Овидий
Метаморфози (93)

Еризихтон

Щерката на Еризихтон, съпругата на Автолика,

имаше същата сила. Баща й, презрял боговете,

никога върху олтари не жареше дъхави жертви.

Той със секира — разказват — увредил леса на Церера

и със желязото сам осквернил светостта на гората.

Там с многодетно стъбло се издигаше дъб необхватен —

цяла дъбрава. В средата дървото опасваха ленти,

паметни плочи, венци — за могъщо оброчество знаци.

Често под него дриади извиваха празнични танци,

често, преплели ръце, обикаляха ствола в редица.

Триж по пет лакътя беше обхватният кръг на дървото,

всичките други дървета в гората стояха под него,

както тревата растеше под всяко от тези дървета.

Ала синът на Триопас не щя да запази дървото,

той повели на слугите да тътнат свещения дъб, а

щом забеляза, че те не започват, сам грабна секира

от едного, та изрече безсрамникът тази закана:

„Даже да беше самата богиня и нейна любимка,

пак ще докосне дъбът със зеленото върше земята!“

Викна той, но докато със секирата косо замахна,

в тръпка въздъхна дълбоко дъбът, посветен на Део, и

почнаха общо листата и жълъдът да побеляват

и бледнината обхвана далече прострените клони.

Щом светотатна ръката отвори на дънера рана,

ето че кръв от кората строшена потече не инак,

а като струята кръв на грамадния бик, пред олтара

в жертва пронизан, когато шурти от раздраната шия.

Всички изтръпнаха в страх, осмели се един между всички

жестокостта му да спира, да пречи на страшната брадва.

Веждите свъсил, крещи тесалиецът: „За милостта ти

ето награда!“, от ствола към него секирата свръща

и му отсича главата, и пак по дървото заудря.

Чу се из вътрешността на дървото такава прокоба:

„Тук съм под дънера аз, на Церера най-вярната нимфа.

За нечестивото дело очаквай отплата — утеха

за гибелта ми, това пред смъртта си сега ти вещая.“

Оня упорствува в злото си дело, накрая разклаща

с удари неизброими и гътва с въжето дървото.

Падна дъбът и затисна стъблата на много дървета.

Всички дриади в тъга пред бедата, и горска, и своя,

всички сестри пред Церера пристъпват във черни одежди

скръбни и молят от нея възмездие за Еризихтон.

И хубавица Церера с главата си кима съгласна —

тежките ниви разтърсва с богатите техни сеитби, —

ето скроява му казън тъй жалка, доколкото този

жалък престъпник заслужва с делата си някаква

жалост —

да го разкъсва Гладът. И понеже самата не бива

да приближава до него (Гладът и Церера не могат

да се събират, не дава съдбата), повиква планинска

нимфа и тъй заговаря на селската ореада: