Анджей Сапковски
По-малкото зло (4)

IV

В стаичката му на тавана имаше някой. Гералт знаеше това още преди да наближи вратата и го разбра по едва доловимото вибриране на медальона. Изгаси газеничето, с което осветяваше пътя си по стълбището, измъкна кинжала от канията на ботуша си и го мушна отзад на колана си. Натисна дръжката на вратата.

В стаята беше тъмно. Но не и за вещер.

Преднамерено без да бърза, сякаш сънено, той пристъпи през прага и затвори вратата след себе си. В следващия момент, отблъсквайки се силно с крака, той се хвърли към човека, седнал на леглото му. Повали го на завивките, притисна го под брадичката с левия лакът и посегна към кинжала. Но не го измъкна. Нещо не беше наред.

— Не е зле за начало — приглушено рече неподвижно лежащата под него Ренфри. — Разчитах на това, но не очаквах, че ще се озовем в леглото толкова скоро. Бъди така любезен да махнеш ръката си от гърлото ми.

— Това си ти.

— Това съм аз. Слушай, има два варианта. Първият — да слезеш от мен и да поговорим. Вторият — да останем както сме, но искам да си сваля поне ботушите.

Вещерът избра първия вариант. Девойката си пое дъх, стана и си оправи косата и полата.

— Запали свещите. Не мога да виждам в тъмното като теб, а обичам да гледам събеседника си.

Тя — висока, слаба, гъвкава — се приближи до масата, седна и изпъна напред обутите си в ботуши крака. Като че ли нямаше оръжие.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Не.

— В такъв случай добре, че аз донесох със себе си — засмя се тя и остави на масата кожен мях и две кожени чаши.

— Почти полунощ е — каза студено Гералт. — Може ли направо да пристъпим към работа?

— Минутка само. Ето, пий. За твое здраве, Гералт.

— Подобно, Сврако.

— Казвам се Ренфри, по дяволите — вдигна глава тя. — Разрешавам ти да пропускаш княжеската титла, но не ме наричай Сврако.

— По-тихо, ще събудиш цялата къща. Мога ли най-накрая да науча защо си влязла тук през прозорчето?

— Колко си досетлив, вещерю. Искам да спася Блавикен от клане. За да обсъдя този въпрос с теб, се катерих по покривите като котка през март. Надявам се да оцениш това.

— Оценявам го. Само че не знам какъв смисъл има от този разговор. Работата е ясна. Стрегобор се е затворил в магьосническата си кула и за да се добереш до него, трябва да организираш обсада. Ако направиш това, кралското ти листче няма да ти помогне. Ако нарушиш закона открито, Аудоен няма да те защити. Кметът, стражата, целият Блавикен ще се обърнат против теб.

— Ако целият град се обърне против мен, жестоко ще се разкайва. — Ренфри се усмихна, показвайки хищните си бели зъби. — Огледа ли моите момчета? Гарантирам, че си знаят работата. Представяш ли си какво ще стане, ако започне битка между тях и онези глупаци от стражата, които само се спъват в собствените си алебарди?

— А ти, Ренфри, какво, да не си въобразяваш, че ще стоя отстрани и ще гледам спокойно такава битка? Нали виждаш, че живея у кмета? Ако се наложи, ще застана до него.

— Не се съмнявам — каза Ренфри, вече по-сериозно, — само че най-вероятно ще си сам, защото останалите ще се изпокрият из мазетата. На света няма човек, който би се справил с въоръжената ми седморка. Това не е по силите на сам човек. Но, белокоси, нека да не се плашим взаимно. Казах — кръвопролитието може да се избегне. Конкретно — има двама души, които могат да направят това.

— Целият съм в слух.

— Единият — продължи Ренфри — е Стрегобор. Лично. Той ще излезе доброволно от кулата си и аз ще го отведа някъде в пустошта, а Блавикен отново ще се потопи в сладка апатия и скоро ще забрави за всичко.

— Стрегобор може и да прилича на побъркан, но не е чак дотам.

— Кой знае, вещерю, кой знае. Има доводи, които не могат да се отхвърлят и предложения, на които не може да се откаже. Като например тридамският ултиматум. Ще обявя на магьосника тридамския ултиматум.

— Каква е неговата същност?

— Това е една малка тайна.

