Овидий
Метаморфози (150)

Сибила

Минал край тях и оставил отдясно твърдта Партенопа,

гроба на оня тръбач син Еолов оставил отляво,

стига героят местата, със блатни води изобилни,

върху кумейския бряг, в пещерата на вечна Сибила

идва и моли да стигне душата на своя родител

пряко Аверн. Приковала за дълго лице към земята,

най-сетне тя го издигна, обзета от бога, в безумство.

„Търсиш великото — рече, — герое на подвизи славни,

с меча мощта си доказал, а в огъня своята вярност.

Страх не бери, ще се сбъдне, троянецо, твоята воля.

Аз ще те водя самата, ще видиш Елизиум ти и

царството сетно световно, и скъпата таткова сянка.

Няма друм, за доблестта на героя закрит.“ След речта си

клонка, блестяща от злато, в леса на авернска Юнона

тя му посочи с повеля от ствола й да я откъсне.

И подчини се Еней, и видя на ужасния Оркус

всички богатства, дедите си и на Анхиз, на героя,

старата сянка, научи предопределеното долу

и през какви боеве и премеждия той ще премине.

Докато морните стъпки възнася обратно по пътя,

мъката той облекчава в раздумка с жената кумейска

и докато се възкачва по здрача пътеката страшна:

„Или богиня си ти, или божа любимка — й казва, —

винаги за божество ще те имам и все ще признавам:

своя живот ти дължа — до света на смъртта ме заведе

и от видения свят на смъртта ме изведе отново.

Заради тази заслуга, когато на бял свят изляза,

храм ще ти вдигна, честта на тамянен дим ще ти въздавам.“

Взор ясновидката свърна към него и рече с въздишка:

„Нито богиня съм аз, ни с честта на свещени тамяни

удостоявай човешка глава. Да не се заблуждаваш

незапознат: обещана ми бе светлина безконечна,

ако пред Феб и страстта му пожертвувам своето девство.

И докато с дарове се надяваше да ме спечели:

«Дево кумейска — той каза, — избирай каквото желаеш

и пожеланото ти ще получиш.» Куп пясък посочих.

Колкото броя зърна се съдържаха в него, глупачка,

толкоз рождени дни в моя живот пожелах да празнувам,

но изумих да поискам да бъдат младежки години.

Щях да получа от бога и тях с вековечната младост,

да понесях похотта му. Презряла подаръка Фебов,

аз си оставам безбрачна. Но мина щастливата възраст

и с разтреперан крак иде досадната старост, която

дълго ще нося. Аз вече живея столетия седем,

но ми остава, додето достигна на пясъка броя,

триж по сто жътви да видя и триж по сто есени още.

Време ще дойде и ръста ми дългият ден ще направи

да удребнее, от старост стопен ще загуби трупът ми

всякаква тежест и няма да вярват, че любена бивах,

че божество се е влюбвало в мене. Дори Феб самият

или не ще ме познава, или ще отрича, че нявга

сам ме е любил. Дотам ще съм друга, незабележима.

Ще ме издава гласът ми. Гласа ми оставя съдбата.“