Овидий
Метаморфози (17)

Калисто

Богът баща всемогъщ проверява стените гигантски

на небесата дали от стихийния огън не се е

срутила някоя част. Уверил се, че всичко е здраво

както преди, той оглежда земята, делата човешки.

Но за Аркадския край с по-особена грижа заляга.

Извори връща, реки, непосмели в речища да рукнат,

възобновява, трева на земята той дава и листи

на дървесата, нарежда лесът да се раззеленее.

Но доде броди насам и натам, нонакрийска девойка

го заплени и страстта му разпали стихийно сърцето.

Нейната грижа не беше да точи от вълната нишки,

нито коси да гласи, но одеждата с фибула само

и с белоснежна повезка небрежните къдри придържа.

Въоръжена ту с лък, ту в ръката си с копие леко,

беше бойкиня на Феба. На Тривия най-скъпа дружка,

бродеше из Меналон. Първенството все пак е нетрайно.

Слънцето горе престъпи средата на друма небесен

и тя навлезе в гора, непрореждана век от секира,

Освободи раменете си там от колчана, разхлаби

гъвкия лък, след тона върху тревна постелка полегна

и върху пъстрия стрелник глава подслони за отмора.

Юпитер, щом я видя беззащитна и морна, си рече:

„Сигур жена ми сега хитрината не ще да узнае,

но и дори да узнае, то все ще си струва кавгата.“

Първо облича лика на Диана с носията нейна

и заговорва така: „О, девойко от моята свита,

де в планината ловува?“ От злака надига се тя и

казва: „Привет, божество, и от Юпитер — нека ме чуе —

по-величаво за мене!“ Той чува, не сдържа смеха си,

радва се, дето го тя предпочита пред него самия,

не съвсем хрисим, не както девица, целува момата.

Де е ловувала днес, тя току се наканва да каже,

той я с прегръдка възпира и не без вина се разкрива.

Истина, тя противи се, доколкото може жената

(де да я видеше ти, о Сатурнова дъще, не щеше

толкова строга да си!), но кого би надвила девойка,

Юпитер кой би надвил? Победил, се завръща в ефира

Юпитер. Ненавидяла леса и шумака свидетел,

стъпки понесла назад, тя едва не забрави да вдигне

тула, стрелите, лъка — той на клона си още висеше.

Ето със свита пристига Диктина въз височината

на Меналон, от лова предоволна, съглежда момата

и я повиква. Калисто на нейния зов не откликва.

Най-напред тя се изплаши, че Юпитер в нея се крие.

Но като вече видя след богинята нейните нимфи,

схвана, че няма лъжа, и се включи сама в съпровода.

Но да прикриваш в лице провинение — колко е тежко!

Дига очи тя едва, до богинята вече не смее

както преди да върви и в колоната първа да бъде,

но все мълчи. За отнетия свян е издайник цветът й.

Ако не беше девица, по знаци безбройни Диана

би разпознала вината. Но нимфите, казват, разбрали.

Щом за деветия сърп се заоблиха лунни рогове,

В братския пек след гонитба на дивеч богинята мерна

влезе в прохладна гора, от която изтичаше ручей,

с ромон търкаляше той по коритото гладкия пясък.

Както похвали тя къта, нога потопи във вълните,

после похвали и тях и подкани: „Безлюден лесът е,

да потопим във водите прелели телата си голи!“

Поруменя паразийката. Всички одеждите смъкват,

мае се само една. Но от бавната дрехата свличат.

Плащът й щом бе отнет, и по тялото блесна вината.

Тръпне смутена, опитва с ръце да прикрие тя скута.

„Бягай далече оттук, не скверни ми свещения извор!“ —

Цинтия викна и с гняв я прогони от своята свита.

На гръмовержеца мощен съпругата знаеше всичко,

но за жестоката казън изчакваше час по-удобен.

Този час беше дошъл. Младенецът Аркад — на Юнона

най-вече той бе ядът — се роди от любовната връзка.

Страшни очи тя отправи към него и помисъл страшен.

„Липсваше само това, прелъстителко — рече и с упрек, —

да натежиш от плода, та да стане обидата явна

чрез рождество и да блесне позорът на моя събрачник.

Но ще ми скъпо платиш! Ей сега ще отнема вида ти,

който, безсрамна, на тебе и моя съпруг се харесва.“

Рече тя и за косата я хвана, с лицето надолу

върху земята простря. Тя молебно издигна ръце, но

почнаха да й твърдеят ръцете с космати фъндъци.

Китките стават извити и в нокти превити прерастват,

служат й те за крака. А лицето, от Юпитер нявга

хвалено доста, широко отворена паст загрозява.

А да не трогва с молби и молебствени думи сърцата,

нейната реч се отнема. Тя звук заплашително гневен

и ужасяващ изтръгва из своето хрипкаво гърло.

Прежната мисъл, макар преобърната в мечка, запазва

и непрестанно ръмжи да докаже дълбоката мъка,

и към небе и звезди безобразни ръце тя издига,

неблагодарния бог, онемяла, в ума си упреква.

Колко ли пъти, сама непосмяла в леса да почине,

бродеше тя пред дома и в дъбравите, някога нейни?

Ах, неведнъж през скалите я следваше лаят на хрътки!

Бягаше често от страх пред ловците, доскоро ловджийка,

пред зверовете дори се таеше, забравила що е,

по планините от мечка се стряскаше, мечка самата,

и се боеше от вълци, макар че сред тях бе баща й.

Ето самия Аркад! Триж по пет дни рождени посрещал,

на Ликаона е внук, а за майка си нищо не знае.

Докато дивеча гони и търси удобна долчинка

и в еримантски букак омотава дърветата с мрежи,

ето насреща му тя — щом съгледа Аркад, се стъписа,

сякаш сина си позна, непознал я, младежът се дръпна,

трепна пред нея, че тя не откъсваше поглед от него

нито за миг и когато реши по-наблизо да дойде,

той се припели със смъртна стрела да прониже гръдта й.

Осуети всемогъщият сам нечестивото дело,

двамата през празнотата въздушна издигна във вихър

и на небесния свод ги възведе в съзвездия близки.

Кипна Юнона: сега сред звездите държанката блесна!

При Океана възстар и при сивата Тетия слезе

и морската глъб — у небесните те страхопочит извикват

често. Запитана що я довежда до тях, заговаря:

„Питате що съм дошла от небесни палати царица

на боговете при вас? — На небето ме друга измести.

Нека съм лъжла, ако, щом земята в нощта притъмнее,

вие не видите горе в небето — ах! — моите рани,

обожествените скоро звезди — там високо, където

сетният най-кратък кръг край оста се извива накрая.

Истина, кой би се още боял да обижда Юнона,

пред оскърбената мене да тръпне? Мъстя, но за полза.

О, що направих! И колко е моята мощ безпределна!

Не позволих да остане човек, а тя стана богиня.

Тъй на виновни мъстя. Тъй велика е моята сила!

Нека и прежния вид й възвърне, и зверската мутра

да отстрани, той постъпи така с Форонида от Аргос.

Що не напъди Юнона и в спалните мои покои

нея той да въведе и да вземе за тъст Ликаоиа?

Но ако сещате срам за презряната питомна ваша,

Мечката дръжте далеч от лазурната бездна. Звездите,

заради блудство дарени с небе, не допускайте долу,

в чистите ваши талази разблудната да се не къпе!“