Овидий
Метаморфози (14)

Фаетон

Гордият слънчев палат извисяваше мощни колони,

грейнал от злато, искрящ от сияйния плам на пиропа.

Бляскава слонова кост му покриваше горе фронтона,

ясно сребро и от двете крила на вратите лъчеше.

Но над среброто стоеше изкуството. Цели морета

Мулцибер там издълбал, като с пояс страните обвили,

земния кръг и небесния свод, над земята надвиснал,

и боговете лазурни в морето — Тритона звънлив и

с непостоянния образ Протей, и Егеон, прегръдка

въз гърбовете грамадни на своите китове сключил,

и посред своите щерки Дорида. Едни от тях плуват,

други седят по скали да сушат зеленикави къдри,

някои яхнали риби — в лице не са всички еднакви,

но неразлични са пак — за сестрите това подобава.

Носи земята мъже, градове, зверове и дъбрави,

още реки, божества на полетата заедно с нимфи.

Висне отгоре над всичко небесният свод лъчезарен,

знакове звездни по шест на вратата от дясно и ляво.

След като стръмния път превъзмогна синът на Климена,

влезе в дома на баща си, в когото се беше съмнявал,

и се запъти веднага към взора на своя родител,

но отдалече се спря. Не можа да изтрае отблизо

на светлината. Облечен в одежда от пурпур, седеше

Феб върху своя престол, що лъщеше от ярки смарагди

Вляво и вдясно от Феб се редяха Ден, Месец, Година

и Векове и до тях през еднакви места Часовете.

Младата Пролет със цветни венци увенчана стоеше,

голото Лято стоеше и носеше класове житни,

и Есента там стоеше, изплескана с мачкано грозде,

и ледовитата Зима, с настръхнали сребърни косми.

Щом от престола си Феб забеляза с очите всезрящи

момъка, от новостта на нещата в палата изплашен.

„Що те тук води — му рече, — що търсиш ти в моята

крепост,

о Фаетоне, мой сине, от своя баща неотричан?“

„Извор общ за светлината в огромния свят — той

отвръща, —

Фебе, родителю мой, ако мога така да те казвам

и ако с думи лъжовни Климена вина не прикрива,

дай ми, родителю, знак, да повярвам, че аз съм издънка

истинска твоя, душата от лутане освободи ми!“

Каза това, и бащата свали от главата венеца

с ярки лъчи, повели на сина си да дойде по-близо

и го в обятия взе. „Не отричам, достоен мой син си —

рече му той. — Произхода ти прав е разкрила Климена.

Но да не се двоумиш, дар какъвто да бъде поискай,

и ще го имаш. Зова за свидетел Стигийското блато,

клетвено за боговете, за нашия взор непознато.“

Още несвършил, синът колесницата бащина иска,

с правото да направлява един ден конете крилати.

Че се закле, се разкая бащата. Три-четири пъти

стръсна блестяща глава. „Безразсъдна излезе —

възкликна —

моята с твоята реч. Ах, да можеше да не изпълня

своята клетва! Това бих ти само отказал, признавам.

Но да те разубедя — не желаеш неща безопасни.

Преголям дар пожела, Фаетоне, съвсем не подхожда

той на момчешките твои години, на тези ти сили.

Смъртна съдба притежаваш, а искаш подарък надсмъртен.

Повече даже: което небесни не могат да стигнат,

ти от незнание искаш. Каквото и ще да се мисли,

все пак от всички не би се крепил на оста огненосна

никой, освен мен. Дори на Олимпа широк господарят,

който с ужасна десница страхотиите мълнии мята,

кара колата едвам. А от Юпитер по-голям няма!

Върл отначало е пътят — едва се катерят по него

свежи конете в зори. Сред небето е той главоломен.

Тръпна нерядко и аз да погледна оттам към морето

и към земята, в гърдите от страх ми се свива сърцето.

Стръмен е сетният път и са поводи сигурни нужни.

