Овидий
Метаморфози (140)

Мемнонидите

Нямаше време, макар към такова оръжие склонна,

да се вълнува Аврора за Илион и за Хекуба.

По-близка грижа и скърби домашни богинята мъчат —

Мемнон загуби. Видя го тя, шафранодрешната майка,

как на фригийски поля от Ахила пронизан погина.

Щом го видя, изостави я руменината, с която

ранни зори руменеят, и облак забули ефира.

Майката, не издържала да гледа на сетния огън

сложен сина си, тъй както отпуснала беше косите,

без колебание падна на Юпитер пред коленете

и към великия бог просълзена изрече молбата:

„Най-долна от боговете, която държи злат ефирът —

малко светилища имам аз върху земята, — и все пак

като богиня пристъпвам не с храмове да се сдобия,

нито със жертвени дни и с олтари, от огън съгрети,

но да помислиш, жена макар, колко ти давам, когато

нотните граници пазя със своя светлик подновяван.

Чест заслужавам. Но не за това се тревожи Аврора,

не за това е пред тебе, да иска заслужена почит.

Осиротяла от Мемнон аз ида: оръжие храбро

дигна напразно за чичо си той и в разцвета на младост

падна по вашата воля сразен от Ахила безстрашен.

С някаква чест удостой за утеха мъртвеца — те моля, —

раната майчина ти облекчи, висш божествен кърмачо!“

Юпитер кимна съгласен. Високата клада на Мемнон,

пламнала буйно, се срина и черни валмата от пушек

в мрак потопиха деня, сякаш дъха мъгла от реката

и не допуска лъчите да стигнат през нея земята.

Черната пепел хвърчи, уплътнява се тя намотана

и се превръща на образ, от огъня той получава

и топлина, и душа, лекотата криле му придава.

Първо подобно на птица, а после действителна птица,

плясва криле. Подир нея безбройни сестри запърполват,

все сътворени еднакво. Кръжат покрай кладата трижди

и глас жаловен съзвучен във въздуха трижди се носи,

а при четвъртия полет те вече се разграничават

и разделени на два войнолюбни рояка, започват

яростен бой помежду си и с клъвки, и с нокти превити.

Диво се бъхтят с крилете и гръд срещу гръд се нахвърлят

новите птици, сродени с праха погребален, и падат

жертва над гроба, да спомнят от кой са герой произлезли.

Те се зоват Мемнониди — от своята първопричина

името водят. Щом мина през всички дванадесет знака

Слънцето, те подновяват борбата след вик саможертвен.

Тъй докле на Димантида лаежът изглежда за всички

жалък, едничка Аврора, потънала в своята горест,

сълзи за своя син рони и целия свят оросява.