Овидий
Метаморфози (26)

Кадъм

Богът бе вече отмахнал измамния образ на бика,

беше се вече разкрил и уседнал в диктеяските паши.

Неподозиращ, бащата нарежда на Кадъм да търси

и не намери ли той похитената, с вечна прокуда,

в същото време и любещ, и коравосърден, го плаши.

Агеноридът преброди света (но на Юпитер хода

кой би разкрил!) и изгнан, от родина и бащина ярост

той се откъсва, с молба приближава оракула Фебов,

сам да получи съвет на кой земен предел да уседне.

Феб възвестява: „В самотно поле ще те срещне добиче,

неопознало ярем и невлачило витото рало.

Ти подир него тръгни и където в тревата полегне,

там си стени въздигни и града наречи беотийски.“

От пещерата Касталска току-що бе Кадъм излязъл

и забелязва, че бавно пристъпя без никаква стража

крава, неносеща знак по врата си от служба и робство.

Тръгва той, бавно върви подир бавно вървящата крава

и мълчешком се прекланя пред Феб зарад пътя посочен.

Щом зад гърба си остави Кефис и лъките панопски,

кравата спря, към небето издигна чело, украсено

с мощни рогове, с рева си изпълни простора въздушен

и тъй обърна очи към мъжете, които я следват,

легна и тяло простря въз разкошната тревна постеля.

Кадъм възблагодари, чуждестранната почва целува

и планини и поля поздравява, все още незнания.

Жертва на Юпитер той ще принася: изпраща слугите

да му начерпят вода от жив извор за светия обред.

Имаше близо вековна гора, навидяла секира,

и пещера по средата зад върбови вейки, които

скриваха ниския свод, образуван от каменна спойка.

Вътре струяха води. Но домуваше там в пещерата

драконът Марсов свещен, с ослепителен гребен от злато.

Святкат от огън очите, пращи от отрова трупът му.

Три реда зъби му скърцат в устата, върти три езика.

Щом с бедоносните стъпки мъжете от корен тирниски

влязоха вътре в леса и съсъдът, втопен във вълните,

звънна, издън пещерата навън си главата проточи

синкавотъмният змей и изсъска с езика си страшно.

Мигом изпадна съдът и по жилите всяка кръв секна,

трепет внезапен телата обзема от страшния съсък.

Люспесто тяло звярът на преплетени кръгове вие

и на огромни дъги нависоко за скок се разтяга,

над половината дигнат в подвижния въздух, оглежда

целия лес и по труп подобява небесния Дракон,

който, погледнат надълго, разделя близначките Мечки.

Въз финикийците в миг връхлетява, додето избират

или стрели, или бяг, или пречи на двете страхът им.

Ужас! Едни от тях хапе, а други до смърт задушава,

трети убива с дъха на зловонната своя отрова.

Слънцето в своя зенит съкращаваше сенките вече —

чуди се Агенорид за бавежа на своите хора

и по следите им тръгва. Наметка му беше одрана

кожа на лъв, а защита — блестящото копие остро,

пиката, още духът, от оръжие всяко по-силен.

Ето навлезе в леса и съгледа телата избити

и върху тях победилия враг с исполинското тяло,

който с езика си кървав облизваше тъжните рани,

и промълви: „На смъртта ви ще стана или отмъстител,

верни другари, или придружител!“ Изрекъл, с десница

дигна огромна скала и със сила огромна я метна.

Дигнати градски стени ведно с техните кули високи

удар такъв ще разтърси, но змеят остана без рана,

люспите и твърдината на черната кожа му бяха

броня. Отби твърдината от кожата тежкия тласък,

но не успя да надвие на острото копие. Заби се

то във гръбначния стълб, по средата на гъвкия извив,

и острието изцяло остана във вътрешността му.

Змеят, от болка свиреп, към гърба си извърна главата,

раната той забеляза, захапа върл ината вбита

и като с напън голям я разклати на всички посоки,

с мъка от гръб я изтръгна, остана в костта острието.

И щом предишният бяс бе подсилен от жегване ново

от наедрелите жили му шията грозно набъбна

и смъртоносната паст белезникава пяна облива.

Люспите бършат и стържат земята, дъхът му излиза

чер от стигийския зев и отравя зловонния въздух.

Ту се извива в спирали на кръгове неизмерими,

или понявга се вдига по-прав от дърво великанско,

ту връхлетява с напор на река, придошла от пороя,

и на земята с гръдта си поваля, де срещне, дървета.

Малко отстъпва синът на Агенор и с лъвската кожа

сдържа напора, възпира пастта на звера наближаващ,

че острието въвира. Звярът свирепее, напразно

хапе железния връх, в острието той зъби забива.

Ето започна да капе кръвта от небцето отровно,

поаленя оросена от пръски тревата зелена.

Все пак бе раната лека, че змеят избягваше удар,

дърпаше шия ранена назад и не даваше с отстъп

ударът да го засегне, дълбоко в трупа да се вреже,

но накрай Агенорид му желязото втикна в гръкляна

и продължи да напира, додето звярът заднишката

о дъб опря и вратът му със ствола ведно бе пронизан.

От тежестта на змията превито, дървото застена,

дето му якия дънер опашката шибаше с края.