Овидий
Метаморфози (67)

Прокна

Знатни съседи пристигат съчувствия да му изказват,

молиха да го споходят царете им селища близки —

Аргос и Спарта, Микена, на Пелопиадите столна,

и Калидон, ненамразен все още от гневна Диана,

и плодороден Орхомен, Коринт, всеизвестен чрез бронза,

неустрашима Месена, и Патра, и Долна Клеона,

Пилос, градът на Нелей, и Трезена, не още питейска,

и градовете, които прегражда двуморският Истъм,

още, които оставя отгоре двуморският Истъм.

Кой да повярва? — Атино, единствена ти изостана.

Бран на дълга ти попречи. Пълчища от варвари бяха

откъм морето дошли да заплашват Мопсопската крепост.

Тракът Терей ги отблъсна със своето помощно войнство

и чрез победата той си спечели прочутото име.

С този владетел могъщ, разполагащ с мъже и богатства

и от Градив, от великия бог, произлязъл, сроди се,

давайки Прокна, Пандион. Отсъства сватовна Юнона

и Хименей е далеч, и при ложето Грация липсва.

Но Евменидите факли, от гробници взети, държаха,

но Евменидите ложе постлаха и бухал злокобен

буха на покрива там, на фронтона на брачната стая.

Бухалът двамата — Прокна с Терей, съчета за съпрузи,

с бухала майка тя стана. Разбира се, поздрав поднесе

Тракия. Благодариха те на боговете и тоз ден,

в който на славния княз бе отдадена Пандионида,

в който се Итис роди, занапред обявиха за празник.

Ползата дълго остана незнайна. — Извел бе Титанът

вече през есени пет времената на нови години,

и приласкала мъжа си, замолва го Прокна: „Отмалко

ако ме любиш, или позволи да споходя сестра си,

или тя тук да гостува. На тъста си да обещаеш,

че ще я върнеш наскоро. Ще бъде голям дар за мене,

ако дадеш да посрещна сестра си.“ Нарежда съпругът

кораб да спуснат в морето, поема с платна и веслари

към Кекропийския залив и стига брега на Пирея.

Още щом влиза при тъста, десница с десница се влагат

и разговорна подемат — уж благоприятна поличба.

Тъкмо Терей заразказва защо е дошъл, що поръчва

Прокна и дава обет, че ще върне веднага сестра й,

влиза при тях Филомела, прекрасна в богатия накит,

но по-богата по хубост, тъй както сме чували често,

че сред горите пристъпят наяди, пристъпят дриади,

стига въз тях да положиш подобна одежда и накит.

Също така се запали Терей при вида на момата,

както когато е някой възжълтите класове палнал

или е мушнал главня под сеното и сухата слама.

Мами ликът й, но тласка го повече похот вродена —

племето в тези земи се отдава със страст на Венера.

От склонността на рода си, от своята собствена пламва,

цял е обзет от стремеж да подкупи грижливата свита

заедно с вярната дойка, а нея с не малко богати

дарове да прелъсти, да пожертвува цялото царство,

или да грабне жената и в яростна бран да я пази.

Той е на всичко решен, обладан от любов неудържна,

и не побира гръдта му стаения пламък любовен.

Всяка отсрочка го мъчи и с жадна уста той се връща

пак на молбата на Прокна, чрез нея си бляна изказва.

Красноречив любовта му го прави и колкото пъти

той се увлича да моли, твърди, че тъй искала Прокна.

Още проронва и сълзи — и тях сякаш тя му поръча.

О, богове! Как държи заслепени сърцата на смъртни

тъмната нощ! Ей додето Терей се подготвя за злото,

вярват, че той е добър, и хвала си печели с вината.

Но настоява сама Филомела. Прегърнала нежно

бащино рамо, желае да иде да види сестра си

и за живота си собствен, и срещу живота си собствен.

Гледа Терей към момата и сладост очите му пълни.

Виждайки как тя целува, ръце о врата как обвива,

всичко приема за подтик, главня и храна на беса си.

Колчем прегърне тя своя баща, пожелава да бъде

сам той бащата. Не ще е по-малка и тъй низостта му.

Таткото скланят молбите на двамата. Радва се тя и

благодари му сърдечно и смята сполука за двете,

клетата, нещо, което ще бъде печално за двете.

Малко усилие още на Феб предстоеше. Конете

тъпчеха с яки копита по стръмния скат на Олимпа.

Слага се царска трапеза и в златни съсъди се лее

Бакх. След това на спокойния сън се отдават телата.

Ала одриският княз отдалече изгаря за нея.

Нейните жестове той си представя, лицето, ръцете,

в своя угода рисува каквото не виждал е още,

огъня сам си подклажда и грижата гони съня му.

Съмва се. Стиска Пандион прощално ръката на зетя

и му предава през сълзи за спътница своята щерка:

„Скъпи ми зетко, на теб я предавам от бащина обич,

както те двете желаят и както, Терее, сам искаш.

