Овидий
Метаморфози (145)

Ацид и Галатея

Докато дава на нея веднъж Галатея да реше

струйните къдри, разказва сред чести въздишки на Сцила:

„Тебе, девойко, поне са желали мъже не жестоки

и безнаказано можеш наистина да ги отблъсваш.

Аз, дъщеря на Нерей и Дорида, богиня лазурна

и оградена от роя сестри, бях самата безсилна

пред любовта на циклопа, освен чрез печал и чрез мъка

да се избавя.“ И сълзи попречиха да продължава.

След като с мраморен палец ги тя пресушава, момата

с тези слова утешава богинята: „Скъпа, разкрий се!

Не премълчавай пред мен (довери ми се!) своята болка!“

И Нереида разказа на щерката на Кратеида:

„Рожба на Фаун бе Ацид, синът на симетската нимфа,

радост честита за своя баща и за своята майка,

повече беше за мене — единствено него обичах.

Беше красавец, празнувал повторния осми рожден ден,

бяха му нежните бузи от първия мъх зарусели.

Аз се домогвах до него, циклопът до мене безкрайно.

И ако питаш дали съм обичала повече Ацид,

или циклопа по-силно съм мразила, мога да кажа:

любех и мразех еднакво. Догде не достига властта ти,

о, милостива Венера! Тоз изрод, пред който горите

тръпнат, когото не е безнаказано странник поглеждал,

той за Олимпа велик немареше и за боговете,

но осъзна любовта, обладан от стихийния порив,

пламва по мене, забравил стадата си и пещерите.

Вече за външност се грижиш и вече да бъдеш харесан

вече редовно с мотика косите четинести решеш,

вече със сърп, Полифеме, брадата си рунеста режеш

и във водата оглеждаш лицето си и го докарваш.

Секва свирепост и страст за убийства, и неумолима

жажда за кърви и чълни спокойно пристават и тръгват.

Телем през същото време, пристигнал в сикулската Етна,

Телем, на Еврим синът, неизмамван от полет на птица,

пред Полифема ужасен пристъпя: «Окото, едното,

що насред челото носиш — мълви, — Одисей ще ти грабне.»

Той му отвръща със смях: «О, най-глупав от всички

пророци,

друга го вече превари.» Така той нехае за този,

който му вярно предсказа, и с тромави стъпки закрачва

върху брега и се връща в прохладата на пещерата.

Клинообразно виши се в морето хълм с продълговат връх,

морска вълна му се плиска в едното и другото рамо.

Тук се възкачва циклопът и сяда дивакът в средата:

идат сами без водач подир него вълнати овцете.

Щом пред краката си сложи стъблото елово, което,

годно да носи и рея на кораб, му служи за гега,

пъхна в устата си свирка от съединени сто цеви.

Всякъде по планините проникна свирнята пастирска,

всякъде върху вълните. Пригушена аз под скалата

в скута на скъпия Ацид, с ушите си чух отдалече

следните думи, които се врязаха в моята памет:

«О Галатея, от листе на птичия дрян по-блестяща,

по-разцъфтяла от паша, по-стройна от гиздава елша,

по-светла и от стъклото, от младо козле по-игрива,

по-гладка от раковина, люляна безспир от вълните,

по си от зимното слънце и лятната сянка приятна,

по-благородна от плод, от платана висок по-красива,

по си лъчиста от лед, от узрели гроздове по-сладка,

още по-мека от пуха на лебед, от млечна извара,

по-пищна, стига от мен да не бягаш, от росна градина,

но, Галатея, по-дива от неукротена юница

и от вълна по-измамна, от дъб многолетен по-твърда,

много по-гъвка от лозов ластар и от върбова вейка,

по-безучастна от тези скали и по-буйна от буря,

по-горделива от пъстър паун, по-гореща от огън,

по си бодлива от трън, по-гневлива от мечка кърмачка,

по-глуха и от вълните, по-зла от настъпен с крак дракон

и туй, което — да можех — как искам от теб да отнема —

не само ти от елена, подгонен от лаеве ясни,

но и от ветрите ти, от крилатия лъх си по-бърза.

Ако ме знаеше, щеше за тоя бяг да се разкайваш,

без двоумене самата би искала да ме спечелиш.

Имам аз от планинната част — в жива скала пещерата,

в нея ни знойното лято, ни зимният мраз се усеща.

Имам овощия аз по натегнали клони съзрели,

гроздове имам по дълги лози, те блестят като злато

и като пурпур. За тебе едните и другите пазим.

Ще си береш ти самата с ръцете си сочни малини,

расли на горска прохлада, самата ти — есенни дренки,

още и сливи — не само от тъмния сок оцветени,

също и най-породисти — досущ като свежия восък.

