Овидий
Метаморфози (79)

Тевмеската лисица

За съдбата на втория дар ти ме питаш?

Слушай тогава: За чудо и приказ е странната случка.

Припевът, който не беше от по-раншен ум разгадаван,

вече Лаяд отгада, и лежеше в дълбоката бездна

тази възвестница тъмна, забравила смътните думи.

(Явно, свещена Темида наказва такива постъпки!)

Над аонийската Тива след всичко връхлита и нова

напаст: мнозина селяци ведно със стадата добитък

стават храна на звера. От съседната област младежи,

ние дойдохме и мрежи широки разстлахме в полята.

Но той със скокове леки прескачаше мрежите бързо

и преминаваше тъй над високите ленени клопки.

Пускат по него копои, но от преследвачите бяга

и не по-бавен от птица от хайката той се изплъзва.

Всички в един глас ме молят за Лелап, за моето куче.

Тъй се зовеше дарът ми. То вече насилва синджира

и се опитва с уста да отмахне връвта от врата си.

Още едва го отвързах, и вече не знаехме де е.

Още бе пясъкът топъл в следите на кучите стъпки,

и от очи се изгуби. От него ни копие беше

по-бързо, нито клъбцето, запращано с ремък на прашка,

нито тръстичката лека, която гортински лък мята.

Имаше хълм сред полето със слабо издигнато било.

И аз се качвам, оттам наблюдавам невиждана гонка.

Ето зверът е захапан, изглежда, след миг се изплъзва

пак от устата на песа, не бяга направо, но в зигзаг

тази хитруша, излъгва устата на своя гоняч и

в кръг се върти, да не може врагът да се метне на нея.

Следва той плътно звера, на бяг равен, и ха да го стигне,

все го не стига и прави във въздуха скокове празни.

Своето копие в помощ потърсвам. Додето с десница

аз го притеглям и пръсти към ремъка вече нагласям,

поглед за малко откъсвам. Щом дигам отново очите,

насред полето — о, чудо! — съглеждам два образа в мрамор,

сякаш единият бяга, а сякаш го другият гони.

Сигур да бъдат и двата в борбата си непобедими,

някакъв бог е желал, ако някакъв бог им помагал.

Толкова, и замълча. „А туй копие в що е виновно?“ —

пита го Фок. И за тази вина му Цефал заразказва:

„С нашите радости, Фоке, започват и нашите мъки.

Първо за тях ще разкажа. На драго сърце, Еакиде,

спомням щастливото време, когато в самото начало

бяхме щастливи съпруг и съпруга, тъй както се следва.

Грижа съвместна и обич взаимна ни свързваше двама.

С Юпитер брак тя не би предпочела пред моята обич,

друга не би ме пленила, дори и самата Венера

долу да слезе. В еднаква любов ни горяха сърцата.

Рано, щом слънцето първен златеше билата планински,

търсех редовно горите за лов с радостта на младежа

без съпровод от слуги, от коне и от душещи псета

и не обичах да нося със себе си възляни мрежи.

Само туй копие вземах. Щом бъдеше сита ръката

от поваления дивеч, потърсвах прохлада и сенки,

и долини, от които да лъха милувният повей.

Повея нежен аз търсех тогава по знойното пладне,

повея жадно очаквах, да бъде отрада в труда ми.

Повей (добре съм запомнил), дойди! — аз обичах да пея. —

Радвай ме и изпълни ми гърдите с желаната свежест,

и потуши като друг път пожара, от който изгарям.“

Тук съм добавял навярно (така пожелала съдбата)

повече думи гальовни. „О, моя велика наслада —

сигурно аз съм възкликвал, — отмора и свежест ми носиш,

с тебе обикнах горите, местата самотни. Да можех

винаги аз на устата да сещам лъха на дъха ти!“

Някой наблизо, когато дочул заблудено словата

с двойния смисъл, помислил, че повеят, който тъй често

виках, е име на нимфа, че нимфата аз съм обикнал.

Тозчас спохожда Прокрида нелепият изобличител

на светотатството мнимо и чутото той й подшепва.

Ах, лековерна любов! От внезапната мъка обзета,

както научих, тя рухва. Едва се съвзела отново,

клетница тя се зове, от съдбата си онеправдана,

скършена вярност оплаква, терзана от пустия упрек,

тръпне от нищото, тръпне от име, лишено от тяло.

Страда нещастната, сякаш съперница истинска има.

Все пак съмнява се често, надява се тя, че се мами,

на клеветата горката не вярва, преди да я види,

и не желае вината на своя съпруг да осъди.

Следната нощ бе отстъпила пак пред лика на Аврора.

Ставам, отивам в леса, след успешния лов се излягам.

„Повей, ела! — промълвих. — След отмалата ведрост

вдъхни ми!“ —

и ненадейно — така ми се стори — дочух сред словата

някакъв вопъл. Извиках веднага: „Ела, о любима!“

След като падащи листи отново издадоха шумол,

„дивеч“ — помислих и мигом хвъркатото копие хвърлих.

Беше Прокрида, и точно в гърдите със смъртната рана.

„Горко ми!“ — виква. Познавам гласа на съпругата вярна

и начаса по гласа главоломно безумен се втурвам.

Там полумъртва я виждам, в одежда, оплискана с кърви,

своя дар (о, аз нещастник!) от раната тъкмо изтръгва.

Тялото дигам, за мен от самия мен много по-скъпо,

с мека грижовна ръка от гърдите си дрехата сдирам,

връзвам жестоката рана, потискам й кръвната струя

и със смъртта си злодея мен да не напуска я моля.

Немощна тя, пред часа на смъртта се насилва за тези

няколко думи: „Сърдечно в съюза на брачното ложе

моля те и в боговете — в небесните, в моите долу,

и ако нещо заслужих за теб, в любовта ми, която,

за гибелта ми причина, сега пред смъртта продължава,

не позволявай на Повей да легне на моето ложе.“

Рече така. Чак тогава открих и й казах, че беше

в името тя заблудена. Но що от това, че научи?

Свлича се тя и с кръвта я напускат и малкото сили.

Поглед от мен не откъсва, додето очите й гледат,

и върху мене, в устата, издъхва горката душата.

Но прояснен е ликът й, личи, че мре успокоена.

Пред просълзени разказа през сълзи героят и ето

с двата си сина Еак и с набраните войни пристига,

да ги приеме Цефал ведно с техните храбри доспехи.