Овидий
Метаморфози (55)

Боговете в Египет

Че из подземната глъб Тифоей се надигнал за ужас

на боговете небесни и всички обърнал бил в бягство,

докато тях, изморени, земята Египет приела,

заедно с нея и Нил, разклонил се на седем ръкава.

Че ги преследвал и там Тифоей земероден — разказва —

и боговете били се укрили под образи мними.

„Юпитер стана водител на стадо — тя рече, — отдето

носи и днес като Амон Либийски извити рогове.

Гарван делиецът стана, козел пък синът на Семела,

котка сестрата на Феб, а Сатурния снежна юница,

в риба Венера се скри, а в крилата на ибис Меркурий.“

Ей дотук пя в съпровод на китарните струни момата.

Иде на нас, Аонидите, ред. Но дали разполагаш

с повече време сега, да изслушаш и нашата песен?

„Грижа си нямай — отвърна Палада, — но редом изпей ми

вашата песен.“ И седна в гората на весела сянка.

Музата казва: „Решихме една песента да изпълни.“

И Калиопа се дигна, заплела в косите си волни

клонки бръшлянови, с палец задвижи жаловиите струни

и придружи песента със звъна на съзвучната лира:

„Първа с извитото рало браздите прокара Церера,

първа дари плодовете и блага храна на земите,

първа дари началата. Церерин подарък е всичко.

Нея сега ще възпея. Дано да успея достойно

песен да пея за тази достойна за песен богиня.

Остров Тринакрия бе въз трупа на гиганта стоварен —

неизмерим, с тежестта си огромна скова Тифоея,

който бе дръзнал веднъж да мечтае за дом на небето,

Съпротивява се често, опитва се да се надигне —

дясна ръка му Пелор, авзонийският нос, приковава,

лявата, Пахине, ти, Лилибей му краката наляга,

Етна въз лоба тежи. Тифоей, на гръб проснат под нея,

пламъци бълва и пясък изхвърля из страшното гърло.

Често се мъчи да снеме от себе си земното бреме

и да отмахне от гръд градове и планински масиви.

В гърчове тръпне твърдта, на безмълвните царят бои се

почвата да не пропука и през ширината на зева

да не проникне денят за уплаха на тръпните сенки.

Властникът, плах пред бедата, напусна печалното царство.

На колесника си, теглен от черния впряг, най-грижливо

той обикаляше всички устои на края сикулски.

След като се увери, че местата са непоклатими,

и се разсея страхът му, видя го на път Ерицина

от планината си свята, прегърна крилатия син и:

«Мое оръжие, сине — му рече, — ръка и мощ моя,

грабвай стрелите, Амуре, с които надвиваш на всички,

и със свистяща стрела прободи ми гърдите на бога,

който от тройното царство получи последния жребий!

Ти боговете небесни, ти Юпитер, морските сили

ти управляваш надвити и бога над морските сили.

Тартара що изостави? Защо не простреш и над него

своята, моята власт? Та това е световна третина!

И на небето дори ни презират — о, наша търпимост!

С моята мощ, Купидоне, и твоята мощ намалява.

Виждаш, от мене Палада страни и стрелецът Диана,

и дъщерята дори на Церера ще бъде девица,

ако допуснем. Тя вече такава надежда лелее.

Но зарад нашето царство, доколкото то ти се нрави,

чичо с богиня свържи.» Повели му Венера. Развърза

тула той и от хиляда стрели по Венерина воля

само една отдели, но от всички тя най-остра беше,

в удара най-безпогрешна и най на лъка си послушна.

Той о земята коляно опря, тетивата опъна,

право в сърцето на Дит той затъкна тръстичката вита.

До твърдината на Хена дълбоки си бранове лее

езеро с името Перг. И самият Каистър не чува

повече лебедни песни в струящите свои талази.

Лес покрай целия бряг увенчава басейна и спира

с листите знойния огън на Феб като с плътна завеса.

Клоните леят прохлада, моравите в багри пъстреят,

пролет безкрайна цари. Докато из леса Прозерпина

се забавлява, бере теменужки и лилии бели,

детски щастлива и скута, и кошничка пълни с цветята

и при беритбата иска връстничките да изпревари,

става почти наведнъж: Дит я вижда, залюбва, отвлича.

Пламна така любовта. А богинята с уплах в лицето

вика и майка, и дружки, но по-често своята майка.

С вопъл от горния край си разкъса одеждата тя и

както си скута отпусна, изпадаха браните китки.

Тук пролича простотата на нейните детски години —

тази щета предизвика в сърцето момичешко мъка.

А похитителят бясно препуска и вика по име,

шиба с камшика конете по техните шии и гриви,

яко разтърсва юзди, почернели в цвета на ръждата,

през езера пълноводни и през Палицейското блато,

дъхащо серния мирис от процеп кипящ на земята,

дето на Бакхис родът от Коринт, град на двете морета,

беше издигнал стени посред пристани два нееднакви.“