Овидий
Метаморфози (43)

Кадъм и Хармония

Агеноридът не знае, че щерка му с малкото внуче

са божества на морето. От низ теглила и от горест,

от наблюдавани личби безчетни сломен, той напуска

този град, който бе сам основал, че го сякаш потиска

мястото, не ориста, и след дълго блуждаене стига

до илирийски предели ведно с бегълката съпруга.

Под тежестта на беди и години, додето прехвърлят

всички тегла на рода и си спомнят за мъките, Кадъм:

„Дали не беше свещена змията, която прободох

с моето копие — викна, — когато, Сидон изоставил,

змийските зъби посях — семена непознати, в земята?

Ако за нея мъстят боговете със сигурна ярост,

искам и аз като змей да изтегна търбух великански!“

Рече той и като змей се изтегна с търбух великански.

Сеща как люспи растат върху твърдата негова кожа,

как потъмнялото тяло пъстрее със синкави капки.

Пада напред по гърди и ведно му се слепят бедрата,

а изтъняват полека до крайчета обли краката,

но му ръцете остават. Ръцете останали дига

и си облива лицето със сълзи, все още човешки.

„О, най-нещастна съпруго, до мен приближи се —

извика, —

докато нещо съм аз, досегни ме, хвани ми ръката,

докато имам ръка и не съм се превърнал на дракон!“

Казал би повече той, но внезапно се цепва езикът,

става на две и додето говори, му секват словата,

колкото пъти реши да изплаче по някакъв вопъл,

съсък изсъсква — тоз звук му природата само оставя.

Бъхти си с длан оголялата гръд и извиква жена му:

„Кадъме клет, остани, от ужасния гад измъкни се!

Кадъме, що е туй? Де са кракът ти, плещите, ръцете,

де е лицето, цветът ти и всичко, додето говоря?

Що ли, небесни, и мен не превърнете в същия дракон?“

Свършила беше. Той лизна лицето на свойта жена и

сгуши се в скъпата пазва — тя сякаш му беше позната? —

взе я в прегръдка, потърси й шията, както и друг път.

Който е близо — наблизо бе свитата, — в ужас изпадна.

Тя качулатия дракон по шията плъзгава гали

и ненадейно са двойка и в извиви сплетени плъзват,

докато двама се свират в гъстака на близка дъбрава

Все още те не странят от човека, не го нараняват —

миролюбиви, змиите, какво са били, не забравят.