Овидий
Метаморфози (174)

Обожествяването на Юлий Цезар

Но той пристъпи тогава към нашия храм другоземен,

докато Цезар в Града си е бог, несравним в мир и битки:

не само за кръвнините, които завърши с триумфи,

и за делата държавни, за бурно спечелена слава

в новоизгряла звезда се превърна и в светла комета,

но и за своя потомък. От всички заслуги на Цезар

най-величавата беше, че негов родител той стана.

По ли бе важно, че той надделя над британите морски,

че седмоустния раждащ папируса Нил той преплава

с кораби победоносно, надви нумидийците дръзки

и цинифиеца Юба, и Понта, изпълвал със гордост

не един цар Митридат, покори за рода на Квирина,

много триумфи заслужи, но чествува няколко само —

от това, че роди той мъжа, през чието господство

ощастливихте, небесни, човешкия род безгранично?

И да не бъдеше Август създаден от семе на смъртен,

Цезар бе обожествен. Бе видяла това на Енея

златната майка: видяла как за понтифекса подготвят

тъжно убийство и как съзаклятният меч се примъква,

и пребледняла, където из път божество тя да срещне,

викаше: „Гледай каква ми ужасна засада замислят

и чрез какво вероломство се целят в главата, която

само една от дарданския Юл ми остана. Така ли

винаги аз ще се мъча сама от най-тежките грижи?

С острата мед ме рани пред вратите Тидид калидонски

и ми порутват стените на Троя, не ще ги опазя.

Виждам сина си подмятан надлъж и нашир по морето

в дълго скиталчество, влиза в света на безмълвните сенки,

почва сражение с Турна или, да си правото кажа,

по-скоро битка с Юнона. Защо пък сега си припомням

древни беди на рода си? Пред днешния страх ми бледнеят

старите болки. Ей вижте, престъпните мечове точат.

Но попречете, ви моля, злодейството вий отблъснете,

не загасявайте плама на Веста с убийство на жреца!“

Тъй из небето напразно говори тревожна Венера

и боговете покъртва. Макар и да нямат те сила

да преломяват желязната реч на сестрите старици,

все пак безгрешните знаци на бъдната скръб те изпращат.

Звън оръжеен — разказват, — сред черните облаци тътнещ,

кобни кънтящи тръби от небето и бойни рогове

предизвестяваха злото. На слънцето тъжният образ

пращаше бледи лъчи към земята обезпокоена.

Често се виждаха факли да лумват в подзвездни

пространства,

често в поройния дъжд се примесваха кървави капки.

Грееше мътно лицето на Луцифер с пръски от черна

ръждавина, поросяваше кръв колесницата лунна.

Бухаше хилядократно прокоби стигийският бухал,

статуи слоновокостни сълзяха и хилядократно

из лесовете свещени се чуваха гласни заплахи.

Няма от жертвите полза, велики вълнения сочи

вътрешността им, разрязан, разкрива си отока дробът.

Казват, на форума нощем край сгради и храмове божи

чували кучешки лай и блуждаели в тъмното неми

призрачни сенки. Градът се разтърсва от трусове земни.

Да победят не можаха поличбите на боговете

неотвратимата Орис. Изтеглени мечове внасят

в святия дом, не намират от градската курия място,

по-подходящо за дело престъпно и грозно убийство.

Тозчас забъхтва и с двете ръце Китерея гръдта си

и се старае да скрий на Енея потомъка в облак,

както бе Парис изтръгнат преди от гнева на Атрида,

както Еней се избави от пристъпа на Диомеда.

Рече бащата: „Самичка ли, дъще, замисляш да трогнеш

неодолимата Орис? Самата в дома на сестрите,

трите, влезни, ще намериш там великомощна постройка

от мед и твърдо желязо — световни архиви, които

нито небесния гърмел грози, нито мълнии бесни,

сигурни за вечността си, от рушевина се не плашат.

Там ще намериш вдълбани на неизтощима стомана

идните дни на рода си. Прочел ги и запаметил ги,

бъдното ще ти вестя, да не бъде за тебе то тайна.

Този, за който се ти, Китерея, тревожиш, завърши

своето поприще — времето, дето дължа на земята.

И като бог да възлезе в небето, и храм да му дигнат,

ти ще го сториш ведно със сина му. Наследник на име,

той ще поеме товара на своя съсечен родител

и склонността ни ще има в борбата героят мъстител.

Мир обсадената крепост Мутина ще моли от него,

на победители вожда, Фарсалия ще го изпита,

Филипи, край ематийски, ще тъне отново във кърви,

и ще надвие в сикулски води той прославено име,

предоверена на брака египтянка, на пълководец

римски съпруга, ще падне, напразно боязън внушила,

че на града й Каноп Капитолият наш ще робува,

цялото варварство, всички народи край два океана —

що да изреждам пред тебе? — каквото земя обитава,

то ще му принадлежи. Ще му служи дори и морето!

Мир на земята даде ли, ума си към гражданско право

той ще насочи, създател на най-справедливи закони,

нравите ще направлява по свой образец, ще се грижи

за времената напред, за доброто на бъдните внуци,

ще повели предвидливо синът на достойна съпруга

заедно с името в Рим да му носи и всичките грижи.

Късно, когато застигне пилиеца според години,

той висините въздушни, звездите роднински ще стигне.

Тъкмо тогава грабни от убитото тяло душата

и в светлина превърни, от чертога небесен да гледа

нашия хълм Капитолий и форума Юлий божествен.“

Още речта незавършил, и блага Венера застава

насред сената, незрима от никого тя, и на своя

Цезар извежда душата и не позволява на въздух

да се разпадне, а в нова звезда на небето въздига.

Докато тя я възнася, усеща, че огнена блясва,

та я от скута отпуска. Лети тя над лунни пространства

и си косата влече като дълга опашка от пламък.