В твоята вярност те моля и в нашето близко роднинство

и в боговете. Пази я по бащински ти и върни я —

сладката моя утеха през опечалената старост,

най-скоро. Всяка забава на мен би изглеждала дълга.

А, Филомела, и ти — че далеч е сестра ти, ми стига, —

ако обичаш баща си, най-скоро при мене върни се.“

Старецът дава заръка и в същото време целува

щерка си, ронейки сълзи на обич по бащини бузи.

За верността им залог той поисква — от двама десници,

свързва ги, щом ги подават, с молбата си да не забравят

да поздравят там далече от него със щерката внука.

Но едва сетното „сбогом“ изрече с ридаещи устни,

и се изпълни сърцето му плахо с печален предусет.

Щом се веднъж изкачи Филомела на пъстрия кораб

и чрез веслата навлезе далече от суша в морето,

викна Терей: „Победил съм! Мечтата ми с мене пътува!“

Варварин, вече ликува и в себе си дивата радост

сдържа едва, не откъсва очите си от Филомела —

както грабливата птица на Юпитер с ноктите вити

на недостъпното свое гнездо е замъкнала заек —

няма плененият изход, грабителят гледа трофея.

Вече завършиха пътя и вече от морния кораб

слязоха те и повлече към дворище отдалечено

в непроходима гора на Пандиона щерката царят.

Там я задържа. Трепери тя бледа, бои се от всичко

и през избликнали сълзи го пита къде е сестра й.

Той си разкрива сластта и насилва безсилната дева,

ако и тя да зовеше напразно и често баща си,

често сестра си, над двамата тях боговете велики.

Тръпне тя, както ранена плашлива овца, от устата

на сив вълк освободена, без чувство за сигурност още,

и като гълъба, който, с кръвта по перата си, тръпне

от страх пред алчните нокти, които току са го вплели.

Но щом се върна свестта й, разпуска и скубе косите,

сякаш тъжачка, се бъхти в гърдите и стене, издига

горе ръце и възкликва: „О, варварско страшно злодейство!

Как те не трогна, жестоки човече, съветът на татко,

даден през сълзи на обич, ни грижовността на сестра ми,

ни чистотата моминска, ни право и вярност на брака?

Всичко погази. Аз станах наложница срещу сестра си,

ти пък — двуженец съпруг. Като враг заслужавам разплата.

Що ми не вземеш живота, измамнико, да не остане

друго злодейство да вършиш? Защо преди срамното дело

ти го не стори, невинна в подземното царство да сляза?

Но ако виждат това боговете, ако съществува

божеска сила и вече не е с мен угаснало всичко,

ще ми платиш ти кога и да е! Ще презра аз позора

да ти разкрия делата. И щом като бъде възможно,

ще разглася сред народа. Дори да ме вържеш в гората,

ще проглуша и гората, аз всички скали ще затрогна.

Нека ме чуе небето и бог ако има на него!“

Гняв у свирепия властник извикаха тези закани

и не по-малка боязън. Подбуден от тези две чувства,

вади от ножнята меча си, с който се беше препасал,

хваща я той за косата, на гръб й завързва ръцете

и във вериги я сключва. Видяла над себе си меча,

врат Филомела протяга с надежда за своята гибел.

Все пак бунтува се тя, призовава баща си по име,

Мъчи се да заговори, но той й залавя езика

в клещи и с меча сече. На езика остатъкът трепка,

Той пък лежи и трепти, и шепти на възчерната почва,

скача подобно опашка на осакатена змеица

и пред смъртта по следите на свойта стопанка се мята.

И след позорното дело — едва бих повярвал, — разказват,

над изтерзаното тяло насищал бил пак похотта си.

Имал след всичко това смелостта да се върне при Прокна.

Пита го тя, като вижда мъжа си, къде е сестра й.

С вопли престорени той заразказва измислена гибел.

Вяра му сълзите будят. От рамото Прокна раздира

светлата дреха, по края с блестящата златна обшивка,

черна одежда навлича и гробница празна съзижда,

там изкупителни жертви на несъщи мани принася —

жали за нейната орис, а трябвало инак да жали.

Слънцето дваж по шест знака измина, изтече година.

Що Филомела да стори? Възпира й бягството стража,

зидове скални стърчат за ограда на дворното място,

нищо не може уста онемяла да каже. Но жив е

в нейната болка духът, досетлива е в злочестината.

Хитро на варварски стан, на кросното, основа положи

и в белоснежните нишки втъка низ от пурпурни букви —

вест за престъпната случка, и щом я втъка, на робиня

за господарката с жест я предаде и според молбата

тя я занесе на Прокна: не знае какво тя съдържа.

Ето разгъва платното жената на страшния властник

и разгадава по него вестта за съдбата си жалка,

но — кой да вярва? — немей. Запечатва й устните болка,

беше езикът й слаб да намери достатъчно гневни

думи — не можеше тя и да плаче — и право — неправо,

бесен напор я обзема да мисли за мъст и разплата.

Честваха тъкмо тогава трилетните Бакхови тайнства

всички ситонски невести — нощта бе довереник техен.

