Овидий
Метаморфози (160)

Вертумн и Помона

Вече царуваше Прока над племето на Палатина.

В негово време Помона живя. Не се грижеше друга

хамадриада латинска по-опитно за дървосади,

не по-старателно друга за добива на плодовете.

Името има оттам. Не обича дъбрави, потоци,

а равнината и клони, от радостен род натежали.

Не меч в десница държи, а лозарските ножици криви.

Ту с тях подрязва израсли филизи, ту буйни растежи

с тях укротява, ту цепи кората, присажда на нея

вейчици, сокове тъй на заетия храненик дава.

И не търпи да изгаря от жажда смукателен корен,

а оросява влакната със струи от водните вади.

Ето страстта, радостта й, ни капка копнеж по Венера,

но от боязън пред грубост селяшка затваря отвътре

своите градини, отблъсва тя всякакви пристъпи мъжки.

Що не опитваха всички — сатири, изкусната в танец

младост, и панове, с клонки от бор увенчали рогове,

или Силенът, що вечно младее в години, и богът,

който подплашва крадците със члена си или със сърпа —

да овладеят Помона? От всичките по-силно беше

в нея увлечен Вертумн и от тях по-щастлив той не беше.

Колко ли пъти предрешен в жътвар обгорял й поднася

в кошничка класове той, на жътвар заприличал напълно?

Често, когато си с меко сено слепоочник увие,

имаше вид на току-що косил и обръщал тревата!

В слинеста китка той често държеше остена и можеш

да се кълнеш, че току-що разпрягал юнци заморени.

Сърпа щом хване, е същи кастрач, орезвач на лозите!

Стълба нарами ли той, ще помислиш, че плод ще събира.

С меча изглежда на войн, а с тръстиката — на риболовец.

Образи разнообразни приел, той накрая намери

достъпа, да съзерцава с наслада красивата нимфа.

Наподобяващ старица, веднъж си повърза главата

с пъстра повезка, подпря се с тояжка, с коси посребрени,

вече прониква в лехите на нейната китна градина

и се диви на плода: „Наспорил се трудът ти“ — й вика.

И след хвалбата й дава целувки, каквито не дава

никога съща старица, навежда се, сяда въз буца

и наблюдава клонете, превити от есенно бреме.

Редом растеше красив бряст, окичен със златни гроздове.

След като с бряста похвали лозата, обвита о него:

„Ако самотен без нея — той рече — тук стволът стоеше,

нямаше нашия поглед с какво да влече, освен с листи.

Но и лозата, сплътила се с него, почива на ствола,

инак в безбрачие тя ще лежи на земята превита.

Но теб не трогва дървото, поука от него не вземаш,

от любовта се делиш, не желаеш да се съчетаваш.

Само поискай! Ще имаш женихи наравно с Елена,

колкото има, която разпали лапитската битка,

колкото на Одисея, смелчак пред страхливци, жената!

Днеска, кога се отвръщаш и от ухажваните бягаш,

наплив момци те желаят, полубогове, богове и

от планините албански наоколо божески сили.

Ако си що-годе умна и търсиш честит брак, послушай

мене старицата, дето от всички те повече любя,

без да се сещаш дори! Не желай обичайна женитба,

а си вземи за другар на леглото Вертумн, за когото

аз съм залогът, защото и той се не знае тъй, както

аз го познавам: не броди насам и натам по земята,

в тези широки поля е заседнал, не както мнозина —

види ли, и да се влюби. На тебе — и първа, и сетна

негова обич, и само на тебе обрича живота.

А добави, че е млад и че има естествена прелест,

знае той да се превръща изкусно във всякакъв образ.

Всичко, каквото поискаш (а искай си всичко), ще имаш.

Имате същия вкус. Плодовете, които отглеждаш,

пръв притежава и с радост дара ти задържа в десница.

Но той сега не желае плода, от дървото откъснат,

ни от градината твоя тревите със сокове благи,

нищо, освен теб! Изгаря! Смили се над него и вярвай:

всичко, каквото желае, с устата ми той го желае.

Бой се от божеска мъст, от Идалия, що ненавижда

твърди сърца, не гневи рамнунтийската паметна дева!

Повече да се боиш (от живота аз много научих),

ще ти разкажа сега произшествие, в целия Кипър

знайно, да можеш сърцето си да омекчиш и разнежиш.“