Овидий
Метаморфози (94)

Гладът

„Има в далечните скитски предели сковано в лед място,

тъжно и неродовито, без плод, без дърво е земята.

Леностна Мразовина обитава там, Бледност и Трепет,

мършав Гладът. Той, предай, да насели утробата скверна

на светотатния мъж, да не сеща насита от нищо,

в съревнование той да надвива на моите сили.

Да се не плашиш от пътя далечен, вземи колесника

с моя впряг змейски и пускай юздите му във висината!“

Даде на нифмата впряга. През въздуха тя прелетя и

слезе на скитска земя. Върху зъбера на планината

(там я наричат Кавказ) облекчи от ярема змиите

и забеляза целта си — Гладът на поле каменисто

скубеше с нокти и зъби нарядко прорасла тревица.

Беше с четинести косми, със хлътнали взори и бледен,

с плесен по сивите бърни, с нечиста ръжда по гръкляна,

кожата груба — през нея прозираше вътрешността му,

сухите кости стърчаха из хълбок, пропаднал надолу,

вместо корем празнината коремна се виждаше само,

сякаш гръдта му виси на гръбначния стълб. Отличава

ставите мършавината, а кривулът на колената

гледа навън. Прекалено издут му е глезенът сякаш.

Щом го видя отдалеч (не посмя да отиде наблизо),

тя съобщава какво му заръчва богиня Церера.

Скоро, макар отдалеч и макар долетяла току-що,

както поне й се стори, усети Глада и подкара

змейския впряг, и по въздуха тя към Хемония литна.

Заповедта на Церера, макар че към нейната воля

беше враждебен, Гладът изпълнява, през въздуха стига

с вятъра той до палата и в спалнята влиза направо,

дето, потънал в съня си, лежеше мъжът светотатен —

беше по нощната доба, — и с двете ръце го прегръща,

вдъхва се в него, в гръкляна, в гърдите, в устата се

вдъхва,

чувство на глад предизвиква той в празните негови жили.

Свършил заръката вече, напуща земята богата,

в пустия дом се завръща, в полята, с които бе свикнал.

Все още с меките свои криле Еризихтона гали

кроткият сън. Той насъне за ястия вече жадува.

Челюсти трака напусто, един о друг зъбите точи,

с въображаемо блюдо измъчва отучено гърло

и вместо гозба напразно преглъща летливия въздух.

Щом се разсява сънят му, беснее страстта за ядиво

с власт върху жадната глътка и вътрешността му гореща.

Иска веднага каквото поднася морето, земята,

въздухът, даже на пълна трапеза от глад се оплаква,

в пиршество пиршества търси. Не стига му явно, което

цели градища насища, което народа насища.

Колкото повече тъпче търбуха си, повече иска.

Както морето поема от всички предели реките

и се не сити с водите, но пие реки отдалече,

както и хищният огън — той нивга храна не отказва,

много дървета изгаря и колкото повече гълта,

толкова повече търси, от многото по-лаком става,

тъй Еризихтон безбожен налапва една подир друга

гозба, все нова желае и всяка храна е причина

друга да търси, яде, но стомахът му вечно е празен.