— Така да бъде. Само че се съмнявам, че ще има ефект. Достатъчно е да се спомене за теб и на Стрегобор започват да му тракат зъбите. Ултиматумът, който би го заставил да ти се предаде доброволно, трябва наистина да е някакъв особен. Нека по-добре да преминем направо към втората личност, която може да предотврати клането в Блавикен. Опитвам се да отгатна кой може да е.

— Интересно колко ли си проницателен, белокоси.

— Това си ти, Ренфри. Самата ти. Ти ще проявиш истинско княжеско, дори кралско великодушие и ще се откажеш от отмъщението си. Познах ли?

Ренфри отметна глава назад и се разсмя гръмогласно, закривайки с малко закъснение устата си с ръка. После пак стана сериозна и втренчи във вещера искрящите си очи.

— Гералт, бях княгиня, но в Крейден. Имах всичко, за което можех да мечтая, дори нямаше нужда да искам нещо. Слугите тичаха веднага щом ги повикам. Имах рокли, обувки. Кюлотки от батиста. Скъпоценности и бижута, светложълто пони, златни рибки в басейна. Куклите и къщичката за тях не биха се побрали в тази стая. И това продължи до деня, в който Стрегобор и онази курва Аридея не наредиха на ловеца да ме отведе в гората, да ме заколи и да им предаде сърцето ми и черния ми дроб. Прекрасно, нали?

— По-скоро отвратително. Радвам се, че тогава си се разправила с ловеца, Ренфри.

— Как ли пък не. Смили се и ме пусна. Но първо ме изнасили, кучият му син, и ми взе обеците и златната диадема.

Гералт я погледна в лицето, играейки си с медальона. Тя не извърна поглед.

— Тогава се приключи с княгинството. Роклята — разкъсана, кюлотките — завинаги изгубили белотата си. А после дойдоха мръсотията, гладът, вонята, тоягите и ритниците. Отдавах се на първия срещнат за къшей хляб и покрив над главата. Знаеш ли какви бяха косите ми преди това? Като коприна и стигаха до под прасеца ми. Когато въшлясах, отрязаха косите ми до кожа с ножица за стригане на овце. Вече така и не пораснаха както трябва.

Тя помълча, отхвърляйки от челото си една от неравните си къдрици.

— Пораснах, за да не умра от глад. Убивах, за да не ме убият. Седях в ями, пропити с миризмата на урина, без да знам дали ще ме обесят на сутринта, или само ще ме нашибат с камшици и ще ме прогонят. И през цялото време моята мащеха и твоят магьосник ме преследваха, наемаха убийци, опитваха се да ме отровят. Правеха ми уроки. Да проявя великодушие? Да им простя по кралски? По кралски ще му отсека главата, а може първо и двата крака, ще видим.

— Аридея и Стрегобор са се опитвали да те отровят?

— Точно така. С ябълки, напоени със сок от отровно биле. Спаси ме едно джудже. То ми даде еметикум, от който щях да си повърна всички вътрешности. Но оцелях.

— Едно от седемте джуджета?

Ренфри, която в този момент тъкмо пълнеше чашата си, застина.

— Охо — изрече. — Ти знаеш много неща за мен. Но какво от това? Какво имаш против джуджетата? Или против другите хуманоиди? Честно казано, те се отнасяха към мен по-добре, отколкото повечето хора. Но това не е твоя работа. Казах ти — Стрегобор и Аридея ме преследваха като див звяр. После вече не можеха, а аз самата станах ловец. Аридея пукна в собственото си легло. За нея съставих специална програма. А сега за магьосника. Гералт, как мислиш, той заслужава ли да умре? Кажи!

— Аз не съм съдия. Аз съм вещер.

— Именно, ти си вещер. Казах, че има двама души, които могат да предотвратят клането в Блавикен. Вторият си ти. Теб магьосникът ще те пусне в кулата и ти ще го убиеш.

— Ренфри — отговори спокойно Гералт, — като идваше насам, случайно да си падала на главата си от някой покрив?

— Ти вещер ли си, или не, по дяволите? Разправят, че си убил кикимора и си я докарал на магаре, за да вземеш награда. Стрегобор е по-лош от кикимората, той е безумно животно и убива, защото боговете са го създали такъв. Стрегобор е изверг, маниак, чудовище. Докарай ми го на магарето си, и няма да пожаля златото си за теб.

— Аз не съм наемен убиец, Сврако.

