Овидий
Метаморфози (5)

Потопът

Мълния щеше да метне по всичките земни предели,

но побоя се. С гърма ще подпали ефира свещен и

ще нажежи надалече простряната ос на земята.

В книгата на ориста — той си спомни — стои, че ще дойде

време да пламнат морето, земята, небесната крепост,

в огъня да изгори обсаденото земно потомство.

Сложи лъка и стрелите — творба на ръцете циклопски

и мъст различна избра — под потоп и вълни да издави

смъртния род, дъждовете из цяло небе да изсипе.

Първо запря в пещерите Еолови той Аквилопа

с другите ветри, които дъждовните облаци гонят,

пусна Южняка. С криле овлажнели излита Южнякът.

Мрак като гъста смола страховития лик му забулва.

Тегне брадата от дъжд, по косата му капки се стичат,

челото мрежат мъгли, а гръдта и крилете влажнеят.

Стисна с ръка нашироко високите облаци гъсти,

изгромоля и дъждовен порой се изля из небето.

В пъстрия накит Ирида, Юнонина вестница, черпи

още води да подхранва небесната облачна влага.

Посевът ляга. Селякът разбитата своя надежда

жали. Напусто отива трудът на година усилна.

Юпитер все пак не си е наситил гнева от небето.

Врагът му лазурнокъдър му праща с вълните си помощ.

Всички реки той зове. Придойдоха в палата на царя

те, за да чуят: „Сега с вещания дълги не мога

време да губя. Мощта си до крайни предели излейте.

Искам от вас: домове разтворете, сринете прегради

и на вълните си буйни съвсем отпуснете юздите.“

Тъй повели. Разотиват се всички, разюздват въртопи,

те към морето напред разбушувани в бяг се търкалят.

Сушата той пък самият удари със своя тризъбец,

тя се под удара стърси и път на водите отвори.

Рукват, прелели русла, през открити полета реките.

Влачат те и дървеса, и стада, и сеитби, и хора,

и домове, и ведно с тях олтарите с техни светини.

А оцелее ли дом, устоял на бедата гигантска,

пак му залива върха, по-висока от него, вълната,

водовъртежът тежи върху кулите, скрити под него.

Между море и земя заличи се напълно междата.

Всичко бе вече море и брега си загуби морето.

Този на хълм се катери, а друг върху ладия вита

седнал, набляга греблата, където недавна орал е.

Плава над посев един, над фронтона на своята къща

други, пък оня лови от върхарите брястови риба.

Иска ли случайността, по ливадата котвата рие

или издутият кораб със дъно докосва лозите.

Дето пък нежни козите са хрупали скоро тревата,

там днес нестройните свои тела разполагат тюлени.

А Нереидите зрат под водата в почуда дъбрави,

жилища и градове. Из горите делфини се блъскат

о разлюляния дъб и играят с високите клони,

плува вълкът сред овце, жълтогривести лъвове влачи,

влачи и тигри вълна. Не помага съвсем на глигана

мълнии на мощ и чевръстият крак на елена понесен.

Търсила дълго земя, на която да може да кацне,

пада в морето с криле изтощени блуждалата птица.

Хълмите беше залял безграничният бунт на морето,

но върховете планински напираха бранове нови.

Всичко поглъща вълната, вълната оставя ли нещо,

то не намира храна и безкрайният глад го сломява.