Анджей Сапковски
Вещер (1)

I

По-късно говореха, че този човек е дошъл от север, откъм Въжените порти. Той вървеше пеша и водеше за юздата натоварения с дисаги кон. Беше късен следобед и дюкянчетата на въжарите и сарачите вече бяха затворени, а уличката бе опустяла. Беше топло, но човекът носеше на раменете си черно наметало. Набиваше се на очи.

Спря се пред странноприемницата „Стария Наракорт“, постоя малко, заслушан в глъчката от гласовете вътре. Кръчмата на странноприемницата беше пълна с хора, както винаги по това време.

Непознатият не влезе в „Стария Наракорт“. Поведе коня си нататък по уличката. Там имаше друга кръчма, по-малка, на име „При лисицата“. Тя беше празна — нямаше особено добра слава.

Кръчмарят вдигна глава от кацата с кисели краставички и измери госта с поглед. Чужденецът, все още с наметалото, стоеше неподвижно пред тезгяха и мълчеше.

— Какво ще желаете?

— Бира — каза непознатият. Гласът му беше неприятен.

Кръчмарят избърса ръце в платнената си престилка и напълни една нащърбена глинена халба.

Непознатият не беше стар, но косите му бяха почти напълно бели. Под наметалото си носеше протрит кожен кафтан, с върви при врата и на раменете. Когато свали наметалото си, стана ясно, че на ремък на гърба му е окачен меч. В това нямаше нищо странно, във Визим всички ходеха въоръжени, но никой не носеше меча си на гърба си, сякаш е лък или колчан.

Непознатият не седна на масата, където се бяха събрали малцина посетители, а остана при тезгяха, изучавайки с поглед кръчмаря. Отпи от халбата и каза:

— Търся стая за нощуване.

— Нямам — измърмори кръчмарят, загледан в обувките му — прашни и мръсни. — Попитайте в „Стария Наракорт“.

— Искам тук.

— Нямам.

Кръчмарят най-накрая разпозна акцента на непознатия. Ривиец.

— Ще платя — каза чужденецът тихо, сякаш някак неуверено. В този момент започна цялата тази гадна история. Един дангалак с белези от шарка по лицето, който от момента на появата на чужденеца не беше спирал да го гледа навъсено, стана и се приближи до тезгяха. Двамата му приятели застанаха на не повече от две крачки зад него.

— Няма места, безделнико, ривийски скитнико — изрева човекът с белези от шарка, заставайки плътно до непознатия. — Тук, във Визим, не ни трябват такива. Това е порядъчен град!

Непознатият взе халбата си и се отдръпна. Погледна кръчмаря, но оня извърна поглед. И през ум не му минаваше да защити ривиеца. Пък и кой обича ривийците?

— Всеки ривиец е крадец — продължаваше мъжът с белезите, от когото лъхаше на бира, чесън и злоба. — Чуваш ли какво ти говоря, гадино?

— Не чува, ушите му са пълни с лайна — обади се единият от двамата отзад, а другият се изкикоти.

— Плащай и изчезвай! — изкрещя сипаничавият.

Едва сега непознатият го погледна.

— Ще си допия бирата.

— Ще ти помогнем — каза грамадният, изби халбата от ръката му, хвана го за рамото и впи пръстите на другата си ръка в ремъка, препасан през гърдите му. Единият от двамината отзад вдигна юмрук, но чужденецът се завъртя на място, като така накара сипаничавия да загуби равновесие. Мечът изсъска в ножницата и проблесна за миг под светлината на факлите. Настана суматоха. Някой извика. Един от посетителите хукна към изхода. Някакъв стол се стовари с трясък, глинените съдове пляскаха приглушено при падането си на пода. Кръчмарят с треперещи устни гледаше чудовищно разсеченото лице на сипаничавия, който, вкопчил пръсти в ръба на тезгяха, се свличаше и изчезваше от поглед, сякаш потъваше. Другите двама лежаха на пода. Единият беше неподвижен, другият се извиваше и трепереше в бързо увеличаваща се тъмна локва. Във въздуха вибрираше пронизителен истеричен вик на жена. Кръчмарят се разтрепери, заразмахва ръце и започна да повръща.

Непознатият отстъпи към стената. Присвит, концентриран, бдителен. Държеше меча с двете си ръце, движейки върха на острието във въздуха. Никой не помръдваше. Страхът като студена кал беше полепнал по лицата, сковаваше крайниците, запушваше гърлата.

В кръчмата с гръм и трясък нахлуха трима стражи, очевидно оказали се наблизо. Обвитите им в ремъци тояги бяха приготвени, но щом видяха труповете, те веднага извадиха мечове. Ривиецът опря гръб в стената и измъкна с лявата си ръка кама от ботуша си.

— Хвърли го! — изкрещя един от стражите с треперещ глас. — Хвърли го, разбойнико! Ще дойдеш с нас!

Вторият страж изрита масата, която му пречеше да мине отстрани на ривиеца.

— Извикай още хора, Треска! — извика той на онзи, който стоеше най-близо до вратата.

— Няма нужда — рече непознатият и свали меча. — Сам ще дойда.

— Ще дойдеш, кучи сине, но вързан с въже! — закрещя онзи, на който му трепереше гласът. — Хвърли меча, да не ти счупя главата!

Ривиецът се изправи. Бързо прехвърли меча в лявата си ръка, а с дясната, насочена към стражите, светкавично начерта сложен Знак във въздуха. Гвоздеите, които покриваха нагъсто дългите до самите лакти маншети на кожения кафтан, проблеснаха.

Стражите моментално отстъпиха, прикривайки лицата си с горната част на ръцете. Някой от другите в кръчмата побягна към вратата. Жената отново запищя — диво, ужасено.

— Сам ще дойда — повтори непознатият със звучен, метален глас. — А вие тримата — пред мен. Водете ме при кмета. Не знам пътя.

— Да, господине — промърмори стражът, навеждайки глава. Тръгна към вратата, озъртайки се неуверено.

Другите двама побързаха да излязат подире му. Непознатият ги последва, след като прибра меча в ножницата и камата — в ботуша. Когато минаваха покрай масите, посетителите прикриваха лица с кафтаните си.