Овидий
Метаморфози (120)

Мида

Но туй не стига на Бакх, и полята му опротивяват,

купом с достойния хор сред лозите на Тмол той отстъпва

и до Пактол, до реката, макар че не беше тя още

златна, макар че не беше за завист за своя скъп пясък.

Сатири, личен отряд, и вакханки вилнееха близо.

Само Силен закъсня. Олюляван от вино, старикът

бе похитен от фригийски селяци и в цветни гирлянди

стигна пред Мида — деспот, на когото певецът тракийски,

както на жреца Евмолп, завеща празненствата на Бакха.

След като царят позна съучастника в оргийни тайнства,

в чест на желания гост уреди забавление чутно.

Десет изнизани дни и нощи продължи веселбата.

Звездното горно хоро бе подбрала Зорницата вече

за единайсети път и в полята на Лидия весел

царят възвръща Силен на младежа, възпитаник негов.

Богът, зарадван, че пак му довеждат гледача, допусна

Мида за себе си дар да поиска — уви, безполезен!

Царят отвърна така, но за своя беда: „Позволи ми

всичко, каквото допра, да превръщам на злато блестящо.“

Кимна, съгласен, с глава и дари го с опасен подарък

Либер, макар огорчен, че не иска той по-добър избор.

Берекинтийският цар, от злината щастлив, отминава.

Тука и там се допре, да изпита обета изпълнен.

Вярва едва на очи, затова си откършва зелена

клонка от близкия дъб — златолиста е цялата клонка.

Камък повдигне с ръка — засиява в ръката му злато.

Буца грамадна допре — от вълшебния допир за приказ

буцата става руда. Класове на Церера отскубне

зрели и злато бере. От дървото си ябълка късне —

на Хесперидите дар! — ще помислиш. Високата порта

пипне учудено с пръст — заблестява двукрилата порта.

С бистра вода ли рече след това да умие ръцете,

може Даная дори да измамят разлетите струи.

Всички надежди умът не побира. Мечтае за злато

цели камари. Слуги пред засмения слагат трапеза,

пищно редена за пир и отрупана с печено жито.

Само с десница току се докосне до дар на Церера

и посветеният дар на Церера се в миг вкаменява.

Лакомо вече тъкми със зъби да заръфа месото.

Ето, допира зъби, но притиска ги златна пластинка.

След като смеси дара на дарителя с чиста водица —

истинско чудо! — тече по уста разтопеното злато.

Смаян от туй неочаквано зло — сиромах сред имане,

той за имот не ламти, ненавижда, каквото е искал.

Плува в блага, а се мъчи от глад и засъхнало гърло

жажда гори. Справедливо гнети го презряното злато.

Вдига тогава ръце към небето и длани златисти.

„Татко Ленее, прости! — се провиква. — Сгрешил съм

сега, но

милост към мен прояви, отмахни благовидната напаст!“

Бакх, благосклонният бог, от призналия своята грешка

взема обратно дара, уговорката прежна разваля.

„Но да не тегне над теб за беда пожеланото злато —

казва му богът, — върви към реката до славния Сарди

и по високия бряг срещу буйно течащи талази

следвай по същия път до самата глава на потока.

Дето водата със сила ручи от пенливия извор,

бързо глава потопи, със снагата измий дързостта си.“

Мида се в тези води потопи. И обагри вълните

златната сила, дошла от човешкото тяло в реката.

Още и днес съхранява зърна от предишната жила,

златна земята твърдей, напоените буци златеят.

Царят, богатства презрял, се пресели в гори и поля и

стана служител на Пан, в пещерите планински поселен.

Все пак умът му е тъп, затова предстоеше отново

властникът, както преди, да пострада от глупава мисъл.

Тмол неподвижно стърчи, над морето далече се взира

мощен с отвесни скали, а по двата му склона прострени

Сарди граничи отсам, а смирена Хипепа оттатък.

Там доде Пан със свирня забавлява чаровните нимфи

и на слепена тръстика си леката песен извива,

той се равни с Аполон, песента му презира и дързък

с него под съдство на Тмол състезание неравно почва.

Сяда на своя си връх престарелият съдник, отмества

буен шумак от ушите — а синкави власи му кичи

само дъбът, над вдълбания лоб са надвиснали китки

жълъди. „Аз съм готов“ — съдията извиква, погледнал

скотския бог. Начаса той надува овчарската свирка.

Мида изслуша с възторг — на борбата случаен свидетел —

грубия Панов напев. Ей свещения лик си извърна

Тмол съдията към Феб. По лицето възви се гората.

Златни коси Аполон си окичил с парнаския лавър,

плащ по земята влече, напоен от тирийския пурпур.

Лира, със слонова кост украсена и с камък безценен,

стиснал е с лява ръка, а в десница е хванал чукчето.

Стойка зае на артист. И веднага с похватния палец

струните дрънна за звън. Упоен от съзвучната сладост,

Тмол забранява на Пан да сравнява тръстиката с лира.

Тази оценка, речта на свещения съдник възхвалват

всички. Оспорва се тя, незаконна се съдбата смята

само от Мида. Уви! Не оставя делиецът дълго

тези глупашки уши да запазят човешката форма.

Той ги разтяга надлъж и ги пълни със сиви фъндъци.

Долната гъвкава част за движения леки нагажда.

Инак е Мида човек, прокълнат на единствено място —

богът дари го с уши на пристъпящо бавно магаре.

Знака на своя позор, за да може тогаз да прикрие,

с яркочервена чалма слепоочия ниско прихлупва,

Само че негов служител, привикнал да реже на царя

къдрите, всичко видя. Да разкрие позорната гледка

нямаше смелост, макар че желаеше всички да знаят.

И да мълчи не можа, затова се отделя, земята

рине, какви господарски уши е неволно съгледал,

тихичко с глас предпазлив на вдълбаната яма нашепва.

Връща веднага пръстта и узнатата тайна зарива

вътре, след туй мълчалив изоставя заритата яма.

Скоро въззе се гъстак от стъбла трепетливи тръстика,

щом се гората разви след изминала пълна година,

своя сеяч извести. Разлюлявана тя от долняка,

шушне заритата реч и разнася ушите на Мида.