Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Metamorphoses, 8 (Обществено достояние)
- Превод отлатински
- Георги Батаклиев, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Публий Овидий Назон. Метаморфози
Съставил бележките: Георги Батаклиев
Редактор: Радко Радков
Редактор на издателството: Марко Ганчев
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков
ИК „Народна култура“, София, 1974
История
- —Добавяне
Боговете в Египет
Че из подземната глъб Тифоей се надигнал за ужас
на боговете небесни и всички обърнал бил в бягство,
докато тях, изморени, земята Египет приела,
заедно с нея и Нил, разклонил се на седем ръкава.
Че ги преследвал и там Тифоей земероден — разказва —
и боговете били се укрили под образи мними.
„Юпитер стана водител на стадо — тя рече, — отдето
носи и днес като Амон Либийски извити рогове.
Гарван делиецът стана, козел пък синът на Семела,
котка сестрата на Феб, а Сатурния снежна юница,
в риба Венера се скри, а в крилата на ибис Меркурий.“
Ей дотук пя в съпровод на китарните струни момата.
Иде на нас, Аонидите, ред. Но дали разполагаш
с повече време сега, да изслушаш и нашата песен?
„Грижа си нямай — отвърна Палада, — но редом изпей ми
вашата песен.“ И седна в гората на весела сянка.
Музата казва: „Решихме една песента да изпълни.“
И Калиопа се дигна, заплела в косите си волни
клонки бръшлянови, с палец задвижи жаловиите струни
и придружи песента със звъна на съзвучната лира:
„Първа с извитото рало браздите прокара Церера,
първа дари плодовете и блага храна на земите,
първа дари началата. Церерин подарък е всичко.
Нея сега ще възпея. Дано да успея достойно
песен да пея за тази достойна за песен богиня.
Остров Тринакрия бе въз трупа на гиганта стоварен —
неизмерим, с тежестта си огромна скова Тифоея,
който бе дръзнал веднъж да мечтае за дом на небето,
Съпротивява се често, опитва се да се надигне —
дясна ръка му Пелор, авзонийският нос, приковава,
лявата, Пахине, ти, Лилибей му краката наляга,
Етна въз лоба тежи. Тифоей, на гръб проснат под нея,
пламъци бълва и пясък изхвърля из страшното гърло.
Често се мъчи да снеме от себе си земното бреме
и да отмахне от гръд градове и планински масиви.
В гърчове тръпне твърдта, на безмълвните царят бои се
почвата да не пропука и през ширината на зева
да не проникне денят за уплаха на тръпните сенки.
Властникът, плах пред бедата, напусна печалното царство.
На колесника си, теглен от черния впряг, най-грижливо
той обикаляше всички устои на края сикулски.
След като се увери, че местата са непоклатими,
и се разсея страхът му, видя го на път Ерицина
от планината си свята, прегърна крилатия син и:
«Мое оръжие, сине — му рече, — ръка и мощ моя,
грабвай стрелите, Амуре, с които надвиваш на всички,
и със свистяща стрела прободи ми гърдите на бога,
който от тройното царство получи последния жребий!
Ти боговете небесни, ти Юпитер, морските сили
ти управляваш надвити и бога над морските сили.
Тартара що изостави? Защо не простреш и над него
своята, моята власт? Та това е световна третина!
И на небето дори ни презират — о, наша търпимост!
С моята мощ, Купидоне, и твоята мощ намалява.
Виждаш, от мене Палада страни и стрелецът Диана,
и дъщерята дори на Церера ще бъде девица,
ако допуснем. Тя вече такава надежда лелее.
Но зарад нашето царство, доколкото то ти се нрави,
чичо с богиня свържи.» Повели му Венера. Развърза
тула той и от хиляда стрели по Венерина воля
само една отдели, но от всички тя най-остра беше,
в удара най-безпогрешна и най на лъка си послушна.
Той о земята коляно опря, тетивата опъна,
право в сърцето на Дит той затъкна тръстичката вита.
До твърдината на Хена дълбоки си бранове лее
езеро с името Перг. И самият Каистър не чува
повече лебедни песни в струящите свои талази.
Лес покрай целия бряг увенчава басейна и спира
с листите знойния огън на Феб като с плътна завеса.
Клоните леят прохлада, моравите в багри пъстреят,
пролет безкрайна цари. Докато из леса Прозерпина
се забавлява, бере теменужки и лилии бели,
детски щастлива и скута, и кошничка пълни с цветята
и при беритбата иска връстничките да изпревари,
става почти наведнъж: Дит я вижда, залюбва, отвлича.
Пламна така любовта. А богинята с уплах в лицето
вика и майка, и дружки, но по-често своята майка.
С вопъл от горния край си разкъса одеждата тя и
както си скута отпусна, изпадаха браните китки.
Тук пролича простотата на нейните детски години —
тази щета предизвика в сърцето момичешко мъка.
А похитителят бясно препуска и вика по име,
шиба с камшика конете по техните шии и гриви,
яко разтърсва юзди, почернели в цвета на ръждата,
през езера пълноводни и през Палицейското блато,
дъхащо серния мирис от процеп кипящ на земята,
дето на Бакхис родът от Коринт, град на двете морета,
беше издигнал стени посред пристани два нееднакви.“