Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Metamorphoses, 8 (Обществено достояние)
- Превод отлатински
- Георги Батаклиев, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Публий Овидий Назон. Метаморфози
Съставил бележките: Георги Батаклиев
Редактор: Радко Радков
Редактор на издателството: Марко Ганчев
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков
ИК „Народна култура“, София, 1974
История
- —Добавяне
Бойците на Диомед
Освобождават въжата, скрепени за тревния насип,
и изоставят дома на богинята с лошото име
и хитростта й, в леса устремени, където засенен
тъмният Тибрис се влива по жълтия пясък в морето.
Тук на Латина, на Фаун сина, дом и щерка той взема,
но не без Марса. Подема той кръвопролитната битка
с бойкото племе. Невеста обречена лудо Турн брани.
Сблъсква се с Лациум цяла Тирения, дълго се търси
в неуморимите битки победа, спечелена тежко.
С външна подкрепа си всеки мощта заякчава: мнозина
рутулска рат укрепяват, мнозина троянския лагер,
но ненапразно Еней се яви в крепостта на Евандър,
Венул пък — пред Диомед, пред беглеца, в града му —
напразно.
Дигна наистина той в областта на япигеца Даун
силни стени и държеше земята, получена в зестра.
Пратеник, Венул изпълва поръката на Турн и моли
за помощта. Но войската отказва етолският херос —
той не желал да се дигне, да дигне мъжете на тъста
в бран, ни да въоръжи от числото на своите хора
някого. „И да не би за лъжа да помислите всичко,
ако и да си възвръщам със спомена горката мъка,
ще издържа да разкажа. Щом гордият Илион рухна,
щом оплячкоса данайска десница благата пергамски
и нарикийският войн, от девица девицата грабнал,
тази отплата, която заслужи, на всички прехвърли,
нас ветровете отнасят, нас пръсват враждебни вълните,
мълнии, мрак и стихии, гнева на морето, небето
носим данайците, и — Кафарея, върха на бедите.
Премного да се не бавя по низа на скръбните случки:
сълзи за Гърция щеше дори и Приам да пролива!
Но с милостта си избави ме оръженосна Минерва
и от вълните изтръгна. И пак ме от роден край гонят.
Помнеше още Венера, хранителна, старата рана
и тя потърси отплата — такива неволи понесох
аз по вълните, такива неволи по битки на суша,
че неведнъж назовавах щастливци другарите мои,
дето покрай Кафарея негостоприемен ги буря
всички втопява в морето. Защо с тях и сам не потънах?
В бран и вълни претърпели най-лошото моите войни,
молят обезкуражени да свърши скитнята, но Акмон,
сприхав по нрав, при това озлобен от злината, извиква:
«Има ли повече нещо, мъже, да отказвате вие
да понесете? Нима Китерея ще може да стори
(воля й) повече нещо? Доде се боим от по-лошо,
трябва да чакаме рани. Когато най-тежкото дойде,
бяга страхът. На върха на бедата сме вече спокойни.
Нека тя чуе и нека другарите на Диомеда
всички да мрази докрая. Но тази омраза презряхме
всички — огромната сила изкупихме толкова скъпо.»
С тези слова предизвиква Венера, без туй разлютена,
Акмон от Плеврон, гнева й възбужда и повече нали.
Хвалят малцина речта. Мнозинството приятели мъмрем
Акмона за дързостта му. Поисква той да ни отвърне,
но му тънее с гласа на гласа му каналът, косите
стават пера и с перата обраства му новата шия,
още гърбът и гръдта, а с по-дълги пера се обличат
плещите, докато в леки крила му се лакътят свива.
Пръстите повече място заемат в крака, вроговена
вече твърдее устата, на края заострена в човка.
Гледат го смаяни Идас и Лик, и Никтей, и Рексенор,
също Абант му се чуди, додето се чудят, приемат
съшия образ и те, по-големият брой от състава
литват нагоре и пляскат с крилете си покрай греблата.
И ако искаш да знаеш от кой вид са редките птици:
ако не лебеди, те са до белите лебеди близки.
И отстоявам едва столнината и сухата почва,
зет на япигеца Даун, с нищожния брой оцелели.“