Тетия даже, кога от вълните си тя ме посреща,

все се бои да не се изведнъж понеса в дълбините.

Знай и това: от въртеж непрестанен небето се грабва,

влачи възбог и върти със стремглави спирали звездите.

Аз се издигам в обратна страна на напора, на който

никой не би устоял, срещу бързия кръг аз препускам.

Но да ти дам колесника? Ще можеш ли? Ще се опреш ли

срещу врътливия полюс, та бързата ос да отбегнеш?

Или навярно си мислиш, че там ще намериш дъбрави,

селища на богове и светилища с дари богати?

Пряко препятствия пътят през образи зверски минава.

Ако и ти да не се заблудиш, отклонил се от друма,

трябва да свиеш все пак през рогата грозящи на Бика,

през хемопийския Лък и пастта на Лъва кръвожаден,

през Скорпиона, превил заплашителни щипки в огромен

извие, през Рака, протегнал в кръг щипките в друга

посока.

Буйните четириноги с онези огньове, които

носят в гърдите си те и ги дъхат из паст и из ноздри,

леко не ще удържиш, едва мене понасят, когато

кипнат от дългия път и юздите вратът им отхвърли.

Ей затова да не ти причиня чрез подаръка гибел,

сине, внимавай, докле не е късно, поискай си друг дар.

А да повярваш, че ти си наистина кръв от кръвта ми,

искаш надежден залог — ей надежден залог е страхът ми.

Че съм баща, и страхът на бащата показва. Но ето

виж ми лицето! Да можеш в гърдите ми сам да надзърнеш

и да откриеш у мене страха на бащата загрижен!

Но най-накрай погледни! От това, що вселената щедра

крие, от толкова чудни блага на небето, земята

и на морето си нещо поискай, и ти ще го имаш.

Но без едното това — наказание по-право то е,

почест не е, Фаетоне, за дар наказание искаш.

Шията, глупчо, защо ми обгръщаш с ръцете си нежни?

Сигурно аз ще ти дам — във вълните стигийски заклех се —

всичко, каквото желаеш, но само желай по-разумно.“

Свърши съвета си той. Но синът за речта му нехае,

твърдо държи на обета, гори от страст за колесника.

И тъй бащата повежда, помаял се, колкото може,

към колесника висок, към дара на Вулкана, младежа.

Златна блестеше оста му, тегличът бе златен, от злато

шините на колелата, а спиците сребърни бяха.

Върху ярема поред нагласени топази и геми

хвърляха ярки лъчи, отсияващи блясъка Фебов.

Докато смел Фаетон удивено разглежда творбата,

ето че зорка Аврора от заруменелия изток

портата в пурпур отваря и с рози застлания атрий.

Пръсват се скоро пред нея звездите, завършва им строя

Луцифер, той изоставя последен небесната стража.

Зърнал го, че се стреми към земята, че тя аленее,

зърнал, че, лунният сърп се топи постепенно от края,

вика титанът да впрягат конете чевръстите Хори.

Заповедта изпълняват богините бързо: извеждат

те от високите ясли конете, изригващи огън,

сити с амброзиев сок, и надяват им поводи звънки.

Ето бащата с помада свещена помаза лицето

на Фаетон, невредимо от знойния пламък да бъде,

сложи венеца лъчи на косата му с тъжен предусет,

из развълнувана гръд издълбоко въздъхна и рече:

„Този съвет на баща си поне, ако можеш, послушай,

сине — остена пести и обтягай по-яко юздите!

Бягат конете сами. Да задържаш бега им е трудно.

Пътя си ти през петте паралелни дъги не избирай.

Косо и с извит широк по небето е друмът прорязан.

Ограничен в ширина върху пояса три, той отбягва

южния полюс и горе на север съзвездната Мечка.

Този път следвай. Води се по дирите на колелата.

Да получават небе и земя топлина равномерна,

ни понижавай, ни дигай високо в ефира колата.

