Овидий
Метаморфози (65)

Марсий

Някой разказа така гибелта на мъжете ликийци,

други припомва за сатир, когото синът на Латона

на надпревара със свирка тритонска надви и наказа:

„Що ме изтръгват — той викнал — от мене, от моята кожа?

Ах, как се кая сега! Не си струваше флейтата толкоз.“

Но през ръце и крака, доде вика, му кожата свличат.

Всичко по него е рана: отвсякъде капе кръвта му,

мускули зеят открити, а жилите тръпнат без кожа,

можеше да отброиш из утробата всичко, което

трепка ритмично, наред с отчетливите нишки в гърдите.

Плачеха полските фауни — те, на леса божествата,

сатири — техните братя, Олимп, знаменит и тогава,

плачеха нимфите още и всички, които пасяха

из планината овце вълнодайни, стада от добитък.

И плодородната почва влажней, овлажняла поема

сълзните капки, навътре в дълбоките жили ги всмуква

и ги превръща на струи, които избликват на въздух.

Тъй към бурливо море се стреми с брегове полегати

Марсий, и днес тъй зован, от реките фригийски най-бистър.