Моя съпруга, не ще си лишена от ягодов плод и

кестени, всяка фиданка на тебе ще служи. И мой е

всичкият този добитък, и много снове в долините,

много укрива гората и много лежи в пещерите,

да ме попиташ какъв му е броят, не мога ти каза.

Само беднякът добитък брои. Но не се доверявай

сам да ти хваля стадата. Ти можеш и лично да видиш

как те едва избикалят с крака наедрялото виме.

Имам тук агнета в топли кошари — по-млада родитба,

имам там в други кошари козлета на същата възраст,

имам си винаги мляко, по-бяло от сняг. Част от него

пазя за пиене, друга гъстее с разбита подкваса.

Не само лека наслада с подаръци обикновени

ти ще получиш — сърне и козичка, и зайчета, още

две гълъбета — с гнездото отнети от връх планината:

скоро намерих близнета, с които ти ще си играеш,

двете са лика-прилика, не се различават между си —

малки мечета, котило на рунтава мечка планинска.

Щом ги открих и си рекох: „За моята обич ще бъдат!“

Но най-накрай си главата подай из вълните лазурни!

Близо ела, Галатея, недей да отхвърляш дара ми.

Аз се познавам отлично. Видях си недавно лицето

в бистра вода отразено, от пръв поглед то ми хареса.

Гледай какъв великан съм! Не е по-голям на небето

Юпитер даже (защото, разказвате, бил управлявал

някакъв Юпитер там). По лицето, мъжествено строго,

спуска се буйна коса, като лес ми засеня плещите.

И не ми тялото смятай за грозно, че то е обрасло

цялото с четина гъста. Без листи е грозно дървото,

грозен е конят, щом грива по шия златиста не вее.

Птиците пухът покрива, с руна се пременят овците,

а на мъжете подхождат брада и разрошени власи.

Имам сред чело едничко око, то напълно прилича

на щит огромен. Но що? Не съглежда ли от висината

всичко великият Сол? А едничък диск той притежава!

И освен всичко в морето ви моят баща управлява.

Него за свекър ти давам! Но имай пощада, изслушай

жарката моя молба! Пред единствена тебе аз падам,

след като Юпитер хуля, небето и мълниен огън,

теб, Нереидо, почитам. От мълния по-страховит е

твоят гняв! Надменността ти понесъл бих още по-леко,

ако отбягваше всички. Но що, неприела циклопа,

Ацида любиш, пред моите прегръдки избираш ти Ацид?

Но той дали ще хареса на себе си, или — което

аз, Галатея, не искам, на тебе: сега да го пипна,

ще разбере той каква е мощта ми на тежкото тяло.

Ще му изтръгна аз жива утробата и на парчета

ще му я пръсна в полята и — с теб да се слей — из вълните.

Цял аз горя и потискан, по-буен в мен огънят лумва.

Сякаш в гърдите си нося пренесена цялата Етна

с нейния огън, а ти, Галатея, от мен се не трогваш.»

След като тъй се оплаква напразно — да, всичко аз

виждах, —

скача той и като бик, побеснял за отнета му крава,

без да се спре, по гъстаци, по паши познати се юрва.

Дивият вижда внезапно до Ацид и мене — а ние

не подозирахме нищо такова — и виква: «Видях ви,

ала часът на любовната страст ще ви бъде последен.»

Мощен звучеше гласът му, какъвто единствен циклопът

може да има. От този му вик се разтърси чак Етна.

Аз, обладана от страх, се потапям в потока наблизо.

Той пък, симетският херос, веднага удари на бягство.

«О, помогни, Галатея, родители, о, помогнете —

викна, — заплашен от смърт, ме във ваши поля приютете.»

Бяга по него циклопът, той от планината отломва

дял и го мята по него. Най-външният край на скалата

сяга нещастника Ацид, но целия пак го затиска.

Сторихме всичко, каквото ни бе позволила съдбата,

Ацид да може да вземе на дядо си пъргавината.

Вече пуническа кръв изпод скалното тяло шуртеше,

но подир малко започна червената багра да чезне

и най-напред се получи цветът на река потъмняла,

но се полека избистри. Допряна, скалата се пуква,

пръква през цепнатината тръстика — и стройна, и жива,

и от пролуката скална избликва шумливо водата.

Чудо! Внезапно из кея до пояс младеж се подава,

върху главата с израсли рога под венци от тръстика.

Ако не беше му ръстът по-едър и синкав ликът му,

щеше да бъде сам Ацид. А беше наистина Ацид,

но преобърнат в реката, запазила старото име.“

Разказа свърши дотук Галатея, разпръсна се роят

и по спокойни вълни нереидите плуват отново.

Сцила се връща, не смей да се впуска открито в морето,

ту без каква да е дреха се рее по жадния пясък,

ту след умора, когато открие местенце на залив

усамотен, във вълните си тялото втапя за свежест.