Минеш ли по-горе ти, ще подпалиш небесните къщи,

слезеш ли ниско — земята. Средата е най-безопасна.

И към извития Дракон надясно не се отклонявай,

ни към Олтара снижен колелото наляво отвеждай.

Дръж помежду. На Фортуна аз другото ще предоставя.

Тя да помага, от теб по-добре да се грижи за тебе!

Думам, а росна нощта е достигнала вече предела

въз Хесперийския бряг, и за бавене нямаме време.

Викат ни. Заруменяла Аврора пропъжда тъмата.

Вземай юздите в ръка или все още ако премисляш,

то на съвета ми ти довери се, а не на колата,

докато можеш и още стоиш върху сигурна почва

и не огъваш в безпомощ за жал пожеланите оси:

гледай спокойно оттук, остави светлината на мене!“

Но колесницата иска той с младото тяло, възкачва,

горе застава и с радост юздите поема, отгоре

благодари на бащата, а той по неволя го слуша.

Ето конете на Сол вихрогонни изпълват ефира

с огненодъха цвилба — и Пирой, и Еой наред с Етон,

Фрегон четвърти — и блъскат копита в преградите.

Тях щом

Тетия блъсна назад, непрозряла съдбата на внука,

и изведнъж се разкри необятен просторът световен,

те полетяха напред и с копита раздрали ефира,

облаци срещни секат, извишавани върху крилете,

Евър преварят дори, забушувал от същи предели.

Ала товарът бе лек и конете на Феб не можаха

да го усетят, лишен бе от прежната тежест яремът.

Както и витият кораб се клати без своето бреме

лек пряко мяра, насам и натам го подхвърля морето,

тъй колесникът подскача във въздуха без тежестта си,

цял се нагоре тресе, без коларя си сякаш и празен.

Сетил четворния впряг лекотата, политва стремглаво,

хуква в безреда напред, коловоза познат изоставя.

А Фаетон, ужасен накъде да насочва юздите,

пътя не знае, дори да го знае, не би се наложил.

Пръв път тогава от зноя се сгряха Воловете студни,

но в забранено море да се гмурнат — уви! — не успяха.

До ледовития пояс най-близо лежащият Дракон,

инак ленив от студа и невсяващ у никого ужас,

разгорещен от пека, придоби изненадваща ярост.

Също и ти, Воловарю — разказват, — смутен си побягнал,

муден, макар и макар от Колата си собствена сдържан.

Щом от небесния връх Фаетон злополучен се вгледа

долу в земите, под него дълбоко, дълбоко разстлани,

той побледня, от внезапния страх в колене затрепери

и от обилния блясък тъма му покрива очите.

О, да не бе пожелавал конете на своя родител

и да не беше издирял рода си, в молбата сполучил!

Би предпочел да е Меропсов син, но блуждае подобно

кораб, подбран от Борей буреносен — безпомощен вече,

на богове, на съдба предоставя кърмата кърмачът.

Що да реши? Зад гърба му — огромно небесно пространство,

повече вижда отпред. На ум мери и двата простора

и ту към залеза, дето по орис не щеше да стигне,

поглед насочва напред, ту към изгрева поглед обръща.

В шемет не знай що да стори, юзди из ръце не изпуска,

да ги сдържи, пак не може — не знае по име конете.

Гледа — надлъж и нашир е осято небето менливо

със страхотии — потръпва пред образи зверски грамадни.

Ето там вие на двойна дъга пипала Скорпионът

и на различни посоки огъва опашка и щипки,

своето тяло разстлал над простор за съзвездие двойно.

Щом го момчето видя, от потта си отровна възчерна

цял овлажнял и грозящ да го жегне с превитото жило,

обезумя вцепенено и пусна от ужас юздите.

Като разбраха, че падат охлабени те по гърба им,

кривват конете встрани не удържа ги никой, препускат

по широти непознати, увлечени в своето буйство,

и без закон по високия свод на небето в надвара

въз приковани звезди и без път колесницата влачат.

