Овидий
Метаморфози (50)

Персей и Финей

Докато още синът на Даная, героят, разказва

пред първенците цефени, изпълва се царският атрий

с освирепяла тълпа. То не е олелия, която

брачния празник възнася! Вести тя свирепата битка.

Гостоприемният пир, ненадейно превърнат в тревога,

наподобява морето, чиято спокойна повърхност

бясната буря за миг преобръща в огромни талази.

Води тълпата Финей, безразсъден виновник на спора.

Маха той копие с дръжка от ясен и краище медно.

„Ето дойдох — той крещи — заради похитена съпруга!

Нея не ще ми отнемат ни Юпитер в мнимото злато,

нито крилете!“ Току да преметне, Цефей се намесва:

„Що вършиш, брате, какво безразсъдство ти тласка

сърцето

към престъпление? Тъй ли заслугата възнаграждаваш,

тъй ли годежа даряваш, задето остана тя жива?

Нея не ти е Персей похитил, ако искаш да знаеш,

но на Нерей дъщерите му гневни, но Амон с рогата,

но туй чудовище морско, излязло из дълбочините

да ми изпие кръвта. Похитена ти беше, когато

тръгнала беше на смърт. А ти, коравосърден, би искал

нейната гибел, да можеш на нашата скръб да се радваш.

Но нима доста не е: пред очите ти вързана беше

и помощта й не даде ти, чичото и годеникът,

а се засягаш сега, че от някого тя е спасена?

И му желаеш дара? Ако преголям той ти изглежда,

как го не взе от скалата, където бе тя прикована?

Но остави да я вземе спасителят, който не даде

да сиротея на старост, с обет я спечели и с подвиг,

не предпочетен пред тебе, но, вярвай, пред явната гибел!“

Нищо Финей не отвръща. Насочва очи ту към брат си,

ту към Персей и не знае към този ли или към онзи

да запокити. Но скоро си копие метна със сила,

дето му даде гневът, и замери Персей, но напразно!

То се в заглавната вби и тогава едва от креслото

скочи Персей разлютен и го хвърли обратно към него.

Вражата гръд би строшил, но прикри се Фикей зад

олтара

и — недостойно! — олтарът помогна на този безчестник.

Но затова пък челото на Рет острието прониза.

Рухна той. Щом от костта му желязото някой извлече,

почна да рита и ръсна кръвта наредените маси.

Но незабавно възпламва от необуздан гняв тълпата.

Копия хвъркат и чува се вик, че наравно със зетя

смърт и Цефей заслужавал. Но беше излязъл из прага,

клетва положил пред право и вярност и пред боговете

гостоприемни Цефей, че не е той раздухал раздора.

Иде бойкиня Палада и брат си с егидата брани,

окуражава. — Там беше индиецът Атис, когото

някога, вярват, родила Лимнея, на Ганг дъщерята,

в бистрите бранове, дивен по хубост, която подсилват

пищни одежди — прекрасен младеж на шестнайсет години.

Беше преметнал, по края със златна обшивка, тирийска

бойна одежда, красеше врата му огърлие златно,

беше пристегнал с повезка коси, напоени със смирна.

Имаше веща ръка да улучва далечните цели

с хвърлей на копие, още по-веща бе тя в тетивата.

Тъкмо да опне с ръката роговете гъвки, героят

грабна пън, който в олтара димеше, и щом го захвърли

в своя противник, сдроби му веднага костта на лицето.

Щом Ликабант, асирийски герой и приятел на Атис,

негов съпътник, некриещ сърдечната обич към него,

зърна лицето похвално, потънало цялото в кърви,

щом като вече оплака любимия Атис, от горка

рана загинал, изтръгна лъка му, току-що обтяган,

и се провикна: „Сега състезавай се с мене в борбата,

по-дълго вече не ще да те радва смъртта на момчето!

Тя ще ти носи омраза, не слава.“ Преди да изкаже

всичко, отсвистна стрела пронизителна от тетивата,

Той я отбягна и тя му увисна по дрешната гънка.

Но Акризиониад срещу него си меча отпрати,

върху трупа на Медуза изпитан, и тресна гръдта му

Той пред смъртта си очите, заплували в нощно тъмнило,

свърна към Атис и плътно до своя другар се притисна —

бе утешен, че поемат към маните свързани двама.

Гледай, синът на Метион, сиенецът Форбас, по него

и Амфимедон, либиец, в ламтежа да почнат борбата

хлъзват се върху кръвта, нашироко заляла земята,

и се повалят. Да станат, на двамата мечът попречи —

на Амфимедон ребрата прободе, на Форбас гръкляна.

