Овидий
Метаморфози (83)

Дедал и Икар

Крит и безкрайния плен бе намразил в душата си Дедал.

Чезнеше той, окръжен от море, по земята си родна.

„Нека земя и море да завардва! — изгнаникът викна. —

Все пак небесната шир е свободна. През нея ще минем.

Всичко дори да владей, над ефира не властвува Минос.“

Каза тъй Дедал и с дух, устремен към изкуство незнайно,

нова природа твори. Той от птици перата събира,

малките слага напред, а към дългите къси прибавя —

сякаш израсли сами. И сиринга — овчарската свирка,

тъй постепенно расте от неравни стъбла на тръстика.

Долу споява след туй при основите с восък перата,

с нишки от лен по средата ги свързва и леко извива —

истински птичи крила! До бащата Икар пък стоеше.

Без той да знае дори, че играе със своята гибел,

тичаше с радостен смях по перцата, от вятър подети,

ту пък от жълтия восък омесваше топчета с пръсти.

Детска безгрижна игра! — но за таткото пречка неволна

беше туй в странния труд. Над творбата щом сложи

грижовно

майсторът сетна ръка, към крилата готови привърза

своето тяло и виж — в затрептелия въздух увисна!

И след това на сина си реди: „Запомни! По средата на пътя

само, Икаре, върви — че от влага крилата ще тегнат,

ниско прелиташ ли ти, а високо ги слънцето жари.

Дръж се далече оттам! Повелявам, очи не обръщай

към Воловаря, Хелика, към меча грозящ на Орион.

Пътен проправяй след мен.“ След това го съветва усърдно

как да лети и на рамо му скрепя крила непознати.

Учи го бащински тъй, но страните от сълзи овлъгват,

бащини верни ръце потреперват. Целува сина си —

сетна целувката бе — и подел се нагоре с крилата,

литва в тревога и страх той за своя другар като птица,

крехките рожби извела навън от гнездото високо.

Мами го леко напред и показва му пагубна ловкост,

сам той размахал криле, към крилете на своя син гледа.

Някой, що риба лови на брега с разлюляна тръстика,

или пастир, върху гега облегнат, орач, да отдъхне

сложил връз ралица длан, щом в ефира ги смаян съгледа,

мисли ги за богове. Вече Самос Юнонин отляво

бяха отминали те, прелетяха над Делос и Парос,

вдясно остана Лебинт и Калимна, прочута с меда си.

Почна тогава момчето на полета смел да се радва,

втурна се то без водач и в копнеж да достигне небето

път нависоко набра. Ала зноят на близкото слънце

восъка дъхав смекчи — на перата спояваща връзка.

Восъкът се разтопи. От крилата лишено, напразно

то оголели ръце, незагребващи въздух, размахва.

„Татко!“ — напусто зове. И прие го морето лазурно

в своята бездна тогаз, от момчето получила име.

Без да е вече баща, се провиква злощастен бащата:

„Где си, Икаре любим? И къде да те диря, Икаре?“

Вика: „Икаре!“ безспир. Но съгледа пера над вълните,

своята сръчност прокле и зарина той тялото в гроба.

Островът носи сега на зарития клетото име.