Нощем Родопа кънти от звъна на резливи чинели,

нощем чертога напуска царицата и се подготвя

по обичая, полага доспехите за бесовете:

вие лоза о главата, от лява страна си намята

кожа еленова, веси на рамото копие леко.

Пряко леса, придружена от своите, тича възбудна,

тласкана от лудостта на скръбта, ужасената Прокна

в твоя бяс, Бакхе, изпада, намира обора далечен,

вика, надава вой „Йо“ и, менада, разбива вратите,

грабва сестра си оттам, нагласява я с накита Бакхов,

после забулва лика й с бръшлянови ветви и листи

и я въвежда в покоя на своя палат поразена.

Щом Филомела разбра, че е влязла в дома на злодея,

трепна горката от страх и ликът й загуби цвета си.

Прокна на сигурно място й снема следите на култа

и посрамения лик на сестра си злочеста разбулва,

хвърля се да я прегърне, а тя не посмява да дигне

поглед, видяла се вече съперница тя на сестра си,

свежда очи към земята и клетва гласи да положи,

да се вкълне в боговете, че силом била поругана,

но не с гласа, а с ръцете си служи. И Прокна не може

да овладее гнева си, гори, укорява сестра си,

дето ридае: „Ненужни са сълзи, желязо е нужно —

вика — и нещо, дори на желязото да надделее!

Сестро, ти виждаш, че аз съм готова за всякакво дело:

или чертога на царя чрез факелен плам ще подпаля

и насред пламъка него, самия измамник, ще хвърля,

или езика, очите му аз ще изтръгна и члена,

с който свена ти е взел, или тази виновна душица

в хиляди рани ще грабна. Замислям аз дело велико,

но колебая се още.“ Додето говори тъй Прокна,

тича към майка си Итис. Какво би могла да извърши,

той я самият подсеща. Тя с поглед суров го поглежда:

„Как на баща си приличаш!“ — мълви и без повече думи

тъжното дело замисля, кипи от гнева си сподавян.

Но щом синът приближи и поднесе на майка си поздрав,

с нежни ръчички притегли към себе си нейната шия

и доверчивата детска милувка с целувка завърши,

майчински тя се смекчи, обезсилен, гневът й затихна

и овлажниха неволно страните й сълзи на жалост.

Щом пък почувствува тя, че се мае от жал прекалена —

майка е тя, от сина към сестра си отново поглежда.

Гледа ту него, ту нея, и двамата гледа и казва:

„Що той се гали пред мене, а тя безсловесна немее?

Щом ме нарича той «майко», защо мине вика тя «сестро»?

Но помисли, на Пандиона щерко, с кой мъж си венчана!

Ти се израждаш. Да жалиш съпруга Терей, е престъпно.“

Бързо повлича тя Итис — същинска тигрица, която

в гъстия лес покрай Ганг похищава бозайно сърненце.

И щом в странично крило на високата къща навлизат,

тя го погубва: додето ръце той протяга и вижда

вече съдбата си, вика трогателно „майко, ах, майко!“,

Прокна го с меча пробожда там, дето се срещат гръд с

хълбок,

без да извърне лице. За смъртта му достатъчна беше

рана една, но желязо му вби във врата Филомела.

Все още топлото тяло, с искрица живот, на парчета

двете разсичат. Една част в дълбокия медник възвира,

друга нанизват на шиш. От кръвта му овлъгва покоят.

И на съпруга го Прокна прикрито поднася на блюдо.

Мами: било то свещен обичай на бащите, единствен

достъп да има мъжът, и прогонва и роби, и свита.

Ето Терей, на високия трон на дедите си седнал,

лакомо гълта и трупа в утробата своя утроба.

Той е съвсем заслепен: „Доведете тук Итис!“ — нарежда.

Повече Прокна не може да крие жестоката радост

и пожелава да каже тя своята собствена болка.

„В теб е, когото сам търсиш“ — извиква. Терей се

оглежда,

пита къде е, повтаря въпроса. Тогава изскача

и Филомела, каквато си бе след клането безумно,

с пръски в косите, и хвърля в лице на бащата главата

окървавена на Итис, и по-силно нивга не беше

искала тя да говори и гръмко на глас да ликува.

С вик пронизителен тракът от себе си блюдото блъсва

и от стигийския дол призовава сестрите с змиите.

Ту пожелава да може гърдите си той да продъни

и да избълва месата погълнати — гнъсната гозба,

ту пък през плач се нарича печалния гроб на сина си.

И той подгонва с гол меч дъщерите на царя Пандион.

Сякаш сега се крепят на криле кекропидките, двете.

Вярно, висяха крилати. Онази се шмугва в гората,

тази под къщната стряха. Издава убийството знакът

върху гърдите. Личи си все още кръвта по крилата.

Също и той, окрилен от печал и мъстителна воля,

става на птица. Прораства по него, по темето, гребен

и вместо дълго острило пониква му предълга човка.

Птицата казват папуняк, в лицето на воин прилича.