Овидий
Метаморфози (33)

Тиренските моряци

„Пътем за Делос веднъж се насочих към хиоска суша.

Карам натам и надясно гребла към брега направлявам,

скачам от кораба леко и стъпвам на влажния пясък.

Там аз прекарах нощта. Щом Аврора току-що започна

да руменее, се вдигам от сън, като давам повеля

прясна вода да начерпят и пътя към извор посочвам.

Качвам се после на хълм да узная какво ми вещае

вятърът, хората свиквам и пак се на кораба връщам.

«Ето и нас!» — се провиква Офелт от другарите първи.

Както той вярва, открил на поле изоставено плячка

и по брега бе подкарал момче с външността на девойка.

То пък, изглежда, се люшва, от вино и сън натежало.

Ходи едва. Наблюдавам лицето му, дрехите, хода,

нищо у него не виждам, което да сметна за смъртно.

Аз го усетих и казах на свитата: «Бог тук се крие,

сам не долавям кое, но е някое от божествата.

Който да си, о бъди милостив, подпомагай труда ни,

тези мъже извини!» — «Спри, за нас не моли се!» — извика

Диктис — не можеше друг по-чевръсто по мачти високи

да се катери, с ръце по въжата да слиза. Пригласят

Либий, Мелант — русокосият страж на носа, Алцимедон,

заедно с тях Епопей — насърчителят на духовете,

който отдаваше знак на гребците за такт и за отдих,

всички останали също, от сляпата жажда за плячка.

«Но аз не ще позволя да се опозорява съдът ни —

викнах им — с бремето свято, тук в кораба аз заповядвам.»

И се изстъпвам пред входа. Най-дързък от всички моряци,

беше обхванат от бяс Ликабант. От тускийски град гонен,

беше с изгнание той за ужасно убийство наказан.

Докато давам отпор, той с юнашки юмрук ме удари

грозно в гръкляна, едва ме не блъсна в морето. Веднага

аз о едно от въжата се хванах и виснах безчувствен.

Тази безчестна тълпа тържествува. Но Бакх уж накрая —

Бакх бил момчето — от сън се събудил от силната врява

и подир виното пак се възвръща свестта му в гърдите:

«Що е това и какъв е викът ви? Кажете, моряци,

как съм попаднал сред вас? И къде ще ме вие влечете?»

«Всякакъв страх отхвърли! — му отвърна Прорей. — Но

кажи ни

де, на кой пристан да спрем? На желания бряг ще те

снемем.»

«Е, насочете тогава — отвърна им Либер — към Наксос.

Там е домът ми. Ще бъде за вас гостолюбна земята.»

И се заклеват лъжците в морето и всички небесни,

че тъй ще стане. На мене платната на пъстрия кораб

те предоставят. Надясно бе Наксос, надясно ги опнах.

«Глупчо, що вършиш? Какви бесове те…» — Офелт се

провиква.

Всеки за своя дял най се страхува. «Наляво отбивай!» —

правят ми знаци едни, на ухото нашепват ми други.

Слисах се. «Друг да поеме тогава кърмата» — отвръщам

и се отдръпвам назад, да не служа на грях и коварство.

Хули ме всеки моряк и в един глас тълпата роптае.

Еталион между тях: «Та нима ни успехът зависи

само от тебе?» — извиква, изстъпва се сам и поема

моята служба, държи по посока, различна на Наксос.

Богът привидно се чуди, едва сякаш сеща лъжата.

Тъй от извития кораб поглежда напред към морето

и с плач престорен говори: «Не тези предели, моряци,

вие на мен обещахте. За тази земя аз не молих.

Казън нима съм заслужил? Така ли се слава печели,

малко момче да подмамват младежи, само сред мнозина?»

Сълзи аз вече проливах. Плача ми безбожната шайка

взема на подбив, с весла ускорени бразди по вълните.

В него самия сега се заклевам пред тебе — тук няма

по-близък от боговете, — ще кажа аз чистата правда.

Колкото невероятно да е, сред морето застана

корабът не другояче, а както на сухата скеля.

И удивени, упорстват моряците, удрят греблата,

дигат платната и с двоен напор се опитват да тръгнат.

