Овидий
Метаморфози (169)

Иполит

„За Иполита мълвата е стигнала сигур слуха ти.

От лековерен баща и от мащеха зла и коварна

той налетя на смъртта. Ще се чудиш, едва ще повярваш!

Съшият аз съм. Излъга, след опита да ме подмами,

щерката на Пазифая, че искам — а тя го поиска —

да опетня на баща си леглото, прехвърли вината

(в страх ли от донос или от обида, че беше презряна?).

Оклеветен без вина, от града ме изгони баща ми

и на раздяла живота ми, сякаш съм враг, прокълна той.

На колесница поех за Трезена, града на Питея,

вече на длъж по брега на Коринтския залив пътувах:

мигом морето се дига и виждам, извива се воден

гребен огромен, сравним с планина, той нараснал издава

тътен ужасен и ето отгоре върхът се разпуква

и през вълните раздрани изскача нагоре рогат бик,

той до гърди се възправя високо във ведрия въздух

и заизригва из ноздри и зеещо гърло морето.

Моите хора треперят, единствен оставам безстрашен

и за прокудата мисля, доде вратове към морето

четириногите диво извръщат, ушите наострят

и пред звера се подплашват и бясно се втурват с колата

към пропастта от скалата. Опитвам с ръце, но напразно,

да овладея юздите, облени от бялата пяна,

силно изпънат назад, да задържам коравия повод.

Нямаше конският бяс да надвие над моята сила,

но колелото, където оста му се вечно завърта,

в пън се удари, строшено, на разни страни разпиля се.

Падам аз от колесника с оплетено в ремъци тяло,

жив на парчета разкъсан, на пъна ми жилите висват,

част от месата измъквам, а други кървят закачени.

Костите тъпо пропукват строшени, ще видиш душата

как излетява и няма по цялото тяло една част

да разпознаеш, защото бе всичко единствена рана.

Можеш ли, смееш ли, нимфо, ти твоята с моята мъка

да съпоставиш? Видях в мрачева потопеното царство

и освежих във вълните на Флегетон тяло раздрано.

И без могъщия лек на сина Аполонов не можех

да си възвърна живота. Когато с целебните билки

и с помощта на Пеан, мимо Дит, го получих отново,

да не подсиля видът ми омразата за тази милост,

в същия час ме обгърна богинята Цинтия с облак

и да съм сигурен сам, безопасно навред да се движа,

тя удължи възрастта ми и неузнаваем лика ми

стори. За жилище Делос ли, Крит ли на мен да предложи,

дълго се тя колеба. Но отхвърли и Делос, и Крит и

тук ме посели, където ми името, да не подсеща

някак си то за конете, променя. «Ти, който — тя рече —

бе Иполит, отсега занапред ще се Вирбий наричаш!»

И затова обитавам леса божество, макар низше,

тук се тая под властта на богинята в нейната свита.“

Все пак не може скръбта си Егерия да уталожи

с чуждата участ и ляга в основите на планината

и се разплува на сълзи, додето сестрата на бог Феб

от верността се покърти и в леден я извор превърна,

и разтопи във вълните, вековните, нейното тяло.