Овидий
Метаморфози (19)

Коронида

Първа красавица бе Коронида, мома от Лариса,

из Хемонийския край. Ти, делфиецо, в нея бе влюбен,

докато вярна ти бе или вярваше в нея. Но скоро

я залови в изневяра на Феб посветената птица.

Тайната да съобщи, непреклонният този свидетел

към господаря си пътя пое. Подир нея размаха

бързо бъбривата врана криле, да узнае тя всичко.

Чула целта на летежа му, рече: „Не чакай от пътя

никаква полза! Внимавай какво ми езикът вещае!

Гледай какво бях, какво съм и питай с какво си заслужих.

Ще разбереш, че вреди верността. Неотдавна Палада

в кошник, от върбови клонки актейски изплетен, затвори

Ерихтоний — синче, неродено от никоя майка,

и го на трите моми — дъщери на двоякия Кекропс,

тя повери със заръка към тайната да не поглеждат.

Скрита в листака трептящ на бухнатия бряст, наблюдавах

що ще направят. Следят повереното Херза, Пандроза

точно. Едничка Аглавра, напротив, нарича страхливки

двете сестри и с ръка плетеника разплита и вижда:

вътре детенце лежи и до него протегнал се дракон.

Всичко видяно разкрих на богинята. И си получих

тази награда — зоват ме Минервина прежна любимка.

И съм след нощната птица сега. Би могла да предварди

птиците моята участ, бедата си с глас да не търсят.

И, то се знае, сама ме привлече тя недоброволно,

аз го напусто желах. Ти самата Палада попитай.

Ако и гневна, не ще да откаже, макар разлютена.

Моят баща Короней е прочут по земята фокидска,

бих си царкиня преди — не говоря неща неизвестни.

Мене желаха — недей ме презира — заможни женихи.

Но хубостта ме погуби. Доде по крайбрежния пясък

някога аз се разхождах по навик със стъпки небързи,

зърна ме морският бог и по мен залетя. Но понеже

време напразно пиля за прелъсти и молби, той намисли

да ме насили. След мене той тича, аз бягам, оставям

твърдия бряг и напразно моря се по рохкия пясък.

Хора, небесни на помощ зова, но не стигна до смъртен

повикът мой. На девица Девицата само откликва.

Тя ме едничка избави. Протягах ръце към небето:

почнаха леки пера да почернят ръцете ми двете.

От рамене пожелах да си дрехата смъкна, но беше

станала пух и дълбоко под кожата корени впила.

Рекох с ръце под раздрана одежда гръд гола да бъхтя,

по нито голата гръд, ни ръцете ми бяха на място.

Тичах, но както преди не затъвах в дълбокия пясък —

щом се допра до земята едва, и през въздуха вече

горе летя, на Минерва другарка безукорна ставам.“