Но по греблата бръшлян се оплита, той с извиви обли

лази нагоре и с тежки съцветия пъстри платната.

Богът пък сам, увенчан по челото с лози гроздоносни,

копие мята в ръка, омотано от лозови листи.

Тигри го заобикалят и призрачни рисови сенки,

Стръвни пантери до него почиват с нашарени кожи.

Скачат мъжете, дали към това лудостта ги подтикна

или страхът? Най-напред зачернява снагата на Медон —

той се преви и навън му гръбнакът описа извивка.

А Ликабант го подхваща: «В каква грозота се

превръщаш!»

Но и на него самия нараства устата, кривят се

ноздрите, почва да влачи втвърдена под люспите кожа.

Докато Либид се сили да мести гребла непокорни,

гледа — заемат ръцете му късо пространство и вече

те не изглеждат ръце, назоваваш ги по-точно перки.

Някой рече да се хване с ръце за въжата обвити,

вижда, че няма ръце, и прегънат се хвърля в морето

с тяло сакато. Отзад му расте сърповидна опашка,

вита на края подобно рога на полумесечина.

Скачат от всички страни и мокреят в обилните пръски,

пак се подават навън, във водата отново се гмуркат,

сякаш в надвара за танец изхвърлят телата игриви,

всмукват море и го дъхат високо из ноздри широки.

От двайсетте от преди — върху кораба толкова бяхме —

аз бях останал един. От боязън и студ се разтърсвах

и божеството едва ме свести: «Премахни от сърцето

всякакъв страх — ми внуши, — направлявай към Дия.»

Там стигнах

и към олтара пристъпих, и станах служител на Бакха.“

„Предълго давах ухо на коварните твои брътвежи —

рече Пентей, — та от тази забава гневът ми да стихне!

Бързо, слуги, извлечете мъжа и трупа му, подложен

на изтезания страшни, в стигийската нощ изпратете!“

Бързо залавят Ацет и затварят го в яка тъмница.

Но докато донесат за тиренеца огън, желязо —

страшните средства за смърт, изведнъж се разтварят

вратите

от само себе си — носи се слух, — без насилие външно,

от само себе си падат веригите неразковани.

Но не отстъпва Пентей. Не нарежда на другите вече,

стига сам до Китерон, отреден за свещените тайнства,

дето кънти песента и звънливата глъч на вакханки.

Както пръхти вран жребец, щом ечащата мед на тръбата

бойния знак нададе, и гори от охота за боя,

тъй се възбуди Пентей от ехтежа на воеве дълги

горе във въздуха. Щом чу вика, и гневът му избухна.

Сред планината почти, от гори оградено по края,

незалесено поле се простира, отвсякъде видно.

Там доде тайнствата гледа с очите си непосветени,

първа го майка му вижда и първа от лудост обзета,

първа се втурва и с тирс запокитен улучва Пентея.

„О вие, двете сестри — се провиква, — елате на помощ,

този огромен глиган, по полята ни дето мърсува,

този глиган да сразя!“ Разбесняла тълпата връхлита

върху едничкия мъж и след него, треперещ, се спуска.

Вече треперещ говори той думи, не толкова резки,

вече проклина се сам, че е сбъркал, и вече признава.

В рани извиква все пак: „Автоноя, на майка ми сестро,

о, помогни ми! Дано те смили паметта за Актеон!“

Кой е Актеон, не спомня си тя и на своя молител

скършва ръката. Ино пък му другата хваща, изтръгва.

Клетият! Няма ръце да протегне към своята майка,

все пак сакатото тяло посочва, без крайници вече,

и заговорва: „Виж, майко!“ Агава поглежда, завива,

тръсва глава и оставя косите си да се развяват,

и му изтръгва главата от плещите, та я поема

с кървави пръсти и виква: „Йо, дружки, победа спечелих!“

Толкова скоро и буря не брули на есен листата,

щом ги слана ослани и едва се крепят на дървото,

колкото скоро трупа му раздраха ръцете злотворни.

Ето след този урок Исменидите вече участват

в новия култ и посипват тамян въз олтарите свети.