Овидий
Метаморфози (135)

Смъртта на Ахил

А божеството, което смирява с тризъбец вълните,

в бащина гръд огорчено, че бе преобърнат синът му

във Фаетонската птица, намрази Ахила жесток и

повече непримирим е гневът му, отколкото бива.

Щом се проточи войната почти до десета година,

пред божеството сминтейско с разстелени къдри

възкликна:

„О, измежду синовете на брат ми далеч най-любими,

който ведно с мен напразно издигна стените на Троя,

как не скърбиш, като гледаш, че пада сега твърдината?

Хилядна рат крепостта защищаваше, но бе сразена —

нея нима не оплакваш? Не ще назовавам аз всички —

сянката само на Хектор, край своята Пергама влачен!

В същото време Ахил, по-жесток от войната жестока,

необуздан разрушител на нашето дело, живее!

Той да ми падне на мене, ще види на що е способен

тоя тризъбец! Понеже не мога с врага да се срещна

в бой ръкопашен, ти е твоя стрела ненадейно срази го!“

Ето делиецът скланя пристрастен от чичов и свой гняв,

към илионската рат се запътва забулен от облак.

Там сред убийства и сеч на мъжете съглежда той Парис,

пращаше той единични стрели по незнатни ахейци.

И се разкри като бог: „Но защо си пилееш стрелите —

рече — по долен народ? Ако грижа за своите имаш,

в мъст за убитите братя цели се във внука Еаков!“

Каза и с пръст му посочи Пелид — той с желязото тъкмо

войни троянски сечеше, — насочи към него лъка му

и безпогрешна стрела му отпрати с ръка смъртоносна.

Можеше вече старикът Приам подир края на Хектор

да възликува. Ахиле, а ти, побеждавал смелчаги,

бе победен от страхлив похитител на грайска съпруга,

ако било отредено от женска ръка да загинеш,

по-скоро би предпочел термодонтската двойна секира.

Вече бе внукът Еаков, закрила и чест на пеласги,

страх за фригийского племе, глава, ненадвита в борбата,

в пламъка. Богът, преди обръжил го, сега го гореше.

Прах е сега и остава сега от героя Ахила

дребна останка, която не пълни гробовната урна.

Но му е славата жива, тя целия свят ще запълни —

тази му мярка подхожда и с нея синът на Пелея,

равен на себе си сам, пустотата на Тартар не сеща.

Но предизвиква раздори самият му щит, да се знае

чий е бил той, за оръжие спор чрез оръжие пламва.

Нито Тидид, нито Аякс, синът Оилеев, посмяват

да го поискат, ни младши Атрид, нито старши — по-храбър

в боя, ни друг: осмеляват се само синът Теламонов

и Лаертидът за чест и достойнство борбата да водят.

За да не си навлече Танталидът ненавист, нарежда

да се сберат на съвет арголийските вожди сред стана

и върху всички прехвърля последната дума за спора.