Овидий
Метаморфози (142)

Дъщерите на Аний

Аний поклати глава, увенчана със снежни повезки,

и нажалено отвърна: „Съвсем не се мамиш, герое

най-велик! Някога ти ме видя на пет рожби родител,

ала сега (променлива съдба направлява човека!)

виждаш, почти съм бездетен. Каква ли опора ми дава

моят син, който живее на остров, зован като него

Андрос, владее земята и царството вместо баща си?

Даде му дар да предсказва делиецът. Други дар Либер

даде на женската челяд, какъвто не бяха желали,

невероятен: каквото докосне коя да е щерка,

да се превръща в зърната или в течността на Минерва,

или във вино — така обладаваха страшно богатство.

Щом се научи синът на Атрей, разрушилият Троя —

ще разбереш от това, че и ние усетихме нещо

от разразената буря над вас, — чрез оръжие, сила

той дъщерите изтръгва из бащини скута с повеля

към арголийската флота небесния дар да приложат.

Те се разбягват коя къде види. Побягват в Евбея

две от тях, другите две се отправят за Андрос при брат си.

Войни пристигат: не ги ли получат, война ще открият.

Над обичта надделява страхът и предават телата

на еднокръвните — можеш страхливеца да оправдаеш,

нямаше там ни Еней за защита на Андрос, ни Хектор,

с който десета година на тази война устояхте.

Готвят се вече да сложат в окови сестрите пленени,

но към небето те дигат ръцете си, още свободни,

с позива: «О, помогни ни, родителю Бакхе» — и помощ,

благоволил, той им даде, но помощ нима се нарича

да ги погуби по начин нечут? Как се те промениха,

никога аз не можах да узная, та днес да разкажа.

Зная какво произлезе. Покриха се те с перушина,

станаха гълъби бели, на твойта съпруга са птици.“