Анджей Сапковски
Краят на света (3)

III

— Едно е ясно — промърмори вещерът, оглеждайки ширналата се пред него конопена джунгла. — Този дявол не е глупак.

— Откъде следва този извод? — поинтересува се Лютичето. — От това, че се крие в непроходим гъсталак? Всеки заек има достатъчно ум да се сети същото.

— Работата е в особените свойства на конопа. Такова голямо поле излъчва мощна антимагическа аура. Повечето заклинания са безсилни тук. А виждаш ли колчетата там? Това е хмел. Течностите в шишарките на хмела действат по същия начин. Обзалагам се, че това не е случайно. Негодникът може да усеща аурата и знае, че тук е в безопасност.

Лютичето се изкашля и вдигна вежди.

— Интересно — каза, почесвайки се по челото под шапката, — как ще пристъпиш към работа, Гералт. Никога не съм те виждал в действие. Предполагам, че знаеш нещичко за лова на дяволи? Аз ще се опитам да си припомня древните балади. Имаше една за дявола и жената — непристойна, но забавна. Разбираш ли, жената…

— Задръж я за себе си, Лютиче.

— Както желаеш. Исках само да ти помогна, нищо повече. А към старите приказки трябва да се отнасяме с уважение, в тях се крие мъдростта на цели поколения. Например, има една балада за момче на име Йолоп, който…

— Престани. Време е да се хващам за работа. Да заработя храната и подслона.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Да се помотая малко из конопа.

— Оригинално — изсумтя трубадурът. — Макар и не чак толкова.

— А ти как би започнал?

— Интелигентно — изпъчи се Лютичето. — Ловко. С хайка например. Бих прогонил негодника от гъсталака, а на откритото ще го настигна с коня и ще го пленя с ласо. Какво ще кажеш?

— Много оригинална идея. Кой знае, сигурно би се осъществила, ако пожелаеш да вземеш участие, защото за такава операция са необходими поне двама души. Но засега ще се въздържим. Като начало искам да разбера какво представлява този дявол. Значи трябва да се помотая из конопа.

— Хей! — едва сега се усети бардът. — А къде ти е мечът?

— А за какво ми е? Аз също знам балади за дяволите. Нито жената, нито момчето на име Йолоп са използвали мечове.

— Хм… — Лютичето се огледа. — Какво, значи тръгваме направо през конопа?

— Не е задължително да идваш и ти. Ако искаш се върни в селото и ме чакай там.

— А, не — възрази поетът. — Да пропусна такава възможност? Аз също искам да видя дявола, да се уверя наистина ли е толкова страшен, колкото го описват. Попитах, защото исках да знам непременно ли трябва да минаваме през конопа, ако има пътечка.

— Вярно. — Гералт вдигна длан над очите си. — Има. Ще се възползваме.

— А ако това е пътечката на дявола?

— Още по-добре. Няма да ни се наложи да го търсим дълго.

— Знаеш ли, Гералт — бърбореше бардът, следвайки вещера по тънката, виеща се сред конопа пътечка, — винаги съм мислел, че „дявол“ е просто една метафора, измислена, за да има с какво да се ругаем. „Да го вземат дяволите“, „по дяволите“, „дявол знае какво“ и така нататък. Полуръстовете, когато видят приближаващи гости, казват: „Дяволите отново доведоха някого.“ Джуджетата казват: „Дувел хоаел“, когато нещо не им се получава както трябва, а дефектната стока наричат „Дувелсхейс“. А в Старата реч има такава поговорка: „А д’йеабал аеп арсе“, което означава…

— Знам какво означава. Престани да бърбориш.

Лютичето млъкна, свали шапката си, украсена с перо от чапла, размаха я и изтри изпотеното си чело. Сред конопа се усещаше тежка, задушна горещина, която още повече усилваше аромата на треви и плевели. Пътечката сви леко и веднага след завоя свърши на малка отъпкана поляна.

— Виж, Лютиче.

В самия център на поляната имаше голям плосък камък, а на него — няколко глинени паници. Между тях стърчеше почти стопена лоена свещ. Гералт видя потънали в мазнина зърна от царевица и боб, както и други, неразпознаваеми костилки и семена.

— Така и предполагах — изрече той. — Принасят му жертви…

— Точно така — каза поетът, сочейки свещта. — И палят свещ на дявола. Но, както се вижда, го хранят само с трохи, като щиглец. О, по дяволите! Тук всичко лепне от мед и катран. Какво…

По-нататъшните му думи бяха заглушени от високо блеене. В конопа нещо затропа и заподскача, а после пред тях се появи най-изумителното същество, което Гералт беше виждал.

Беше малко по-високо от сажен и имаше изпъкнали очи, кози рога и брада. Устните му — подвижни, цепнати и меки, — също навеждаха на мисълта за преживяща коза. Долната част на тялото му беше покрита с дълга, тъмночервена козина, стигаща до самите му копита. Освен това имаше дълга, увенчана с пискюл опашка, която размахваше енергично.

— Ух! Ух! — излая чудовището, пристъпяйки от копито на копито. — Какво правите тук? Къш, къш, да не ви набода с рогата, ух, ух!

— Да са те сритвали някога по задника, козльо? — не издържа Лютичето.

— Ух! Ух! Беее! — заблея рогатият. Трудно беше да се определи какво е това — потвърждение, отрицание или блеене заради самото изкуство.

— Млъкни, Лютиче — промърмори вещерът. — Нито дума повече.

— Блеблеблеблебеее! — загъргори яростно съществото, при което горната му устна се вдигна високо и разкри жълти конски зъби. — Ух! Ух! Ух! Блеубеееублеууубеее!

— Ясно — кимна Лютичето. — Латерната и звънчето са твои. Когато се прибереш вкъщи, можеш да ги вземеш.

— Престани, по дяволите! — прошепна Гералт. — Разваляш всичко! Запази за себе си глупавите си шеги…

— Шеги! — изрева рогатият и подскочи. — Шеги, беее, беее! Нови шегаджии са се появили, а? Железни топчета донесохте, а? Сега ще ви дам аз едни железни топчета, мерзавци, ух, ух, ух! Да се шегувате ви се приискало, беее? На ви шегичка. На ви железните топчета! Ето!

Съществото подскочи и замахна рязко с ръка. Лютичето изрева и се озова седнал на пътечката, хванал челото си. Съществото заблея и замахна отново. Нещо изсвистя покрай Гералт.

— Вземете си топчетата! Беее!

Метално топче с диаметър един дюйм^[1] удари вещера по рамото, друго уцели Лютичето по окото. Поетът изруга цветисто и хукна да бяга. Гералт не чака повече и се втурна подире му, а железните топчета продължаваха да свистят над главите им.

— Ух! Ух! Беее! — викаше рогатият, подскачайки. — Ще ви дам аз на вас едни топчета! Шегаджии смотани!

Във въздуха изсвистя поредното топче. Лютичето изруга още по-мръсно и се хвана за задника. Гералт скочи настрани, към конопа, но не можа да се изплъзне от снаряда, който го удари в плешката. Трябваше да се признае, че дяволът имаше доста точен мерник и, изглежда, разполагаше с неизчерпаем запас от топчета. Вещерът, обикалящ между растенията, чу отново триумфалното блеене и в следващия миг — ново изсвистяване, ругатня и тропота на бягащия поет.

А после настана тишина.