Овидий
Метаморфози (163)

Обожествяването на Ромул

Таций погина и право еднакво за двата народа

даваше, Ромуле, ти. Шлем си Маворс тогава отмахна

и заговори бащата на хората и божествата:

„Времето, татко, настъпи, защото на твърди устои

римското царство лежи, от единия цар не зависи,

да наградиш — обеща ми — и мене, и внука достоен,

отземи да го издигнеш и да го въздигнеш в небето.

Рече ми някога ти на събрание на боговете

(помня добре, запечатах в ума благочестното слово):

«Ще възнесеш ти един до лазурите на небесата!»

Рече: сега превърни си на дело обета изречен.“

Кимва и в облаци черни всемощният тули небето,

с мълнийни гръмове той, със светкавици тряска земята.

Зърнал Градив несъмнения знак за грабежа обречен,

смелият бог се премята на окървавения процеп

(в копие той се опря), над конете си бича размаха

с плясък, колата се спусна през въздуха право надолу

и на върха на гористия хълм, на Палациум, слезе.

И докато Илиад на квиритите нетиранично

право раздава, го грабва. Топи се през лекия въздух

бренното тяло, тъй както широката прашка запраща

топче оловно и то се стопява насред небесата.

Прелестен блясва ликът му, достоен за боже възглаве,

беше, какъвто Квирин се явява под мантия царска.