А Акторида Ерит, на когото оръжие беше

брадвата с две остриета, широка, Персей не напада

с кукест меч, с двете ръце той надига внушителен

кратер —

с тежест огромна и грапав, с високо изпъкнали форми,

и о мъжа го разбива. Забълва той алени кърви,

гътва се възнак и удря о пода умиращо теме.

Абарис още, дошъл от Кавказ, и Лицет Сперхионов

падат ведно с Полидегмон, потомък на Семирамида.

Просва той Флегий, и Клит, и Хелик, неподрязвал косите,

и през слоисти грамади от смъртници почва да гази.

Не осмели се Финей да нападне отблизо врага си,

копие метна, но то полетя по погрешка към Идас,

който напразно не бе взел страна и не влизаше в боя.

С мрачни очи към Финей безсърдечния той се обърна:

„Щом като ти ме въвличаш в борбата, то ето, Финее,

имай си враг предизвикан, за раната рана ти давам!“

Вбитото копие дръпна, но още преди да го хвърли,

свлече се на колене, от изтеклата кръв отмалели.

Също Ходит, от рода на цефените пръв подир царя,

падна от меча Клименов, Хипсей порази Протоенор,

после Хипсея Линкид. Между тях беше старец на име

Ематион, почитател на правото и боговете.

От възрастта затруднен да участва във боя, воюва

той чрез език — и проклина, и хули престъпната битка.

Но докато с треперлива ръка бе прегърнал олтара,

Хромис главата му с меча отсече и тя въз олтара

тупна и клетвена реч с полумъртъв език произнесе

той, докато му издъхна душата сред зноя на боя.

Паднаха там на Финей от ръката героите братя

Амон с близнака Бротей, в бой с юмрук ненадвивани още,

меч от юмрук ако може да бъде надвиван, и Ампик,

жрец на Церера, през чело превързан със снежна повезка.

Също и ти, Лампетиде, не беше за битка подготвен —

струните с глас съпровождаше ти, занимание мирно, —

бе призован да прославяш и пира, и празника с химни.

Щом го видя отдалече с чукчето небойно в ръката,

с присмех извика Педас: „Продължи пред стигийските

сенки

своята песен!“ и меча му вби в слепоочника, вляво.

Рухнал, той с гаснещи пръсти докосва на своята лира

струните. За гибелта му жалобната песен прилегна.

Неотмъстена смъртта му Ликормас свиреп не оставя,

но от двукрилата порта отдясно той ритлата скърши,

та по костта сред тила го удари и той се катурна

върху земята подобно заклано за жертва добиче.

Искаше също Пелат, цинифиецът, да си отпори

лявата ригла, опита, но мармариканецът Корит

му прикова на гредата десницата чрез острието.

Меч пък Абант му в гърдите затъкна, но той се не срути,

а с прикована ръка на вратата увисна умиращ.

Просва се и Меланей, що държеше страна на Персей, и

от назамонското племе Дорила, заможен стопанин —

този Дорила, богат със земя, от когото друг никой

нямаше повече ниви и повече жътви темянни, —

косо у него заби се желязото през слабините.

Смъртна е раната там. И когато, ранил го, съгледа

как си изхъхря душата, как взори извръща, подвикна

Халционей, мъж от Бактра: „Задръж от имота си само

мястото, дето лежиш!“ И остави безкръвен трупа му.

По наранителя метна отнетото все още топло

копие Абантиад отмъстител. То жулна носа му,

мина тила и застана отпред и отзад неподвижно.

И докато му помага Фортуна, на Клитий и Кланис,

рожби на майка едничка, нанесе той рани различни.

Тежкият ясен, запратен от яките мишци, прониза

кълките, двете, на Клитий, захапа пък копие Кланис.

Пада Целадон от Мендес, след него Астрей се поваля,

от палестинската майка роден, от баща неизвестен.

Етион също, преди вещ гадател, с очи в бъднината,

и път слъган от птица, и царският оръженосец

Тоакт, с Агиртес — позорно посеклия своя родител.

Живите още по брой надвишават покойните. Тичат

всички един да надвият, заклети рояци връхлитат

заради дело, което оспорва заслуга и вярност.

Тяхна защита напразно порядъчен тъст и невеста

с нейната майка поемат и атрия с викове пълнят.

Смъртните стонове там оръжейният звън заглушава

и осквернените вече пенати Белона окъпва

в кърви обилни, подклажда тя и подновява борбата.

