Овидий
Метаморфози (116)

Аталанта и Хипомен

„Може би вече си чувал: девойка на бяг победила

някога бързи мъже. Не разказва ни басня мълвата —

тя побеждаваше всички. Не можеше да се отсъди

по бързина ли е тя или по красота по-отлична.

А за съпруг се допита до бога. «На теб, Аталанта —

той отговори, — съпруг не е нужен. Отбягвай от брака.

Все пак не ще го отбегнеш и, жива, ти ще се загубиш.»

Тя, след оракула плаха, живее безбрачна в дъбрави

и непреклонна отблъсква рояк настойчиви женихи

при уговорка: «Ще бъда спечелена само когато

бъда надвита на бяг. В бързина преборете се с мене.

Бързият мене ще има и брачното ложе в награда,

бавния чака смъртта. За борбата това е залогът.»

Беше законът жесток, но (тъй властна бе нейната хубост)

цяла тълпа безразсъдни женихи склониха на него.

И Хипомен наблюдаваше там съдбоносния бяг и:

«Как може да се стремиш за жена към такава опасност?»-

гласно упрекна момците за тяхната страст прекомерна.

Но щом й зърна лицето и тялото без покривало —

то като моето бе, като твоето, женско да беше, —

цял се прехласна. «Които обидих, прощавайте — рече,

дигнал ръце, — не ми беше известна наградата, що ви

блазни.» Но както я хвали, и него самия обхваща

жарът. Желае сам той да не я състезател надтича

и завистта го гнети. «Но защо пък и сам не опитам

своето щастие аз на това състезание? — пита. —

Смелите богът подкрепя.» Додето така разсъждава

сам Хипомен, прелетява девойката с крачка крилата.

Ако и според младежа аопски да бяга по-бързо

тя от стрелата на скита, той повече на хубост й

се възхищава. Богът повишаваше нейната хубост:

пърхат от полъха джувки отзад от петите крилати,

върху гърба й, с цвят слоновокостен, се диплят косите,

връзки с обшивна везба се развяват отзад колената,

по белотата моминска на нейното тяло играе

руменината подобно на цветната сянка, която

в белия атриум хвърля завесата с пурпурна багра.

Докато гостът оглежда, пределът е вече достигнат

и увенчават пред него с победен венец Аталанта,

а победените стенат и плащат съгласно оброка.

Но се не плаши младежът от тяхната участ, настъпва,

погледа впива в лика на девойката и заговорва:

«Търсиш ти евтина слава с победа в борба със слабаци!

С мене излез да се мериш! С Фортуна сега победя ли,

ти от такъв победител надвита не ще се срамуваш.

Моят баща Мегарей онхестиецът има за дядо

бога Нептун, аз съм правнук на царя на водните бездни.

И храбростта ми не е под рода. Победиш ли, ще имаш

име велико и славно, че ти Хипомен си надвила.»

Тя, на Схеней дъщерята, през всичкото време го гледа

мило, не знае какво да желае — дали да надвие,

или да падне. «Кой бог, хубостта ненавиждащ, би искал —

казва си — да го погуби и с риск на живота му свиден

ще го подтиква към брака? Не струвам аз толкова, мисля.

Трогва ме не външността му (тя можеше да ме затрогне),

но че е още момче, младостта му, не той ме вълнува.

После нима не е храбър, нима от смъртта се страхува?

После не е ли четвърти потомък на морския властник,

после… не ме ли обича, не ми ли желае ръката?

И е готов да умре, не даде ли ме орис сурова!

Но, чужденецо, махни се от моето кърваво ложе,

докато можеш! Жесток ми е бракът. Не ще те отблъсне

никоя друга, ти можеш да вземеш разумна девойка.

Що пък се грижа за теб, като вече мнозина погубих?

Сам да реши! Да загине, понеже не взема поука

от гибелта на момците и бреме му става животът!

Но да умре затова, че поискал бил с мен да живее,

за любовта му да бъде награда смъртта недостойна?

Непоносима ще бъде омразата, ако надвия.

Но не е моя вината. Дано се самият откажеш!

Или, понеже безумстваш, дано да си по-бърз в нозете!

Ах, как момински изглеждат чертите в момчешкия образ!

Ах, Хипомене злочест, да не беше ме никога срещал!

Ти за живот си достоен и аз ако бях по-щастлива,

ако жестоката орис не бе ми отказвала брака,

ти бе едничкият, с който бих искала в брак да се

свържа.»

Каза. Подобно новачка, вълнувана пръв път от обич,

как да постъпи, не знае, обича, любов не съзнава.

Но за поредния бяг настояват народ и родител.

И с умолителен глас Хипомен: «О Китерска богиньо —

внукът Нептунов зове те, — съдействувай на дързостта ми

и помогни ми на жара, от тебе самата разпален.»

Повей до мен услужливо донесе молбата му нежна:

аз се затрогнах — признавам — и помощ веднага му дадох.

Има поле, назовано от местните хора Тамаско,

най-ценен дял от земята на Кипър, на мен посветено

от стародавни старей, на моя храм дадено даром

с тяхната воля. Дърво сред полето излъчваше блясък

с златна корона, шумяха му клоните в жълтото злато.

