Овидий
Метаморфози (35)

Пирам и Тисба

„Пирам и Тисба — той пръв хубавец между всички

младежи,

най-предпочитана тя сред девойките на Ориента —

къщи съседни държаха, където града си въздигнат

С тухлен зид, както разказват, опасала Семирамида.

Първата близост и дружба съседството беше довело,

с времето расна страстта. До законен брак тя би довела,

но забраниха бащите. Те само това не можаха

да забранят — от взаимно желание двама пламтяха.

Недоверили на друг, разговарят със жест и със знаци.

Колкото по се таи, по̀ бушува стаеният огън.

Общата къщна стена бе пропукана с тънка пролука

още от оня ден, в който строили съседните къщи.

Този недъг, от човешкия взор несъзиран години,

влюбени, първи видяхте — какво любовта не открива? —

и го направихте път на гласа си. През него с лек шепот

често гальовни слова се прокрадваха най-безопасно.

Често, когато пред него стояха тук Тисба, там Пирам

и бе поеман дъхът им поред от устата насреща,

казваха: «Що се изпречваш, завистнико зид, пред

страстта ни?

Колко ти струваше ти да дадеш да се слеем в прегръдка?

Ако е премного то — разтвори се поне за целувка!

Неблагодарни не сме и признаваме: длъжни пред теб сме,

че до любимия слух предоставяш на думите проход.»

Тъй и отсам, и оттам си говореха те, но напразно.

Привечер казваха «сбогом!», целуваше всеки стената,

но не проникваха нивга целувките техни насреща.

Беше небесни лампади пропъдила нова Аврора,

слънцето бе изсушило с лъчите си росните паши.

На обичайното място отново дойдоха. В лек шепот

дълго тъжат и решават пазачите те да измамят

през мълчаливата нощ и от портите да се измъкнат,

да изоставят дома, да оставят и градските къщи.

Но да не би да блуждаят навън из полето широко,

двама пред гроба на Нин под дървото клонато да дойдат.

Раснеше там с плодове белоснежни по тежките клонки

стройна черница, съвсем недалече от извор прохладен.

Тъй уговарят. Денят — той за тях си отиваше бавно —

тъне в самите вълни, от които нощта се надига.

През тъмнината полека превърта ключалката Тисба

и таешком се измъква навън. Тя, лицето закрила,

идва при същия гроб, под дървото уречено сяда.

Смела я прави страстта. Изведнъж се задава лъвица

с кървава пяна в уста, преди малко раздрала добиче,

жада си да угаси във водите на близкия извор.

Вавилонянката Тисба от далечина я съгледа

в лунния лъч и от страх в пещера безпросветна побягна.

Но при бега й се смъкна от рамото лекото було.

Жаждата с много вода утолила, лъвицата дива

пак към леса се запътва, но ето по пътя намира

нежната Тисбина дреха и с кървава паст я разкъсва.

По-късно Пирам излезе. Когато по рохкия пясък

явните зверски следи забеляза, лицето му стана

бледо съвсем. Щом откри, че е дрехата с кръв напоена,

викна: «Единствена нощ ще погуби любовници двама,

но за живот дълголетен тя беше далеч по-достойна.

Аз съм виновникът! Аз те, злощастна, убих! Аз предложих,

по най-опасни места посред тъмната нощ да се срещнем,

а не пристигнах тук пръв. Ей, разкъсайте моето тяло,

сръфайте тази престъпна утроба със зъби свирепи,

лъвове — вие, които живеете тук под скалата!

Но да се само желае смъртта, не е смелост!» Повдигна

булото Тисбино той, до дървото листато донесе,

с много целувки и сълзи обсипа познатата тъкан.

«Ето, бъди напоена и с моята кръв!» — се провикна

и си заби в слабините желязото, що бе опасал.

В миг от горещата рана пред своята смърт го изтръгна,

падна по гръб на земята и бликна кръвта му високо,

както когато оловна тръба изтъняла се спука.

И през нищожната цепка със сила изтласква водата

на дълговати лъчи и със струята въздуха цепи.

Тъй, оросени с кръвта, плодовете дървесни променят

своята багра, видът им чернее, самият пък корен,

всмукал кръвта, напоява бобонките виснали с пурпур,

Още от страх несъвзета, любимия да не измами,

връща се Тисба и търси младежа с очи и сърце и

бърза да каже какво е премеждие там преживяла.

Мястото тя различи и познатия вид на дървото,

но от цвета на плода се смути. Дали същото беше?

Щом в двоумение тя върху окървавената почва

Вижда как тялото в гърч се премята, отстъпва по-бледа

и от чемшир и настръхва подобно морето, което

тръпва, когато докосне повърхнината му бризът.

Но подир кратка забава, любимия вече познала,

с удари звънки заудря плещите си непровинени

и си заскуба косите, и скъпото тяло прегърна,

раната в сълзи окъпа, плача си и в кървите смеси,

после, покрила с целувки лицето, изстинало вече,

«Пираме! — викна. — Каква орисия от мен те изтръгна,

Пираме, отговори! Виж, пред теб е любимата твоя

Тисба: но чуй, надигни от земята лице, погледни ме!»

Пирам при името «Тисба» очи, от смъртта натежали,

бавно отвори, погледна я той и отново ги склопи.

Щом като булото тя разпозна и съгледа без меча

ножнята празна, извика: «Ръката ти, твоята обич,

клетнико, теб порази. Но е смела и моята китка,

и любовта ми е смела, за раната сила ми вдъхва!

Ще те последвам в смъртта и ще бъда на твоята гибел,

клетница, повод и спътник. И тебе, когото едничка —

ах! — би ми взела смъртта, тя от мене не ще те отнеме.

Но със словата на двама сега за едно ви замолвам,

о мой и негов баща, днес родители крайно нещастни:

двама ни, в общия час на смъртта в любовта неразделни,

нека не ви се зловиди, в един и същ гроб да положат.

Ти пък, дърво, що сега се надвисваш над горкото тяло

на едного, а след миг ще покриеш телата на двама,

вечно пази на кръвта ни следите и черен плод имай,

най-подходящ за скръбта, като спомен от двойната гибел!»

Рече, до своята гръд приближи острието на меча,

още от Пирам горещо, и тъй на желязото рухна.

Трогна небесните, трогна бащите им тяхната воля.

Багри се в черно плодът на дървото, когато съзрее.

Урна една съхранява останките на мъртъвците.“