Овидий
Метаморфози (24)

Завистта

Поглед суров устреми към Аглавра бойкиня Минерва

и издълбоко изтръгна стенание толкова тежко,

че й разтресе гърдите и върху гърдите й храбри

стърси егидата. Спомни как нейната тайна незнайна

мимо забраната с дръзка ръка тя разкри и съгледа

вътре сина, нероден от утроба, на бога лемнийски.

Мисли си: ще се хареса, освен на сестра си, на бога

и с пожеланото злато тя алчната ще богатее.

Тозчас потърсва дома на богинята Завист. Той беше

с плесен смолиста покрит, спотаен в кът далечен долинен.

Беше от слънце лишен, недостъпен за кой да е полъх,

с леностна студенина преизпълнен и вечно тъжовен,

вечно от огън негрян, в мрачина постоянно потънал.

След като стигна дотам страховитата в боя богиня,

спря се отвънка пред прага. Не биваше вътре да влезе,

та на вратата похлопа със своето копие остро.

Тя изскриптя и сама се разтвори. Навътре ядеше

змийски меса Завистта — ядивата за страсти порочни.

Щом я Минерва видя, взор извърна. Онази се вдигна

бавно от пръстния под, изостави местната змийски,

сръфани наполовин, и пристъпи с отпуснати стъпки.

Щом се в богинята взря — тя блестеше с доспехи и хубост,

вопъл сподави и лик разкриви от дълбока въздишка.

С бледо лице и уста, и по цялото тяло постала,

косо тя винаги зре, ръждавеят й зъбите жълти,

гръд зеленее от злъч и от яд й отекъл езикът.

И се не смее, освен ако види у другите мъка,

и не познава съня, неспокойна от бдителни грижи.

Тя с неохота открива, топи се, когато открива

хорски успех, тя и други, и себе си гложди отвътре,

свой изтезател сама. Отвратена, макар от вида й,

все пак Тритония тъй се накратко обърна към нея:

„С твоята гной зарази дъщерята, едната, на Кекропс!

Трябва. Аглавра е тя.“ Без да каже тя повече дума,

копие върху земята опря и политна обратно.

Изпод око Завистта проследи я в бега й нагоре,

нещо избрътви без глас, за успеха очакван Минервин

тя се скоси, но протегна ръка към върлината, цяла

в тръпни венци омотана. Обвита от облаци мрачни,

дето кракът й да стъпи, потъпква цветя и морави,

зеленината суши, покосява главите на мака.

Нейният дъх домове, градове и народи почерня.

Най-после, щом отдалеч твърдината тритонска съгледа

с празничен мир с блага, с даровити мъже процъфтяла,

сълзи едва задържа, че не вижда там нищо плачевно.

В спалнята на дъщерята на Кекропс лениво се вмъкна,

с дясна ръка, напоена с ръжда, по повелята косва

нейната гръд и изпълва сърцето й с кукести тръни,

вдъхва и вредната слуз и по всичките кости разпръсва

черния яд, и по белия дроб, по средата, го ръсва.

Тя да не търси далеч първоизвора на завистта си,

бутва пред нейния взор външността на сестра й рождена,

брака на Херза щастлив и омайната хубост на бога.

Всичко подсиля. Така се ломи дъщерята на Кекропс,

нещо в сърце я боде, разтревожена стене и нощем,

стене тревожна и денем от бавната жлъчна отрова,

чезне подобно леда, разтопяван от плахото слънце,

също така тя гори от честта на щастливата Херза,

както трънливият храст, щом се огън подложи под него —

никакъв пламък не дава, но с тлеене става на пепел.

Искаше често да мре, та подобни неща да не гледа,

често пък, сякаш вина, на родителя строг да ги каже.

Най-сетне седна отвън върху прага, та дойде ли богът,

да го не пусне. Какви не молби и ласкателства, думи

той не опита! „Назад! Не упорствувай! — тя му

отвърна. —

Няма да мръдна оттук, докато си не тръгнеш по пътя.“

„Нека е тъй!“ — отговори чевръстият бог килениец

и мимо нея разтвори с небесния жезъл вратата.

Тя се опитва снага да изпъне, но части, които

седнала свива, не може от тежест ленива да мръдне.

Съпротивява се, иска трупа от земята да вдигне,

но е коленната спойка скована. През ноктите плъзва

студенината, бледнеят й жилите обезкървени.

Както и ракът, злина нелечима, пълзи нашироко,

от заболялата част пропълзява към здравите части,

също тъй смъртният хлад постепенно обхваща гърдите,

после прегражда отвора на нейния дъх, на живота.

Повече опит за говор не прави, дори да го прави,

нямаше проход гласът. Вцепенява се вече вратът й.

Там тя седи с вкаменена уста като образ безкръвен,

не от бял камък, цвета от душата си беше приела.