Разправяй всичко, както си е, Копривка.

— Бабата ни забрани да бием дявола — продължи бързо Копривка. — Но ние си знаем, че това е Лил, защото бабата… Бабата говори само каквото Лил й каже. А ние… сам видяхте, господин вещер, ние изпълняваме.

— Забелязах — намръщи се Гералт. — Бабата само трепери и рецитира текстове, чието значение не разбира. А към девойката се отнасяте като към някаква богиня, слушате я с отворени уста, не я поглеждате в очите, но се опитвате да отгатнете желанията й. А нейните желания са заповеди за вас. Коя е тя, тази ваша Лил?

— Отгатнахте, господине. Пророчица. Тоест Мъдра. Само не казвайте на никого, молим ви. Защото ако стигне до ушите на княза или, да не дават боговете, до ушите на наместника…

— Не се безпокойте — изрече Гералт сериозно. — Знам за какво става въпрос и няма да ви издам.

Срещащите се в някои села странни жени и девойки, които жителите наричаха пророчици или Мъдри, не се ползваха с особена симпатия сред велможите, събиращи данъци и свалящи кожата от гърба на селяните. Селяните се обръщаха за съвет към пророчиците по всички въпроси. Вярваха им сляпо и безрезервно. Вземаните въз основа на тези съвети решения често противоречаха напълно на политиката на господарите и владетелите. Гералт беше чувал за напълно радикални и непонятни случки — унищожаване на племенните стада, спиране на сеитбата или на беритбата и дори преселване на цели села. Владетелите преследваха „суеверията“ често без изобщо да подбират средствата. Затова селяните бързо се научиха да крият Мъдрите си. Но не престанаха да ги слушат. Защото, както подсказваше опитът, имаше едно нещо, което не подлежеше на съмнение — общо взето Мъдрите винаги излизаха прави.

— Лил не ни позволи да убием дявола — продължаваше Копривка. — Нареди да направим така, както пише в книгата. Както знаете — не се получи. Вече имахме неприятности с тукашния владетел. Когато дадохме по-малко зърно, отколкото трябва, той се разяри, крещя, че ще се разправи с нас. Нищо не му казахме за дявола, защото владетелят е много строг и не разбира от шега. В този момент се появихте вие. Попитахме Лил можем ли да ви… наемем…

— И какво?

— Каза ни чрез бабата, че първо трябва да ви види.

— И ме видя.

— Видя ви. И ви призна, на нас ни е ясно кога Лил признава нещо и кога — не.

— Не изрече нито дума.

— Тя не разменя и думичка с никого, освен с бабата. Но ако не ви беше признала, за нищо на света нямаше да влезе в къщата.

— Хм… — каза Гералт замислено. — Пророчица, която, вместо да пророкува, мълчи. Откъде се взе?

— Не знаем, господин вещер — измънка Дхун. — Но старците разправят, че и с бабата е било същото. Предишната баба също е взела за ученичка мълчаливо момиче, дошло кой знае откъде. И това момиче е сегашната ни баба. Дядо ми казваше, че по такъв начин бабата се преражда. Съвсем както луната на небето се преражда и всеки път става нова. Не се смейте…

— Не се смея — поклати глава Гералт. — Виждал съм достатъчно, за да не са ми смешни такива неща. Освен това нямам намерение да си пъхам носа във вашите дела, уважаеми Дхун. Въпросите ми имат за цел да установят по какъв начин са свързани Лил и дяволът. Вие може би сами сте разбрали, че съществува такава връзка. Затова, ако държите на вашата пророчица, мога да ви дам само един съвет относно дявола: трябва и него да го обикнете.

— Знаете ли — каза Копривка, — работата не е само в дявола. Лил не позволява на никого да прави нищо лошо. На нито едно същество.

— Разбира се — вметна Лютичето, — селските пророчици произлизат от същия корен като друидите. А друидът, и кръвта му да пиеш, само ще ти пожелае добър апетит.

— Точно така — усмихна се леко Копривка. — Право в целта. Същото беше и с дивите свине, които ни бутаха оградите. И какво? Погледнете през прозореца. Оградите си стоят. Намери се начин, дори Лил не знае какъв. На сърцето не му е жал за това, което очите не виждат. Разбирате ли?

— Разбирам — промълви Гералт. — Как да не разбирам. Е, и какво? Лил си е Лил, но вашият дявол е силван. Много рядко същество, но разумно. Не мога да го убия, защото моят кодекс не разрешава това.

— Щом е разумно — каза Дхун, — защо не опитате да го вразумите?

— Правилно — поде Копривка. — Ако е разумен, дяволът си има някаква причина да краде зърното. Така че, господин вещер, защо не разузнаете какво иска? Нали той не яде зърното, или поне не всичкото. Така че за какво му е? Само за да ни напакости ли го прави? Какво иска? Научете и го изгонете от околността по някой вещерски начин. Ще го направите ли?

— Ще се опитам — реши Гералт. — Но…

— Какво?

— Книгата ви, драги мои, е остаряла. Сещате ли се накъде бия?

— Честно казано, не съвсем — промърмори Дхун.

— Ще ви разясня. Уважаеми Дхун, уважаеми Копривка, ако си мислите, че помощта ми ще ви струва сребърен грош или грош и половина, много бъркате.