Ту нависоко летят, ту по рязък наклон се отпускат

устремно в долен простор, на просторите земни съседен.

Как тъй конете на брат й от нейните по-долу тичат,

облаци дигат пушилка, учудено гледа Луната.

Пламъкът вече обжаря високи места по земята,

почвата от сухота се разпуква, за влага жаднее,

пашата суха сивее, с листака горят и дървета,

за гибелта си доставя храна изсушеният посев.

Дребна беда! Градове със стените си гинат в разцвета.

Цели страни с племената ведно в пепелища обръща

лумнал пожарът. Пламтят и дъбравите, и планините.

В огън е Тмол и Атон, киликийският Тавър и Ета,

сухата днес, но преди изобилната с извори Ида,

и Хеликон, сбор момински, и Хемус, не още Еагров,

с двойните свои огньове пламти безпределната Етна,

с двата си върха Парнас ведно с Отрис, и Ерикс, и Цинтус,

също Родопа — най-после без сняг — и Мимант, и Микала,

Диндима и Китерон, за мистерийни жертви създаден.

Пламва Кавказ — не помага на Скития студенината, —

също тъй Оса и Пинд, и Олимп, надвишаващ и двете,

облаконосният вис Апенин и въздушните Алпи.

Ето видя Фаетон, че от всички страни е земята

в пламъци, и не можа на ужасния пек да изтрае.

Сякаш от огнена пещ сгорещения въздух с устата

вдишва и чувствува той — колесникът жежи се до бяло,

на пепелта, на искрите отскачащи не може

да устоява, отвред го обгръща горещият пушек.

Де е сега, де лети, той не знае, забулен от мрака

смоленочерен, влекат го по воля конете хвъркати.

У етиопа тогава до повърхнината телесна

бликнала — казват — кръвта, причинила му тя чернотата.

Либия стана тогава пустиня, че нейната влага

зноят отне. С разпилени коси заоплакваха нимфи

извори и езера. Тук Ефира — пиренските струи,

Аргос пък там Амимона, Беотия Дирка загубва.

Даже реките, които текат по широко корито,

сигурни вече не са. Тапаида дими сред вълните,

също Пеней застарял, и Каик тевтрантеецът пуши,

и скоротекът Исмен, Еримант — на Фегия реката,

Ксант, в нов пожар да гори отреден, и Ликорма жълтакът,

още Меандър, увлечен в игра с лъкатуши и талази,

Мелас, мигдонска река, и реката тенарска Еврога.

Във Вавилония пламва Ефрат, запламтява Оронтес,

Истър, Фасида и Ганг, Термодон бързотечният пламва,

кипва и пуши Алфей, бреговете на Сперхий са в пламък,

лее с вълните си Таг разтопеното в жегата злато.

Речните птици, които извиваха песни за слава

на меонийския бряг, се свариха в реката Каистър.

Нил ужасен до самия предел на земята побягна

и си главата зари, там до днес се таи. Седемте му

устия зеят в праха — долини без течения седем.

Същата участ, суши след исмарския Хебър и Стримон,

както и Рейн, и Родан, ведно с Пад — хесперийски потоци,

с Тибрис, на който властта над вселената бе обещана.

Пука се цялата почва, светликът прониква през процеп

в Тартара, да ужаси и подземния цар, и жена му.

Стягат се също моря. Равнина от сух пясък се ширва,

дето морето било. От вълните недавна покрити,

дигат се височини да множат множеството Циклади.

Рибите дъното дирят. Във въздуха вече не смее

тяло в извита дъга над водата да мята делфинът.

Плуват по гръб върху повърхността на морето телата

на бездиханни тюлени. Разказват, Нерей и Дорида

вдън пещерите на хлад се укрили със своите щерки.

Три пъти дръзна Нептун над водата ръце да издигне

и разгневено лице, но го три пъти жегата върна.