Заобикалят един и Финей, и с Финей помагачи

хиляди. Литват безбройни стрели като в буря градушка

вдясно и вляво от него, облитат слуха му и взора.

Той, раменете опрял о грамадна колона от камък,

откъм гърба защитен и обърнат с лице към врага си,

сдържа напора нарастващ. Отляво Молпей Хаонийски,

а от рода набатейски Ехемон настъпва отдясно.

Както когато тигрица, от острия глад настървена,

чуе рева на стадата отсам и оттам долината,

де да се втурне, не знае, гори да се втурне към двете,

тъй се Персей раздвоява, надясно ли или наляво

да се обърне, Молпей отстранява, в крака го ранява

и се отдръпва в мига, че му време не дава Ехемон.

Той, разбеснял се, гори да го в шията горе прониже,

силата непреценил, разтроши си при удара меча,

че той колоната в края удари, отскочи обратно

и острието се вби във врата на самия носител.

Но за смъртта му не беше достатъчно ударът силен.

Докато в тръпки напразно простира ръце, неспособни

за бой, с киленския меч го Персей умъртвява напълно.

Но щом героят разбра, че по сила отстъпва пред роя,

„Помощ ще търся — извика, — понеже от вас съм

заставен,

от неприятеля мой. Затова да извърне лика си,

тук ако имам другар.“ И откри той лика на Горгона.

„Другиго ти потърси и с оракул заплашвай!“ — извика

Тесцел, но както гласеше с ръка да запрати по него

смъртното копие, в жеста замря като мраморен образ.

Докато Ампикс, до него най-близо, се целеше с меча

в огнено смелата гръд на Линкида велик, му се смръзна

мигом десницата и ни назад, ни напред се помръдна.

После Нилей, що се бе назовавал лъжливо потомък

на седмоустния Нил (цизелирал си беше на щита

седем потока, едните са сребърни, другите златни):

„Гледай, Персее, тук — викна — на нашия род произхода!

Нека ти бъде утеха пред немите сенки следсмъртни,

дето такъв мъж те гътва!“ Но сетните негови думи

секнаха насред речта му. Отворена, сякаш устата

искала да проговори, но проход звукът не намерил.

Ерикс ги смъмря: „Душевен недъг, не Горгонина сила

вас приковава! Но хайде след мен, да го дружно нападнем!

И да прострем на земята младежа, воюващ с магия!“

Но непристъпил напред, закова му земята краката.

Той се в скала преобърна, запазил вида си на ратник.

Тези заслужили бяха отплата. Но имаше там и

войн на Персей: докато Аконтей за Персей се сражава,

зърна лика на Горгона и камък му тялото стегна.

А Астиаг, неповярвал, че той е загинал, го удря

с дългия меч, ала мечът със звън пронизителен звънна.

Озадачен, Астиаг налетява ма същата участ,

без да загуби вида на почуда в лицето от мрамор.

Да изредим имената на войни от по-долна класа,

дълго би траяло. Двеста оставаха да се сражават —

двеста тела се смразиха, когато съзряха Горгона.

Кае се вече Финей, че започнал безправната битка.

Но що да стори? Съглежда ваяния в разни стоежи.

Своите той разпознава и всекиго вика по име,

моли за помощ, опипва телата наблизо, не вярва.

Мрамор са станали всички. Обръща се, вече покорен,

моли пощада, протяга си косо ръцете и вика:

„Ти побеждаваш, Персее! Махни туй страшилище твое

и отстрани, отстрани на Медуза, която да бъде,

погледа смръзващ! Мен нито омраза подбуди към боя,

нито стремеж към властта — за невеста оръжие грабнах!

Ти си пред мене по подвиг, аз имам предимство по време.

Кая се, че не отстъпих. Дари ми, храбрецо, живота,

друго не искам, да бъде пък всичко останало твое.“

Той изговори това, но не смя да погледне, когото

молеше с глас. А Персей отговори: „Страхливко Финее,

щом като мога да дам на ленивец голяма награда

(страх не бери), ще я дам — със желязо не ще те докосна.

Още и в паметник ще те въздигна, да траеш навеки,

винаги поглед към тебе да сочат в палата на тъста

и да тешиш занапред с годенишкия образ жена ми!“

Каза това и протегна лика Форкинидин, надето

беше в страха си Финей треперливия поглед обърнал.

Ако и пак да извръщаше взор, вцепени се вратът му

и влажността на очите му каменна твърдост обхвана.

Но е лицето плашливо, очите и в мрамора молят,

ниско простира ръце, раболепен ликът му остава.