Овидий
Метаморфози (28)

Актеон

Тива степите си дигна и можеше, Кадъме, вече

да си преселник щастлив — ти спечели за тъст и за тъща

Марс и Венера, при туй и потомство от знатна съпруга:

толкова сина и щерки, и внуци — залози най-скъпи,

юноши вече израсли. Но трябва да чака човекът

чак до последния ден и не бива щастлив да се смята

никой до смъртния час, до последната почест над гроба.

Кадъме, първа ти скръб причини посред щастие пълно

твой внук с рогата, над чело прорасли — несвойствен

прорастък,

също и вие, с кръвта господарска наситени хрътки!

Но да погледнеш добре, ще откриеш вина у Фортуна,

не и злотворство — нима е злотворство заблуда в гората? —

Почервеня планината с кръвта на различния дивеч,

вече от пладнето бяха скъсени предметните сенки —

Слънцето беше еднакво далече от двата предела,

и заговори с реч блага другарите свои, с които

заедно броди далеч по бърлоги, героят хиантски:

„Драги, от зверската кръв ни мокреят оръжия, мрежи,

доста сполука денят ни донесе. Щом утре Аврора

въз колелата в шафран доведе светлината отново,

ще си лова продължим. Но сега и от двата предела

Феб е еднакво далеч. Мараня над полетата тегне.

Днес прекъснете лова, възловатите мрежи снемете.“

Както повелята бе, прекратяват труда си мъжете.

Имаше там долина в кипариси напети и бори —

с име Гаргафия, беше свещена на дева Диана.

Там пещера под шумак засенения зев си таеше,

не на художник творба. Но природната движеща сила

наподобила изкуство, защото от живата пемза,

още от лекия туф извисила бе свод самороден.

Извор от дясна страна ромоли и кристалните струи

пълнят просторен басейн, от перваз зеленинен опасан.

Тук подир лов изморена богинята на лесовете

влизаше с бистра роса да облива снагата моминска.

Влиза там тя и сега и на оръженосната нимфа

своето копие дава, лъка си охлабен, колчана.

Друга подлага ръце за свалената дреха. Две нимфи

снемат обувната връв. Исменидата веща Крокала,

нимфата, свива на кок разпилените по раменете

нейни къдрици, макар че тя своите волно развява.

Черпят водата Нефела, Хиала, Ранида, Псекада,

черпи Фиала, и леят я те от широките стомни.

И докато се облива титанката, както и друг път,

ето че внукът на Кадъм — отложил за утре лова си,

иде в леса и блуждае безцелно с несигурни стъпки

в този гъстак непознат — там го беше повела съдбата.

Щом в пещерата, росена от изворна влага, навлезе,

нимфите, голи, тъй както си бяха, видели ловеца,

почнаха в гръд да се удрят, изпълниха с вик ненадеен

целия лес и отвред обградиха Диана, с телата

да я закрият, но беше самата богиня израсла

по-нависоко, с глава надвишаваше всичките нимфи.

Тъй както облак, огрян от лъчите на косото слънце,

пламва от руменина, както в пурпур се багри Аврора

поруменя тъй в лицето без дреха видяна Диана.

Нищо, че беше от роя девойки отвред обградена,

тяло извърна встрани и възви си обратно лицето.

Ах, как би искала тя на ръка да й бъдат стрелите,

но като нямаше тула, загреба вода, та я плиска

в мъжкия лик, като ръсна с мъстителни пръски косата,

тези слова изговори, предвест за нещастие близко:

„Хайде разказвай сега, че ме без покривало съгледа,

стига да можеш, разказвай!“ Без друга заплаха присажда

тя върху лоба му ръснат рога на елен дълголетен

и удължава врата му, върха на ушите заостря,

сменя ръцете с крака, с удължени бедра раменете

и върху целия труп му навлича петнистата кожа,

и му придава страха. Автоноина рожба, героят

удря на бяг и се чуди в бега си на своята скорост.

Щом като още лика и рогата видя във водата,

„Горко ми!“ искаше той да извика, но глас не последва.

Само изстена — гласът му бе друг, и намокри със сълзи

чуждия лик. Отпреди мисълта му едничка остана.

Как да постъпи? Дома ли и в царския дом да се върне,

или в леса да се скрие? Страхът тук, срамът там го спира.

Докато в ум се двои, го копоите виждат. Излая

първи Меламп, след това Ихнобат следоходът знак даде —

кнососки хрът Ихнобат, а Меламп от спартанска порода,

другите хукват след тях, поривистия вятър надтичват

Памфаг, Дорцей, Орибас, чистокръвни аркадски животни,

Неброфон, якият пес, подир Лелап свирепият Тероп,

Птерол, с бега си прочут, и полезната с нюха си Агра,

също Хилей, от глиган разярен преди време промушван,

Напа, потомка на вълк, с Пеменида, пазачка на стадо

до неотдавна, Харпия по нея и двата й сина,

с тесните хълбоци Ладон, копоят от род сикионски,

заедно с Алка, Канаха и Стикта, Тигрида, Дромада

и с белоснежния косъм Левкон, и със черния Асбол,

и издръжливият Лакон, Аело, в бега ненадминат,

Тоос след тях и Ликиска, бегачката, с брат си от Кипър

и отличеният с бяло нетно върху черното чело

Харпал наред с Мелакей, след тях Лахна с четинеста кожа

и на диктейски баща синовете, на майка лаконска

Лабър, Агриод, с гласа пронизителен хрътът Хилактор,

много са още на брой — настървени от жажда за плячка,

през канари и скали, през чукари, за крак недостъпни,

те и по вървища трудни, и там, де ги няма, го следват.

Бяга той сам по места, през които е често преследвал,

бяга той — ах! — от самата си хайка. Поисква да викне:

„Вижте, Актеон съм аз. Господарят си в мен разпознайте!“

Но му не идат слова. Огласява му лаят ефира.

Първа сега Меланхета в гърба му захапва месата,

после и Теродамант, Орезитроф се впива в бедрото.

Късно се втурнаха те, но по преки планински пътеки

взеха в бега преднина. И доде господаря задържат,

иде и другата сган да си зъбите в него забие.

Няма по тялото място без рани — застенва и звуци,

ако и не на човек, но и не на елен той издава,

а върховете познати отекват тъжовните жалби.

Пада той на колене и смирен, на молител подобен,

вместо ръце той лице за молба мълчаливо издига.

Не подозираха нищо, другарите с вик обичаен

съсват свирепата сган и с очите си търсят Актеон,

сякаш не е там, в надвара „Актеоне!“ викат (при всеки

повик той вдига глава) и се жалят, че още го няма

и от немара пропуска да види ловджийската сцена.

Иска той да е далеч, но е там. И да гледа той иска,

не да усеща делата свирепи на своите псета.

Те го ограждат отвред и с муцуни месата му ръфат,

и господаря си, скрит под вида на елена, разкъсват.

Щом му животът изтля от безбройните рани, разказват,

бил уталожен гневът на красивата с тула Диана.