Ето отвред от морето стеснена. Земята кърмилна,

както си бе, сред води и сред извори, в нея стълпени

и приютени дълбоко в утробата майчина тъмна,

дигна тревожно лицето, съсухрено чак до гръкляна,

чело с ръката закри за закрила и с трясък огромни

всичко за кратко увлече надолу, сниши се самата

повече тя от преди, и с гласа си свещен изговори:

„Ако е нужно това, бог върховен, и аз го заслужих,

що си забавяш гърма? Щом от огъня аз ще загивам,

с твоята жар ме убий, да ми бъдеш утеха в бедата.

Тази молба аз едва из пресъхнало гърло изтръгвам

(пара устата й пуши)… виж тези коси обгорени,

толкова пепел в очите, в лицето ми толкова пепел!

Тази ли чест и награда за благодатта ми отдаваш,

дето превитият плуг по снагата ми рани нанася,

удар след удар търпя от мотика по цяла година,

на живините листа да поднасям, на хорското племе

блага храна — плодове, а на вас аромати за жертви?

Но ако аз гибелта заслужавам, защо пък вълните,

братът защо е виновен? Защо му се сляга морето,

щом от съдбата го има и по е далеч от небето?

Но ако нито за мен, ни за брата се трогваш от жалост,

то над небето си сам се смили. Погледни и към двата

полюса — двата димят. Увреди ли тях огънят също,

рухва небесният дом. Погледни как Атлант изнемогва,

смогва едва на плещи да поддържа оста нажежена.

Ако морета, земи и небесни палати загинат,

с хаоса прадревен пак ще се слеем. Което остава,

бърже от пламъка ти изтръгни, за света погрижи се!“

Рече Земята това. Не можа на дима да изтрае,

ни да завърши речта, затова си оттегли главата

в себе си из пещери, до подземните сили наблизо.

А всемогъщият татко се вкле в боговете и в този,

който отдаде колата, че сам ако той не помогне,

гибел света ще слети, на небесния зъбер възлезе —

там, откъдето нашир по вселената облаци праща,

там, откъдето гърма и светкавици огнени мята.

Облак в Олимп не откри да обгърне той с него земята,

нямаше и дъждове, от небето порой да излее.

И изгърмя, от ухото, от дясното, мълния тресна

в колесничаря и в миг и живот, и кола му отнесе.

Тъй със страхотния огън огньовете той укротява.

В уплах конете политат, със скокове задни изтръгват

от вратовете ярема, разкъсват и губят юздите.

Тук оглавникът лежи, там оста и тегличът строшени,

а пък на друга страна колела разкривени и спици,

от колесника разбит са разпръснати широм останки.

А Фаетон, по косите златисти от пламъка лизнат,

в бездната пада стремглав и през въздуха дълго се носи,

както от ведро небе би могла да изглежда звездата,

ако и тя да не пада, че истински пада в простора.

В чуждия край, от земята му родна далеч, го поема

токът велик Еридан и димящия лик му измива.

На хесперийски наяди ръцете зариват трупа му,

пушещ от тройния плам, и вдълбават стиха на скалата:

„ТУКА ЛЕЖИ ФАЕТОН, КОЛЕСНИЦАТА БАЩИНА

ВОДИЛ.

АКО И НЕОВЛАДЯЛ Я, ТОЙ ПАДНА ОТ ДЪРЗОСТ

ВЕЛИКА.“

Клетият негов баща от страдание непоносимо

мрачния поглед закри и, дадем ли ухо на мълвата,

минал без слънце денят. Светлината излъчвал пожарът,

злочестината така допринесла все някаква полза.

А пък Климена, изрекла, каквото е редно да каже

в толкова тежкото зло, жаловита и обезумяла,

дреха раздрала на гръд, пропътува света, за да търси

първо трупа бездиханен, а после самите му кости.

И ги откри, но те бяха зарити на бряг чуждестранен.

Свлече се там и прочела на мрамора скъпото име,

тя го със сълзи обля и затопли с гръдта си открита.