— Не си. — Тя качи краката си на масата, без дори да се опитва да прикрие бедрата си с полата. — Ти си вещер, спасител на хората, които защитаваш от Злото. А в конкретния случай злото са мечовете и пожарите, които ще се развихрят тук, когато се изправим едни срещу други. Не ти ли се струва, че ти предлагам по-малкото зло, най-доброто решение? Дори за този кучи син Стрегобор. Можеш да го убиеш милосърдно, с едно движение, уж случайно. Ще умре, без да знае, че умира. А аз не мога да му обещая това. Даже напротив.

Гералт мълчеше. Ренфри изпъна ръце назад и ги сложи зад главата си.

— Разбирам колебанието ти — каза тя. — Но трябва да получа отговор незабавно.

— Знаеш ли защо Стрегобор и княгинята са искали да те убият тогава, в Крейден, а и после?

Ренфри се изправи рязко, свали краката си от масата.

— Мисля, че това е ясно — избухна тя. — Искаха да се отърват от първородната дъщеря на Фредефалк, защото аз бях наследница на трона. Децата на Аридея са родени в резултат на морганатичен брак^[1] и те нямаха никакво право на…

— Нямам предвид това, Ренфри.

Девойката наведе глава, но само за миг. Очите й заискриха.

— Е, добре. Защото уж съм проклета. Още от утробата на майка ми. Уж съм…

— Довърши.

— Чудовище.

— А не си ли?

За миг Ренфри изглеждаше беззащитна и съкрушена. И много тъжна.

— Не знам, Гералт — прошепна тя, после изражението й отново стана свирепо. — И откъде да знам, по дяволите? Ако си порежа пръста, тече кръв. Също така кървя всеки месец. Ако преям, ме боли коремът, а ако препия, имам главоболие. Когато ми е весело, пея, а когато ми е тъжно — ругая. Ако мразя някого, го убивам, а ако… О, по дяволите, стига толкова. Какъв е твоят отговор, вещерю?

— Моят отговор е: „не“.

— Помниш ли какво ти казах? — попита тя след кратко мълчание. — Има предложения, на които не може да се откаже, защото последствията са страшни. Предупреждавам те, че моето предложение е точно такова. Помисли си добре.

— Добре си помислих. И се отнеси към мен сериозно, защото аз те приемам напълно на сериозно.

Ренфри мълча известно време, играеше си с верижката на перлата си, обикаляща три пъти шията й и кокетно скриваща се между изящните й гърди, част от които бе разкрита от деколтето й.

— Гералт, Стрегобор помоли ли те да ме убиеш?

— Да. Той смяташе, че това ще бъде по-малкото зло.

— И ти му каза същото, което и на мен?

— Да.

— Защо?

— Защото не вярвам в по-малкото зло.

Ренфри леко се усмихна, после устните й се изкривиха в гримаса, много грозна на светлината на свещите.

— Друг път не вярваш! Разбираш ли, прав си, но само отчасти. Съществуват само Злото и Голямото зло, а в сенките зад тях се крие Много голямото зло. Много голямото зло, Гералт, е такова, каквото дори не можеш да си представиш, даже ако мислиш, че нищо не може да те учуди. И знаеш ли, Гералт, понякога се случва така, че Много голямото зло те хваща за гърлото и ти казва: „Избирай, братко, или мен, или онова, по-малкото“.

— Ще ми кажеш ли накъде биеш?

— Наникъде. Подпийнах си и философствам, търся някакви истини. Току-що намерих една: по-малкото зло съществува, но ние не сме в състояние да го избираме сами. Само Много голямото зло може да ни принуди да направим такъв избор. Независимо дали го искаме.

— Аз явно съм изпил твърде малко — усмихна се ехидно вещерът. — А между другото, полунощ вече мина. Да говорим конкретно. Ти няма да убиеш Стрегобор в Блавикен. Няма да ти позволя. Няма да допусна да се стигне до клане и кръвопролития. За втори път ти предлагам: откажи се от отмъщението. Откажи се от намерението си да го убиеш. По такъв начин ще му докажеш, и не само на него, че не си кръвожадно, безчовечно чудовище, мутант и изрод. Ще докажеш, че той е сгрешил. Че ти е причинил Много голямо зло с грешката си.

Ренфри известно време гледа медальона му. Вещерът бе стиснал верижката му и го въртеше.

