Овидий
Метаморфози (85)

Калидонският лов

Казват, Ойней от годишната своя родитба принесъл

първия плод на Церера, възлял на Лией от вината

и на богинята руса Минерва — Паладино масло.

Най-напред полските сили постига желаната почит,

после и всички небесни. Но тя отминава, разказват,

само Диана. Единствен е нейният жертвеник гаснещ.

И боговете гневът овладява, „Без мъст не ще мине!

Ако ми почит откажат, отплата не ще ми откажат!“ —

викна отхвърлена тя и в нивята Ойнееви прати

мъстник глиган. Плодороден Епир не бе още откърмял

по-едри бици от него, в сикулски поля са по-малки.

В жар и кръв святкат очите, вратът му се ежи четинест,

космите щръкнали, сякаш изправени копия остри,

върху широките плешки, щом грухне хрипливо, потича

врящата пяна, на бивни индийски са зъбите равни.

Мълнии бълва из паст и горят от дъха му листата.

Ту в стъбълцето потъпква едва покълналия посев,

ту в зрелостта потрошава селяшката празна надежда

и в класовете погубва Церера. Напразно харманът

чака вещаната жътва, напразно хамбарът я чака.

Заедно с дългите гранки налягват налети гроздове,

с клонките — и плодовете на вечнолистата маслина.

И над овцете върлува. Не могат пастир, нито куче.

Нито свирепите бици да пазят стадата добитък.

Бяга изплашен народът. И само в града зад стените

смята се сигурен всеки, додето ведно с Мелеагър

отбор младежи се сбират с еднаквата воля за подвиг,

два Тиндариди близнаци, единият годен на коня,

брат му с юмрука, с тях Язон, строител на първия кораб,

и Пиритой, и Тезей — образци на щастливия сговор,

на Афарей синовете, Линкей, Тестиадите двама,

бързият Идас, Ценей, незапазил си женския образ,

дързък Левкип и Акаст, знаменитият копиеметник,

и Хипотой, и Дриант, и синът на Аминтора Феникс,

и с Акторидската двойка Филей, от Елида изпратен,

и Теламон, и Пелей — на Ахила, героя, бащата,

заедно с Ферециад, с Полай Хиантейски там бяха

още Евритион, пъргав при битка, и Хилей с Ехион,

непобедим върху кон, Панопей, нарикийският Лелег,

дивият Хипас и Нестор, все още младеж на години,

и от антична Амикла на Хипокоон синовете,

редом с Анцей Парасийски и свекърът на Пенелопа,

и Ампицид, вражалец, и Еклид, от съпругата още

незастрашен, и момата тегейска, лицейска украса.

Бляскава фибула горе захапваше нейната дреха,

носеше просто косата, прибрана във възел единствен.

Греещ от слонова кост, й висеше от лявото рамо

звънкият тул със стрелите, с левица държеше лъка си.

Беше с такива доспехи. Лицето й ти би нарекъл

с право в момиче момчешко, в момче пък момичешко с

право.

Щом я видя, начаса пожела я мъжът калидонски.

Въпреки божеска воля подхранва стаени огньове

в себе си той и: „Щастливец — възкликва — е този, когото

тя ще направи съпруг.“ Но ни време, ни срам позволяват

повече думи, зове по-великото дело на боя.

Многодървесна гора, неразреждана от вековете,

от равнината възлиза и гледа надолу полята.

Щом там дойдоха мъжете, едни от тях мрежи разтягат,

други от псетата снемат синджири, а трета част следват

ясните дири и стръвно на опасността си налитат.

Там се ниши долина, през която се свличат порои,

рукнали от дъждовете. Буят в дълбината на рова

гъвка върба, гъсталаци и влаголюбнви шавари,

храсти лескови и малки тръстички под дългите цеви.

Погнат глиганът оттам, се устрелва против враговете

бесен, подобен на лъч, из раздирани облаци блеснал.

В пристъпа гътва леса, под краката му пука гората:

викват ловците, протягат със силни десници към него

копия мощни, които блестят със железни острила.

Спуска се, хрътове пръсва глиганът, застане ли някой

пред яростта му, отблъсва лаячите с удар страничен.

Най-напред копие хвърли с десница Ехион — напразно.

То не сполучи, а леко одраска стъблото на явор.

Следното, ако не беше запратено толкова силно,

можеше да се забие в гърба на животното сигур,

но надалеч отхвърча. Пагасийският Язон го прати.

„Фебе — извика на Ампикс синът, — ако аз те почитах

и те почитам, то дай да улуча целта безпогрешно.“

Колкото можеше, богът склони на молбата. Глиганът

беше ударен, но не наранен. При летежа Диана

беше развила върха му, държалото стигна без края.

Вече зверът побесня, като огнена мълния пламна.

Свитки изхвърлят очите му, пламък му ноздрите дъхат.

Както от опната прашка излита запратена топка,

щом се в стените цели или в кули, отрупани с воини,

тъй се нахвърли опасен глиганът със сигурен устрем

връз младежта и простря Пелагон и Хипалмон, заели

вдясно крилото. Прибраха телата им техни другари.

