Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop(2011)
Редакция
maskara(2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. —Добавяне

Смъртта на Мелеагър

Пазеше тя цепеница, която, кога Тестиада

като родилка лежеше, поставиха Парките, трите,

в огъня лумнал и с палец предейки фаталната нишка,

рекоха те: „На главнята и тебе, о новородено,

даваме същото време.“ След тази изпята присъда —

Парките бяха излезли — изтръгна от жаркия огън

майката клона веднага, със струя вода загаси го.

Дълго го криеше тя в най-потайно домашно пространство,

дето запазен, младежо, той пазеше твоите години.

Вади го майката вече, нарежда да сложат куп съчки

с борина и доближава до купа враждебния огън.

Четири пъти понечва да хвърли въз пламъка клона,

четири пъти се сепва. Сестрата и майката спорят,

късат едното сърце имената на двата нагона.

Често бледнее в лицето от страх пред злодейството близко,

често горещият гняв зачервява издъно гледа й,

ту й лицето издава заплаха за нещо жестоко,

ту би могъл да повярваш, че в него се милост оглежда.

И пресуши ли плача й свирепият жар на гнева й,

сълзите рукват отново. Тъй както и корабът, който

сприята грабва, от нея насрещен го вихър поема,

двоен той натиск изпитва, залита към нея, към него,

тъй дъщерята на Тестий се бори с различните чувства —

редом тя ту укротява гнева си, ту пак го раздухва,

все пак започва сестрата над майката да надделява,

с кръв да умилостиви кръвосродните сенки решава,

в немилостта милостива. Щом пагубен огънят лумва,

виква: „Дано в тази клада кръвта и плътта ми угасне!“

И както беше с главнята съдбовна в ужасна десница,

клетата майка застана до гробната клада с молбата:

„Поглед насам обърнете, възмездни божествени сили

три Евмениди, към тази безумствена свещеножертва.

Моята мъст е злодейна. Със смърт аз смъртта

възмездявам —

ще се стовари вина въз вината и гроб въз гробове,

скръб, върху скръб наслоена, безчестния дом ще погуби!

Ощастливен да се радва Ойней на сина победител,

а да е сиротен Тестий? — Тогава скърбете и двама!

Мани на моите братя, току-що при сенките слезли,

чувствайте моята жертва еднички и скъпата жертва

възприемете — залога злощастен от мойта утроба.

Горко ми! Де се увличам? Простете на майката, братя!

Да го изпълня, отказва ръката. Смъртта за разплата

той е заслужил, признавам. Но мога ли аз да убивам?

Тъй ненаказан и тъй надживял победител да дойде,

горд от успеха си той, калидонски властител да стане,

вие пък купчини пепел лежите и ледени сенки?

Няма да бъде! Но нека погине злодеят и нека

да повлече и надежда, и царство, и власт на баща си!

Де си ти, майчина обич? Къде си, родителска грижа,

де сте, неволи, които през месеци десет понасях?

О, да бе още отроче угаснал ти в първия огън,

лесно понесла го бих! Ти живееше от милостта ми.

С твоя вина ще умреш — за делата награда. Живота

дваж ти дарявах — кога те родих и кога ти главнята

дръпнах. Върни ми го днес или с братята ти закопай ме.

Искам, но сили ми липсват. Какво да направя? Ту виждам

цялата сеч нечестива и братята в кървави рани,

ту ми сърцето ломи състрадание, майчина обич.

Клетата аз! Зла победа, но, братя, все пак победете,

ако след тази утеха, която ви дам, и самата

аз ви последвам.“ Изрекла това, с треперяща десница

хвърля, извърнала поглед, главнята сред смъртния

пламък.

Или застена главнята, или пък се стори, че стене,

щом като пламна, обзета от недружелюбния огън.

А Мелеагър, далече оттам, без да знае, изгаря

в същия пламък, усеща как съхне от огън неведом

вътрешността му и храбро надвива ужасните мъки.

Само скърби, че ще падне от гибел безславна, безкръвна,

и облажава Анцей, че от своите рани загина.

Старият татко, сестрите любящи и братята вика

с вопли из гаснещи устни и своята мила съпруга,

може би майка си също. Със зноя и мъката расне,

но те отново отслабват и заедно гаснат и двете,

и постепенно минава дъхът му в подвижния въздух,

и постепенно покрива жарта белезникава пепел.