— А ако кажа, вещерю, че не умея да прощавам или да се отказвам от отмъщение, това ще бъде равносилно на признание, че той и онези като него са прави? Така ли? С това ще докажа, че все пак съм чудовище, демон, прокълнат от боговете? Чуй ме, вещерю. В самото начало на скитанията ми ме приюти един кмет ерген. Харесваше ме. Но тъй като аз изобщо не го харесвах, дори напротив, всеки път, когато ме искаше, така ме пребиваше, че на следващия ден едва успявах да стана от леглото. Веднъж станах по тъмно и му прерязах гърлото. Със сърп. Тогава не бях толкова опитна, колкото съм сега, и ножът ми се струваше нещо много малко. И, разбираш ли, Гералт, когато слушах как кметът хрипти и когато гледах как краката му се гърчат, осъзнах, че синините от неговите юмруци и ритници вече не ме болят и ми е хубаво, толкова хубаво, че… Отидох си, подсвирквайки си весело, здрава, радостна и щастлива. И после всеки път се повтаряше същото. Ако не беше така, кой би си хабил времето да отмъщава?

— Ренфри — каза Гералт. — Въпреки мотивите ти, ти няма да си тръгнеш оттук, подсвирквайки си, и няма да се чувстваш толкова хубаво като тогава. Няма да си отидеш весела и щастлива, но все пак ще си отидеш жива. Утре сутринта, както нареди кметът. Вече ти го казах, но пак ще повторя: няма да убиеш Стрегобор в Блавикен.

Очите на Ренфри блестяха, отразявайки свещите, перлата в деколтето й също блестеше, както и медальонът с вълча муцуна, който се клатеше на сребърната верижка.

— Жал ми е за теб — обади се внезапно девойката, без да откъсва поглед от проблясващия сребърен медальон. — Ти твърдиш, че не съществува по-малкото зло. И утре ще останеш на площада, върху обления в кръв паваж, сам-самичък, защото не си направил правилния избор. Ще си направил избор, но не правилния. Никога няма да знаеш дали си постъпил правилно, никога няма да си сигурен. Никога, чуваш ли? А ще ти се отплатят с камъни и лоши думи. Жал ми е за теб.

— А ти? — попита вещерът тихо, почти шепнешком.

— Аз също не умея да правя правилни избори.

— Коя си ти?

— Тази, която съм.

— Къде си?

— Студено ми е…

— Ренфри! — Гералт стисна медальона.

Тя вдигна глава, сякаш събудила се от сън, примигна учудено няколко пъти. За един кратък миг изглеждаше уплашена.

— Ти спечели — каза тя рязко. — Спечели, вещерю. Утре сутринта ще си тръгна от Блавикен и никога няма да се върна в това отвратително градче. Никога. Налей ми, ако е останало нещо.

Обичайната подигравателна, лукава усмивка отново заигра на устните й, когато остави чашата.

— Гералт?

— Да?

— Този проклет покрив е твърде стръмен. По-добре да си тръгна оттук на разсъмване. В тъмнината може да падна и да се осакатя. Аз съм княгиня, имам нежно тяло, усещам грахово зърно през сламен дюшек. Е, какво мислиш?

— Ренфри — усмихна се неволно Гералт, — подобава ли на една княгиня да говори такива неща?

— Какво разбираш ти от княгини, проклетнико? Аз бях княгиня и знам, че красотата на живота е в това да правиш това, което ти се прави. Трябва ли да ти кажа какво ми се прави, или ще се досетиш сам?

Гералт не отговори, продължаваше да се усмихва.

— Дори не смея да помисля, че не ти харесвам — намръщи се девойката. — Нека по-добре да смятаме, че просто се страхуваш да не те сподели съдбата на кмета ерген. Ех, белокоси, нямам нищо остро в мен. Всъщност провери сам.

Тя положи краката си на коленете му.

— Свали ми ботушите. Те са най-подходящото място за криене на кинжал.

Вече боса, тя се изправи и откопча катарамата на колана си.

— Тук не крия нищо. И тук също, както виждаш. Но духни най-накрая проклетата свещ!

Навън в тъмнината мяучеше котка.

— Ренфри!

— Какво?

— Това батиста ли е?

— Разбира се, да я вземат дяволите. Аз княгиня ли съм, или какво?