Но не успя да избегне съдбовния удар Енесим

Хипокоонов. Додето треперещ се готви да бяга,

жилите на колената, раздрани, му вече не служат.

Също пилиецът щеше преди времената троянски

зле да завърши, но той се оттласна от копие мигом,

скочи на клона на близко дърво и погледна отгоре

сигурен вече врага си, от който успя да избяга.

Гневно си зъбите точи глиганът на дънера дъбов,

с гибел грози и на свежо оръжие той доверил се,

кълката на Евритид великана разпаря със зурла.

Ала близнаците братя, не още звезди на небето —

двамата великолепни, препускащи заедно двама

върху коне с гърбове, от снега по-блестящи, — и двама

метнаха с трепетен тласък през въздуха копия остри.

Щеше да бъде ранен, но се шмугна в гъстак четинякът —

мястото беше за кон и за копие непроходимо.

Втурва се там Теламон, но увлечен в страстта за гонитба,

непредпазливо връхлита на дънер и пада. Додето

тича Пелей да го дигне, тегейската дева постави

на тетивата си бърза стрела, сви лъка, та я метна.

Ето тръстичката сегна трупа на звера, зад ухото

тя го одраска и с малко кръв космите тя почерви му.

Но от успешния изстрел не толкова тя бе щастлива,

колкото сам Мелеагър. Той първи видял бил — разказват —

и на другарите първи показал видените кърви.

„Тебе се пада — изрече — заслужено чест и награда.“

Почервеняват мъжете от срам, насърчават се виком,

дават един друг кураж, безразборно те копия хвърлят,

но суматохата пречи целта безпогрешно да случат.

Бесен проклина съдбата аркадецът с двойната брадва:

„Вижте, приятели, колко надхвърля оръжие мъжко

женския хвърлей — възкликва, — но само пред мен

отстъпете.

Нека Латония даже с оръжие да го закриля,

ще го погубя с десница и мимо самата Диана.“

Всичко това самохвалецът сам изговори надменно,

с двете ръце той надигна двуострата своя секира

и се на пръсти привдига, едва о земята опира.

Но го превари зверът, той и двата си бивна затъкна

във слабините му, дето е най-смъртоносното място.

Пада Анцей на земята, с потоци от кръв му изтичат

вън омотани червата, кръвта му облива земята.

Срещу врага Пиритой се изстъпва, синът на Иксион,

и със могъща десница ловджийското копие маха.

Вика насреща Егид: „Стой далеч! От душата ми част си,

по си ми скъп и от мен. Храбреци е възможно да бъдем

и отдалеч. На Анцея навреди безумната смелост.“

Каза и тежкия дрян със железен завършък замахна,

той го умело преметна и чакаше то да улучи,

ала отрязан от дънер шумнат клон му пътя препречи.

Копие хвърли сега Езонид. От глигана случайно

то се отплесна, удари копой, незаслужил съдбата,

по слабините, премина през тях и в земята заби се.

Хвърля Ойнид — с нееднаква сполука две копия хвърля,

първото удря в земята, в гръбнака се второто вбива.

Бързо, додето глиганът беснее и тяло извръща

в кръгове, пени се, съска, отново се в кърви облива,

близо ранителят иде и в ярост докарва врага си,

точно забива в плещите му своето копие светло.

С възклик ликуващ издават другарите своята радост,

към победителя тичат да стиснат десница с десница,

гледат гигантския звяр, на огромно пространство

проточен,

и му се чудят, те още не смятат съвсем безопасно

да го докосват, но всеки оръжие топва в кръвта му.

А победителят слага крак въз смъртоносния череп

с повика: „Моята плячка вземи, нонакрийска девойко,

нека победната слава сега поделя ведно с тебе!“

И начаса й дарява той кожата откъм гръбнака

с острата четина, още главата с огромните бивни.

Радва се тя на дара, на дарителя негов се радва.

Но породената завист възбужда сред хайката ропот,

измежду тях синовете на Тестий надигат ръцете:

„Плячката, жено, върни, не отнемай дела ни — извикват

с яростен глас — и напразно не се уповавай на хубост,

а от дарителя влюбен закрила не чакай!“ Лишават

нея от дар, а пък него от правото да подарява.

Скръцва в яда си със зъби потомъкът Марсов и виква:

„Хайде узнайте сега, ограбвачи на чужди трофеи,

колко далеч от заплаха е дело!“ И злото желязо

вбива в гръдта на Плексип, не очаквал той нищо такова.

Мисли Токсей що да стори, наистина иска за брат си

да отмъсти, но съдбата на брата го плаши. Но дълго

да се размисля не му позволява героят и още

топлото копие той от роднинската кръв сгорещява.

Носеше в храма Алтея дара за сина победител,

но щом видя, че донасят студеното тяло на брат й,

тя се заудря в гърдите и с вопли на жалост напълни

родния град и смени златотканите дрехи със черни.

Но щом й стана известен убиецът, мигом забрави

всякаква скръб и от сълзи премина към страст за разплата.