Овидий
Метаморфози (77)

Мирмидонците

Смазан от водовъртежа на страшното бедствие, викнах:

„Юпитер, ако не лъже слухът, че в любовна прегръдка

някога ти си държал дъщерята на Азоп Егина

и се не срамиш, велики, да бъдеш зован мой родител,

моите хора върни, ако не, зарови и мен в гроба!“

Този час благоприятна поличба той прати — гърма си.

Рекох: „Приемам, и нека това е за мене щастлива

личба за твоята воля. Вестта за залог възприемам.“

Рядък дъб с клони, широко разперени, близо растеше,

беше на Юпитер свят, от додонското семе покълнал.

Мравки, на плод събирайки, съгледахме там върволица

дълга. На малки уста те пренасяха бреме огромно

из равномерна пътечка по пукнатина на кората.

Гледам им броя, дивя се, възкликвам: „О, милостен татко,

толкова граждани дай ми, стените си пак да изпълня.“

Тръпне грамадният дъб, зашумяват разклатени клони

без лъх на вятър. Обзе ме уплаха, от страх потреперих

и ми настръхна косата. Земята, дървото целувах,

без да призная на себе си аз, че лелея надежда,

все пак надявах се тайно, в сърцето подхранвах копнежа.

Пада нощта и сънят ме, от мъките морен, оборва.

Същият дъб се явява отново насъне пред мене

с толкова клони, по клоните с същия брой животинки.

Точно по същия начин дъбът, затреперил, изръсва

върху поляната долу рояка от зърноносачки.

Те неочаквано раснат и все по-големи изглеждат,

и от земята се вдигат, застават с туловища прави.

Чезне из мършавината големият брой на краката

и чернотата и скоро приемат човешкия образ.

Щом се събуждам, пустосвам наяве съня и се жаля,

че от небесните помощ не иде. Но в този миг слушам:

пълни палата гълчава, личат гласове на човеци,

скоро нечувани тука. Помислих, че още сънувам,

но Теламон се изправи на прага задъхан и викна:

„Татко, ще видиш тук нещо над всяка надежда и вяра,

бързо излез!“ Аз излизам и виждам мъжете — каквито

бе ми се сторило всъне, че виждам, такива ги гледам,

в същия строй подредени. Те идат и царя поздравят.

Аз изпълнявам обета пред Юпитер и разпределям

новия род по града и по обезлюдените ниви

и наспроти произхода наричам ги аз мирмидонци.

Тяхната външност познаваш. Предишните нрави запазват

още и днес. Пестеливо е племето и работливо,

в мъките яко, готово да пази каквото добие.

Те за война ще те следват еднакви по дух и години,

щом като Евърът, който щастливо дотук те доведе

(именно Евър го беше довел), на Южняк се превърне.