Тъкмо оттам се зададох и носех три ябълки златни,

бях ги с ръката си брала и без да ме друг забележи,

пред Хипомен се явих и поучих го как да постъпи.

Заедно с тръбния звук от предела изтичаха двама

презглава, с пъргави стъпки едва о земята опират,

сякаш над морска повърхност се плъзгат със сухи стъпала

или над сивия посев се носят, без клас да превият.

Окуражават младежа, ехтят викове сред гълчава

с възгласи чести: «Сега, ей сега да залягаш е време!

Беж, Хипомене! Сега напрегни и последните сили!

Не изоставай! Победа!» Дали на сина Мегареев

по се харесваха тези слова или на Аталанта?

Ах, за кой път, вместо тя да изтича, се вече помайва

и неохотно оставя лицето, оглеждано дълго!

Сухо дихание той из устата издъхваше морен,

а бе далече пределът: тогава най-после от трите

плода дървесни подхвърля единия внукът Нептунов.

Смайва се тя, от блестящия плод съблазнена, момата

свръща бега си встрани и повдига овалното злато,

а Хипомен отминава. Ехти от възторзи полето!

Но ускорява бега Аталанта и скоро наваксва

времето, и зад гърба си тя пак изоставя младежа.

Ябълка хвърля отново мъжът. И сега тя забавя

и пак избързва. Остава последна отсечка от пътя.

«Тук помогни ми, богиньо, дарителко ти на дара ми!» —

рече и косо подхвърли в полето, отдето по-бавно

тя ще се върне, със сила младежка блестящото злато.

Подвоуми се момата (видяхме) дали да се спусне.

Аз я подбудих, тя вдигна плода, но подсилих теглото.

От тежестта на плода и забавата тя изостана.

И да не би от бега да е по-бавна моята повест:

беше момата надвита, в трофей победителят взе я.

Но нима бях недостойна, Адонисе, за благодарност

и за честта на тамяна? Не ми благодарност отдаде

и не отдаде тамян. Неочаквано аз се разлютвам,

тежко понасям срама, да не съм подценявана вече,

давам поука, самата на двамата аз отмъщавам.

Те се отбиваха в храм на Кибела, строен от Ехион

заради даден оброк, в тишината на гъста дъбрава.

Морни от дългия път, те поискаха да отпочинат,

но ненавременна страст за любовна наслада обхвана

тук Хипомен, разгоряна от моята божеска воля.

Имаше близо до храма едва осветявано кътче,

на пещера бе подобно, със свод от естествена пемза,

от древността наследена светиня. Там жрецът бе струпал

на божества стародавни изваяни дървени форми.

С непозволената блудност той светия кът осквернява.

Взор божествата възвиха и куловенчаната майка

искаше вече да хвърли виновните в Стикс, във вълните.

Но й се стори туй малко. По шиите, все още гладки,

жълти им гриви насажда, превива им пръстите в лапи,

плешки плещите им стават, в гърдите напред преминава

цялата тежест, праха по земята помитат с опашки.

Гняв е изписан в лицата, не речи, а рев те издават,

не домове, а гори обитават, за другите страшни,

лъвове те укротени, юздите Кибелини хапят.

Бягай, любими, от тях и от всичките диви животни —

те за борбата гърди, не гърба си за бягство обръщат, —

да не излезе за двама ни пагубна твоята смелост.“

Даде съвета си тя и на двойката лебеди литна

пак по ефира. На този съвет смелостта е противна.

Погнали бяха веднъж от бърлога по сигурни дири

хрътките дива свиня и току от леса тя изскочи,

с косвен я удар удари младежът, синът на Кинирас.

Мигом с извитата зурла строши упоритият вепър

ловното копие, в кръв потопено, ловеца изплашен

той връхлетя и заби в слабините му целите бивни,

и върху жълтия пясък го просна, ранен смъртоносно.

Лекият впряг на крилете на лебеди носеше още

пряко ефира Венера, преди да достигне до Кипър.

Но отдалече дочула предсмъртните стонове, свърна

белите птици и щом от небето високо видя, че

в собствени кърви се валя и гърчи любимото тяло,

скача веднага, дере си и скути, дере си и власи

и в горестта си забъхтва гърдите с ръце невиновни.

Но укорила съдбата: „И все пак не всичко ще бъде

в твоята власт — тя извиква, — за моята скръб ще остане

вечен, Адонисе, спомен, картината на гибелта ти

ще се явява годишно с подобие на горестта ми.

Цвете ще стане кръвта ти. За тебе ли само ще бъде,

о Персефона, възможно момински тела да превръщаш

в мента ухайна? Нима да превърна сина на Кинирас

някой на мен ще попречи?“ След тази изява поръсва

дъхав нектар над кръвта му. Докосната тя от нектара,

бъбне нагоре, тъй както нараства прозрачен мехурът

изпод кафявата тиня. Не мина и час, и поникна

цвете от същата кръв, и цветът му е кървавоален,

както пунически плод, що закрива с кората корава

малките сочни зърна, но не трае той толкова дълго,

зле се държи за стъблото си, за лекотата се вее

от ветровете, от тях си е цветето името взело.